Елизабет Лоуел
Опасно убежище (15)

15.

Още докато се настаняваха в колата, Танър започна да чете съобщението. Нищо, освен няколко адреса в района от Тахо до Рино и Карсън сити. Понечи да набере номера на Брадърс и да го попита, какво, по дяволите, означава това, когато телефонът му започна да вибрира отново.

— Здрасти, Ди. Какво откри? — каза в слушалката.

— Само за три минути с мен се свързаха няколко почтени нумизмати — започна Брадърс. — Най-доброто, което могат да ми предложат, е, ако попадна на такива екземпляри, веднага да им се обадя. За онези, които незаконно търгуват с монети, ще ми е необходимо доста време, защото са много повече. Те не разговарят с ченгета, освен ако не ги притиснеш. Затова се порових из сайтовете, където споделят помежду си и няма начин да разберат, че съм полицай…

Танър слушаше и се опитваше да не си спомня думите на Шей за желанието към мъж, прекрачил с единия си крак прага. Би трябвало да се концентрира върху обстоятелствата около смъртта на Лорн, а не върху сексапилното младо създание до себе си.

Тя не беше жена, която можеше да бъде разгадана лесно.

Но съвършените извивки на тялото й постоянно разпалваха въображението му.

— Попаднах на няколко скорошни размени и продажби на монети „Сент Гауденс“ — продължаваше Брадърс.

— Това нещо необичайно ли е? Да се натъкнеш на колекционери, които търсят точно определена монета?

— И мен ме зачопли любопитството. Затова ми трябваше толкова много време. Зарових се в плащанията кеш няколко месеца назад. Открих едва няколко поръчки за точно такива монети, но никакви сделки или продажби.

— Добра работа, Ди.

— А сега можеш да заложиш задника си, защото ще чуеш най-хубавата част. Продажбите и размените, за които споменаваха, са ставали на петдесетина километра от Карсън сити. И всичките след миналата сряда.

— Страхотно… — хладно и много тихо отрони Танър.

Шей веднага се обърна към него. Беше забелязвала същия хищнически поглед в очите на Динго, когато беше надушил заек.

— Проучи адресите, които намерих в базата данни на компютъра — настоя Брадърс.

— Веднага се заемам. В някакъв определен ред ли си ги изпратил?

— Първите два се отнасят за тези, които „можели да осигурят въпросните монети“. Останалите са просто намеци и търсене на информация за стойността им. И не споменавай за значката си, освен ако не е изключително наложително — додаде той. — Все пак се намираш доста далече от Лос Анджелис.

— Ди, аз съм много по-образован от теб — подсмихна се Танър.

— В такъв случай защо продължаваш да ме търсиш? — сряза го другият.

— Защото те бива повече с компютрите.

— И други са ми го казвали.

— Е, и аз те обичам — засмя се Танър.

— Не в този живот. Гледай само да не се забъркваш в неприятности.

— Не бери грижа. От собствен опит знам, че непознатите ме възприемат като мило, мъркащо котенце.

Брадърс още се смееше, когато затвори телефона.

— Пак ли говориш с шерифа? — поинтересува се Шей.

— Мисля, че ще ни се наложи да опознаем някои от най-колоритните личности в Тахо. — Докато й обясняваше, той въвеждаше паролата към базата данни с бързината на човек, който го е правил често.

— Къде ще ходим? На разходка с лодка или пак в казина? — попита тя.

— В заложни къщи.

Шей примигна неразбиращо.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно… — широко се усмихна той. — Тези чужденци, които спомена, ме научиха как да накарам едно момиче да прекара времето си приятно. Без подробно проучване.

— Какво облекчение — засмя се тя и додаде сериозно: — Получил си сведения за монетите на Лорн, нали?

— Точно това трябва да проверим. Отсега нататък ти ще бъдеш моята годеница, чиято най-голяма мечта е да получи годежен пръстен не от друго, а точно от златна монета „Сент Гауденс“.

— Така ли? — стреснато го погледна Шей.

— Става въпрос за единични емисии, а ти си жена от класа — учтиво отговори той. Запита се дали би се обидил, ако идеята да е сгодена за него щеше да я накара да играе двойствената игра, която й предлагаше.

— Значи намираме златото и се връщаме при шерифа? — попита тя.

Аха, дамата не иска годежен пръстен.

— Конрад е убеден, че всичко в Рефюдж е като разбунен кошер. Кой съм аз, че да го разубеждавам?

— Но…

— Затегни си колана — нареди Танър и включи двигателя. — Не бих искал моята фина годеница да разбие изящното си носле в предното стъкло.

— Промених мнението си за непознатите. Искам си предишния Танър.

Той й отправи иронична усмивка.

— Няма проблеми. Те също се отегчиха от него.

На първо място в списъка му беше една наета под наем заложна къща, маскирана като магазин за вещи втора употреба, откъм граничещата с Калифорния страна на езерото Тахо.

— Това е свърталище само за местни хора — обясни той, докато паркираше отпред.

— И защо реши така?

