Елизабет Лоуел
Опасно убежище (49)

49.

Танър се облегна уморено на тънък ствол, който се огъна под тежестта му. Това не бяха огромните борове, растящи по западните части на Рефюдж. Повечето тукашни дървета бяха хилави, понеже почвата беше толкова камениста, че не можеше да ги изхрани. Там, където земята ставаше по-равна, напоявана периодично от спускащите се потоци по деретата, дърветата бяха по-високи. Не виждаше надалече, но от време на време долитащите откъм склона звуци му подсказваха, че Шей е отишла доста напред.

Трябва да вървя по-бързо, за да не я карам да ме изчаква…

Впрягайки цялата си воля, успя да се изправи, но свистенето в ушите и замъглените образи наоколо говореха недвусмислено, че нямаше да се задържи на крака още дълго. Едва не налетя върху нея, когато тя се върна, за да види защо е изостанал. Само един поглед към пребледнялото му потно лице и тежкото му дишане й казаха онова, което Танър отказваше да признае — беше тежко ранен, за да продължи. Той й се усмихна леко, но веднага се смръщи от болката, прерязала дясната му ръка. И вече с цялата си тежест отново се отпусна върху ствола на дървото. Тя припряно се огледа наоколо, търсейки най-тъмното място, което можеше да намери.

Ето там, където боровете растат най-гъсто, точно зад високите храсти. Не е достатъчно, за да се скрием двамата, но ще стигне за него.

Посочи нататък.

Танър се изправи и се запрепъва след нея, проправяйки си път между боровете, докато тя му каза да спре и го накара да седне на земята. Кожата му беше студена, въпреки че полагаше усилие да се движи. Това я разтревожи.

— Стой тук — каза много тихо.

Нощта им осигуряваше някакво прикритие, но нямаше да трае вечно. Той имаше нужда от помощ, при това спешно, а тя не беше в състояние да му я окаже в момента. Загледана в омърляното му лице, тя се запита как той изобщо бе успял да стигне толкова далече. Наистина притежаваше физическа сила, но тя беше на изчерпване. Крепеше го желязната му воля. Тя го беше накарала да излезе от пикапа и да тръгне по склона.

Не искам да го оставям.

Но за да оцелеят и двамата, Шей трябваше да спре Ейс и да задейства електронния радар. А нямаше как да го направи от мястото, където се намираха. Имаше нужда от някаква примамка.

— Иди до форда… Извикай помощ — каза Танър със слаб, изтънял глас. — Остави ме.

— А ти би ли ме изоставил? — попита тя също шепнешком.

Той изруга тихо.

— Налага се.

— Не мога да избирам кой от двамата да оцелее…

Танър реши да не губи време и усилия, за да спори. Просто се облегна назад и зачака тъмнината да се проясни пред очите му. През разклатените от вятъра клони тя виждаше светлината от оцелелия фар на колата си. През нощта разстоянието беше твърде измамно, за да го прецени със сигурност, но имаше чувството, че Танър нямаше да може да стигне до нея. Трябваше да иде сама и да извика помощ.

— Почини си тук няколко минути — прошепна тя.

— А ти какво смяташ да правиш… — Гласът му беше отслабнал.

— Да заложа примамка.

Той едва забележимо поклати глава в знак на неодобрение.

— Това не ми харесва.

Но тя не изчака, за да спори с него. С фенерчето в лявата си ръка и пистолета в дясната, започна да се провира през гъсталака по-бързо, отколкото той би могъл да я последва.

Не искам да го оставям.

В такъв случай, дявол да го вземе, направи всичко възможно да се върнеш при него.

Вятърът шумеше в листата, заглушавайки стъпките й. Но така тя не чуваше и дебнещия Ейс. Клонки се заплитаха в косата й и дращеха лицето й. Тя не обръщаше внимание, насочила всичките си усилия да стигне колкото може по-далече от шубраците, така че преследвачът им да не открие Танър и да не го застреля като уловено в клопка животно.

Шей дишаше тежко и се обливаше в пот въпреки студа. Накрая реши, че е настъпил моментът да заложи собствения си капан. Включи мощния фенер и плътният му лъч разцепи тъмнината. Нямаше как да стигне до изоставения форд, но беше достатъчно близо, за да накара Ейс да се спусне по дирите на онзи, който се опитваше да му избяга.

Освен ако вече е наясно, че колата е останала без гориво.

Няма значение. Това е единственият ми шанс…