Елизабет Лоуел
Опасно убежище (28)

28.

Ронда Спиърс напълно оправдаваше името си^[1]. Изглеждаше като жена, която можеше да разреже стомана с ноктите си.

— Какви са тези глупости с групата за охрана и някакво убийство? — веднага подхвана тя.

Тонът й подсказа на Танър, че офисът на Хил беше солидно обзаведен с микрофони, а най-вероятно и с камери. Чудесна идея, стига да изтриваш записите всеки ден, ако не и по-често.

— Един от хората, които сте наели наскоро, е бил убит в Мейърс миналата вечер — каза той. — Освен това е замесен в още едно убийство. Едва ли бихте искали името на Антонио Руа да се свързва с това на мистър Хил. Какво ви накара да го вземете на работа?

— Говорите за Тони Руа ли? — попита Ронда.

Танър кимна.

Тя отвори нещо като лично досие на компютъра, въведе няколко думи и зачете файла:

— Няма съдебно разпореждане, не е бил задържан, не е лежал в затвора, липсват просрочени сметки, които си струва да се споменат, чудесни умения в боевете без оръжие, но и много добре си служи с пистолет… Има разрешение да го носи. Резултатите от тестовете за наркотици са отрицателни. — Жената вдигна поглед: — Не виждам проблема.

— Да не би мистър Хил да е решил да увеличи охраната си? — попита Шей, преди Танър да успее да посочи очевидното — проблемът беше убийството.

— На този етап не. Ако рейтингът му по време на кампанията се покачи с няколко пункта, сигурно ще ни се наложи да го направим.

— Но все пак наскоро сте наели Руа. Може би неочаквано се е овакантило някое място? — продължаваше да настоява Шей.

— Получаваме заявления и препоръки от поддръжниците — отвърна жената и повдигна рамена. — Ако имаме възможност, ги назначаваме.

— А кой ви препоръча Руа? — обади се Танър.

Ронда се поколеба и държанието й недвусмислено подсказваше, че ако Хил не й бе наредил да им съдейства, нямаше да им даде тази информация. Започна да разглежда файла, докато намери търсеното място.

— Джонатан Кампбел — каза накрая, без да си прави труда да прикрие нетърпението си.

Шей бе сигурна в това още преди да ги бяха довели при Ронда.

— Благодаря ви за отделеното време — кимна тя. — Не се съмнявам, че водещата позиция на мистър Хил в предизборната надпревара ще ви накара съвсем скоро да наемете още персонал. Сдружението ни високо цени помощта му.

Тънкият намек, че Шей представлява едни от най-влиятелните поддръжници на Хил, накара жената да се усмихне.

— Няма защо. Мистър Хил изпитва дълбоко лично и професионално възхищение към работата на вашата организация.

Танър и Шей мълчаливо прекосиха обратно сградата, наблюдавани дискретно от охраната.

В момента, в който се озоваха сами в пикапа, тя каза хладно:

— Мога ли да ти напомня, че аз ще трябва да работя в тази долина, след като си заминеш? Колкото повече отрова пръскаш, толкова по-трудно ще ми бъде да живея тук.

Той включи двигателя и излезе на магистралата, внимателно обмисляйки отговора си. Тя беше достатъчно щура, за да съдере кожата му още сега.

А и вече не изгаряше от нетърпение да се връща в Лос Анджелис… Нощта, прекарана с Шей, бавно променяше предишните му планове.

— Мисля си, че място, на което с такава лекота може да се пръска отрова, не е много подходящо за живеене — подметна предпазливо той.

— Защо мислиш напуснах Сан Франциско? — прекъсна го ядосано тя. — Или трябва да работя добре за сдружението, или да се наредя на опашката за купони за храна. Схвана ли?

— Да. Затова на мен се пада съмнителната чест да задавам неудобните и горещи въпроси.

— Изобщо не е необходимо да се нагорещява ситуацията! Ние сме цивилизовани хора, които работят с други цивилизовани хора.

Той я изгледа отстрани.

— Неприятно ми е да ти напомня, но убийството е по-скоро варварски акт.

— Сигурно би могъл да задаваш въпросите си и без да вбесяваш събеседниците си…

— Виж. Ние с теб можем да се държим любезно и да целуваме задника на Хил, докато се втурне към следващата си важна среща, но накрая пак ще си останем с лош вкус в устата. И без голям избор къде да отидем, освен на обяд. На Хил му трябва много основателна причина да ни позволи да надникнем в досиетата на персонала му. Е, аз му я предоставих.

Тя облегна глава на седалката.

— Опитваш се да ме убедиш, че няма възпитан начин да задаваш въпроси, на които хората не искат да отговорят. Но това, че премълчават, не ги прави автоматично замесени в убийство.

Танър я изгледа мрачно.

— В момента ние разполагаме с пълна шепа мъниста. Те са доста интересни, но ако не успеем да ги нанижем едно за друго, ще се изплъзнат между пръстите ни.

— Ти смяташ, че Руа е бил използван, така ли? А изчезването на златото е вследствие на смъртта на Лорн, а не причината за нея.

— Поне засега това е единственият логичен начин да нанижем мънистата.

— Къде, по дяволите, е логиката Хил да е пряко свързан с убийството на Руа? Или пък с това на чичо ти?