— Прозорците го подсказват. Тук идват постоянните жители, които са закъсали и се надяват да осребрят странните си колекции — карти „Покемон“, дискове на Джъстин Бийбър или картички с автографи на известни банди, след което плащат наемите си или вноските за новите си коли. Или жени, чиито приятели са им измъкнали годежните пръстени, за да си купят някоя нова играчка. Ей такива житейски дреболии… А собственикът ще има достатъчна печалба, неубедителни обяснения и слаба памет за повечето от клиентите си.

Помещението беше малко и не толкова чисто, колкото би трябвало да бъде. Вътре миришеше от пурата, която някой пушеше в стаичката отзад. Зад скърцащата входна врата се показа жена, която изглеждаше точно като магазина. Тя ги наблюдаваше, докато се прокрадваха към ъгъла, където бяха изложени за продан заложени бижута. В заключена витрина бяха подредени изделия, за които се предполагаше, че са от истинско злато и са украсени с истински скъпоценни камъни. Сред тях имаше и такива, направени от монети и върхове на стрели.

— Мога ли да помогна? — попита жената.

— Надявам се — отвърна с усмивка Танър. — Моята любима иска златна монета. Какво ще ни предложите?

— В момента гледате единствената.

— И нямате нищо друго в сейфа? — подхвърли той нехайно. — Тя наистина държи на това.

— Не просто стара монета, мили — изчурулика като истински влюбена Шей, — а точно „Сент Гауденс“ от 1932 година. Баща ми ме е научил да съм практична. Нали разбирате, семейна традиция.

Танър бръкна в джоба си и извади банкнота от двайсет долара.

— Ако бъдете така любезна да надникнете в трезора — каза той, — ще ви платя за отделеното време. А ако намерите такава монета, ще се пазарим за цената.

Жената вдигна двайсетачката към лампата над главата си и я пъхна в джоба, преди да изчезне отново в задната стаичка. Върна се със златна монета в прозрачна пластмасова кутия. Той внимателно огледа опаковката. На дъното й имаше прясно поставен печат с черно мастило.

— Дай ми я — посегна към нея Шей. Обърна я няколко пъти, докато успее да разчете и двете страни. — Наистина е от 1932-ра. И изглежда от истинско злато.

Жената взе обратно кутията и назова цена, която накара Танър да повдигне вежди.

— По дяволите, миличка — възкликна той. — По-добре да ти купя диамант. — После се обърна към жената: — Като залог ли е оставена?

— Не. Откупена е.

— А тази, която я донесе, не остави ли името си? — попита той.

— Беше мъж.

— Той не ви ли се представи?

— Не. Взе парите в брой, напсува ме, че съм му предложила малко, и си тръгна.

— Хм, странно… Възрастните джентълмени обикновено не ругаят дами.

— Кой е казал, че беше възрастен?

— А как изглеждаше? — продължаваше да разпитва Танър.

— Безполезен нехранимайко, също като втория ми бивш съпруг. Но това беше преди двайсет и шест години. Та ще купите ли монетата?

Танър разбра, че времето за задаване на въпроси беше свършило. Хрумна му да покаже значката си — заложната къща се намираше в юрисдикцията на Калифорния, но реши да изчака, тъй като тя беше най-добрият източник на информация, с който разполагаше в момента. Който и да беше откраднал монетите, не бе разгърнал печеливш бизнес тук. Сигурно беше първото място, което бе посетил. Или пък просто живееше наблизо. — Трябва ми време да помисля — отвърна той.

И да намеря по-убедителна причина от годежен пръстен. Или Ди да успее да поговори с местните, които имат лиценз за тази работа. Паметта на старата дама може би ще се поосвежи, ако разрешителното й бъде застрашено.

— Сигурна ли сте, че не е оставил името си? — попита я Шей. — Може да иска да си я откупи обратно.

Жената се засмя, закашля се и накрая поклати глава.

— Доколкото мога да си спомня, той ми се закле, че се казва Джон Смит.

Танър изруга тихо.

— Здравейте, а пък аз съм Джейн Доу^[1] — засмя се Шей.

Жената стрелна с поглед Танър.

— Намерили сте си доста духовита годеница. Дано да съумеете да поддържате остроумието й.

Шей се изсмя.

Танър улови ръката на любимата си и я поведе към изхода. Може би на следващото място щяха да попаднат на някого с по-услужлива памет или с повече страхопочитание към значката му.

— По-близо ли сме до целта, която те интересува? — попита тя, щом се качиха в колата.

— Не достатъчно, за да накараме шерифа да се размърда — отвърна той. — Разбрахме, че Лорн не й е продал монетата, но иначе времето съвпада. Някой е отбелязал датата на получаването й върху кутията. Мастилото беше съвсем прясно, маркировката е ясна, значи монетата е донесена съвсем скоро.

— Нищо друго не ми изглеждаше толкова ново.

— Но беше по-добре от останалите подобни места, които съм виждал.

— Нетърпелива съм да отидем в следващата заложна къща — отбеляза Шей.

— От една влюбена жена се очаква повече ентусиазъм.

— Нали казват, че влюбените жени оглупяват.

Усмивката му беше като бял проблясък в спускащата се наоколо сянка.

— Преди малко се справи великолепно.

— Привилегията да си възпитаван от човек, който познава законите на обществото повече, отколкото собствените си деца. Мога да се справя с всеки.

— Полезно нещо — отбеляза той. — В Лос Анджелис щях да я заплаша, че ще й отнема разрешителното, ако не опресни веднага паметта си… Дори бих могъл да й представя името, адреса и регистрационния номер на покупката.

— Нямаше вид на човек, който разбира от документи.

Той не възрази. Смъкна стъклото на прозореца, наслаждавайки се на свежия въздух след задушния, прашен магазин. Въпреки че езерото Тахо се намираше на около половин километър, наоколо ухаеше така, сякаш бяха спрели точно на брега. Вдишвайки дълбоко, натисна бутон на навигационната система и зададе следващия адрес.

— „Скритият коз“ — прочете върху дисплея Шей. — Това е в Карсън сити. Първото казино, собственост на Уилсън Дезмънд. Видя го на празненството, което се превърна в панихида. Той беше един от мъжете, избрали да са плешиви. Всички го наричат Ейс.

— Избрали да са плешиви ли каза?

— Бръсне главата си, вместо да остави плешивината да се забележи или да реши перчема си над нея, което е още по-нелепо — поясни тя. — Правят го доста от мъжете в града, попрехвърлили четиридесетте.

Танър се усмихна едва забележимо.

— „Тахо Скай“ не е типично място за този район. Прекалено е претенциозно.

— „Скритият коз“ конкурира местните заведения със заклети играчи от Рино и Тахо, които идват само за да сменят обстановката — каза Шей. — Ейс е споделил с Кимбърли, че то е нещо като генерална репетиция за казиното на мечтите му. Иска да превърне долината Карсън в туристическа и хазартна дестинация.

— Значи двамата с шефката ти са близки?

Шей повдигна рамена.

— Кимбърли се опитва да събира средства. А той е с големи финансови възможности. Освен това тя вече си има един мъж за забавление.

Танър си спомни привлекателния Питър и попита:

— Колко казина има Ейс?

Младата жена отново сви рамена.

— Очевидно не достатъчно. Заедно със съдружниците притежава три, но иска да построят още едно. То трябва да бъде по-голямо от най-известното в Рино и луксозно като всички в Лас Вегас.

— Може би онзи, който е откраднал монетите, си пада по местния хазарт, а залогът се е оказал при Ейс — допусна Танър. — Както и да е, нека да си поговорим с управителя му. Ти познаваш добре собственика, нали?

— Не толкова отблизо, колкото би желала Кимбърли.

— Сексът като оръдие на труда… — подсмихна се Танър, макар да му се искаше да изръмжи.

— Е, не бъди чак толкова брутален.

Надявам се.

Танър включи двигателя. Колата издаде няколко приглушени звука, изпусна синкав дим и заглъхна. Той измърмори ядно и опита отново. На километража бяха навъртени стотици километри, повечето от които в тежката градска среда, но се надяваше, че тази трошка ще издържи поне още няколко месеца.

По дяволите — изруга мислено той.

Стартерът изскърца, моторът изпърпори няколко пъти и се задави, ала макар и накъсано продължи да бръмчи.

— Някои машини не понасят височината — обади се Шей и допълни многозначително: — А шофьорите им, изглежда, не харесват особено малките градчета.

Танър не можеше да си обясни защо истината толкова го раздразни, но си беше така.

— Всъщност проблемът е, че полицейското управление на Лос Анджелис съкрати разходите за поддръжка, без да си дава сметка докъде ще доведе това по-късно.

— Какво имаш предвид?

— Ако нещо се счупи, винаги има заделени пари, с които да се възстанови, но за поддръжка не остава почти нищо. Същото важи за пътищата, канализацията, водопроводните тръби и всичко оставено под контрола на градските власти. Лошото управление води до това, всичко да се скапва по-бързо.

— И все пак си купил колата.

— Цената беше изгодна.

— Същото каза и Ейс за казиното в Карсън — замислено отбеляза Шей. — Носят се слухове, че го е купил за един долар. А според други — го е спечелил след цяла нощ игра на покер.

— Защо не си уговориш среща с него, за да ми разкаже всичко наведнъж?

— Не бих притеснила Ейс, ако не е много наложително. Сътрудниците му могат да ни обяснят всичко, което искаме да знаем.

— Повярвай ми, брокерите на заложните къщи не обичат да говорят с посредници. Ще стане много по-бързо, ако се видим лично с него.

— Става въпрос за моите връзки, не за твоите — логично напомни тя.

— Слава богу, че разполагаме с достатъчно време. — Но не оспори аргументите й. Беше наясно, че в процеса на разследване се налагаше да се преровят много купи сено, за да се намери иглата… Освен това не се беше наслаждавал от пътуването с някого, откакто Брадърс беше повишен и бе седнал зад масивното си бюро.

Но с Шей беше различно.

Тя просто му въздействаше по начин, който той все още не искаше да си признае…