— Не знам — отвърна й нетърпеливо той, като постоянно надничаше в огледалата за обратно виждане. Още никой не беше захапал стръвта. — Точно затова задавам въпроси и натискам чувствителните места. Рано или късно убиецът ще се изнерви. А нервните хора допускат грешки.

Вече бе започнала да проумява защо Огъст бе настоял тя да си стои вкъщи. Да размахваш червен флаг пред побеснял бик беше сигурен начин да си намериш белята.

Танър не позволи мълчанието й да го притесни. Не много. Вместо това започна да се оглежда за място, където биха могли да обядват. Може би позицията й щеше да се посмекчи, след като хапнеше нещо. Хората със засилена обмяна на веществата не се чувстваха добре без гориво. Знаеше го със сигурност, защото беше един от тях. Вече беше успял да се увери, че същото се отнасяше и за Шей. Разкри я начинът, по който беше унищожила закуската. Беше открил също, че му харесва да я усеща. И то първично. При определени обстоятелства той беше изключително първичен човек.

В купето на пикапа цареше мълчание. Липсата на разговор не беше нито успокояваща, нито изнервяща. Просто се долавяше осезателно.

Шей се загледа през страничното стъкло, чудейки се дали да закрещи, дали да се разсмее, или да започне да ругае… И ако все пак го направеше — в каква последователност. Или пък да избяга и да се скрие.

Не, Лорн заслужава нещо по-добро. Аз също. Ако трябва да изживея живота си със спомена за обезобразеното му лице, най-малкото се налага да разбера защо.

Опитвайки се да не мисли как бе открила тялото на Лорн, тя започна да разглежда красивите старинни сгради и казината от двете страни на улиците на Карсън сити. Кой знае защо, те й напомняха за богати и влиятелни бизнесмени, които се забъркваха с безсрамни уличници.

Изведнъж в огледалото погледът й улови гъст дим. Наблюдаваше го, докато тъмните кълбета, издигащи се към небето, бързо се разрастваха пред очите й.

Някъде между Тахо и Рино бушуваше пожар. Ако се съдеше по скоростта, с която се разнасяше сивият стълб, вятърът го разпалваше и го правеше неконтролируем. И бездруго през сезона пожарите се бяха превърнали в истинска напаст. Сега нещата щяха да се усложнят още повече. Кабината на пикапа се изпълни с натрапчив, дразнещ звук. Беше нещо средно между звън на будилник и стържене на ламарина върху посипан с чакъл път.

— Какво е това, по дяволите? — огледа се Танър.

— Нищо особено — отвърна Шей. — Така звъни телефонът ми, когато ме търси Кимбърли. Надявам се, че няма да ми се разкрещи, защото Хил я е нахокал.

— Можеш по всяко време да ме насъскаш срещу нея.

Тя не му обърна внимание и отговори на повикването.

— Здрасти, Кимбърли. Какво има?

— Да не би да си със сладкия племенник на Лорн?

— Работя за интересите на сдружението към ранчото на Дейвис, ако това имаш предвид.

Кимбърли звънко се разсмя.

— Е, това не е причина да не се насладиш на такъв мъж. Аз бих го сграбчила и бих го облизала от главата до петите.

Аз пък вече го направих. Не само дотам, ами и обратно, при това за броени секунди. А той ми върна услугата, докато започнах да крещя. Но това не е нещо, което бих искала да обсъждам с шефката си.

— Танър вече по-склонен ли е към благотворителност? — попита Кимбърли.

— Трудно е да се каже, но работя и по този въпрос.

— Имаш ли някаква представа за колко време ще успееш да го убедиш?

— Още не.

— Тогава ще ти се обадя по-късно. Ейс може да ни свърже с друг собственик на ранчо, който се е уморил да се бори с данъците и бюрокрацията. Земята се намира в средата на нищото и от нея би излязъл великолепен резерват за мустанги. Очевидно човекът е свадлив старец, какъвто беше и Лорн.

Шей схвана недоизреченото в разговора.

— Ясно. Аз участвам ли?

— Ти се справяш чудесно с тъпите провинциалисти. Ако постигнеш някакъв напредък с твоята работа, веднага ми звънни.

— Естествено.

Танър я изгледа изпитателно, веднага щом разговорът приключи.

— Какво иска кралицата на ботокса?

Теб. И то гол.

— Отчет за работата ми досега и намек за нов проект — отвърна Шей.

— В момента аз съм проектът, който запълва цялото ти работно време.

— Кимбърли е ненадмината в изпълнението на няколко задачи едновременно.

— Чудесна идея.

— Така ли?

— Да. Ще вземем няколко сандвича и ще се опитаме да измислим как да си уредим среща с Джонатан Кампбел. Ето ти ги няколкото задачи наведнъж.

— Ще го направя по стандартния начин — каза тя. — Просто ще му се обадя.

— Поредният приятел на сдружението?

— Той е собственик на най-голямата строителна компания в Невада. Изкупува греховете си с огромни дарения за организацията ни. В последно време бизнесът му доста западна, но въпреки това си остава много важен съдружник.

— Вашето сдружение започва да ми прилича на изповедалня — сухо отбеляза Танър.

— Гузната съвест струва скъпо…