Елизабет Лоуел
Опасно убежище (47)

47.

Шей се поколеба. Беше забелязала някого отпред, но сега не се виждаше нищо. Силуетът не беше на Кимбърли, защото беше прекалено едър и по него нямаше нищо лъскаво. Не беше и Ейс, тъй като дрехите му с цвят каки изпъкваха на лунната светлина. Оставаше единствено Танър с тъмната му тениска и дънки. За един кратък миг луната освети нещо метално. Можеше да бъде и цев на оръжие.

О, господи. Той няма как да знае, че съм аз.

Ако викнеше, рискуваше да бъде застреляна от близко разстояние от двайсет и два калибровия пистолет на Ейс. А ако мълчеше, щеше да бъде убита от полицейско оръжие.

Лесен избор.

— Танър — изрече хрипливо. — Аз съм, Шей. Не стреляй.

Сянката се раздвижи и гласът на Танър се чу от тъмнината:

— Мили боже, защо не се обаждаш?

Тя усети, че по лицето й се стичат сълзи, когато се затича към него и зарови лице в гърдите му. Той застина неподвижно, изстена от болка и после я прегърна с едната си ръка.

— Ти си ранен — прошепна Шей. — Ударих си главата, а дясната ми китка е…

Пръстите й се притиснаха към устните му.

— Не говори толкова високо — каза му предупредително. Едва успя да я чуе, тъй като ушите му бяха заглъхнали, но веднага сниши глас: — Така по-добре ли е?

— Да. Трябва да се скрием някъде. — Тя посочи към безразборно растящите по склона на възвишението храсти.

— Вече бях там — отвърна той. — Не стават за укритие за двама.

Ръката й се насочи към високите дървета.

— Там може би е Ейс. Танър очерта кръг с пръста си във въздуха. Тя кимна и тръгна напред, като се изкачваше по пътеката, която би трябвало да ги отведе до рехавата горичка. Въпреки желанието си да възрази, но с ясното съзнание, че е права, той я последва. Или поне се опита. Не можеше да се задържи прав.

— Почакай — каза й с приглушен глас.

Или поне така се надяваше. Единственото, което наистина чуваше, беше пищенето в ушите му.

Тя веднага се върна при него.

— Можеш ли да стреляш с това? — попита тихо той, като й подаде глока.

Тя погледна към дясната му ръка. Разбра, че той не можеше да си служи с нея.

— Да. Но не ме бива много.

— Тук има допълнителни пълнители — продължи Танър, като посочи джоба на якето си.

Тя се поколеба, но после ги извади и ги втъкна в задните джобове на дънките.

В момента, в който се обърна към него, той пъхна пистолета в ръката й. Не беше тежък като останалите оръжия от този клас, но й беше непривично да борави с него. Дръжката беше поела топлината на дланта му, ала въпреки това я накара да потръпне. Понечи да му каже, че не може да го направи, но веднага осъзна, че трябва да се постарае…

Просто мразеше пистолетите.

Но Танър изглеждаше така, сякаш едва се държеше на краката си. Оказа се истинска късметлийка, задето беше трениран да изчаква и да се увери в мишената си, преди да натисне спусъка.

Той посочи с пръст предпазителя на пистолета и й показа как се сваля.

Тя само кимна и опита няколко пъти, докато се увери, че може да го отмести само с едно движение и отново се обърна към склона. Пистолетът тежеше в ръката й. Помисли да го помоли да й даде кобура, но се отказа. И без това нямаше да бъде достатъчно бърза, ако й се наложеше да го използва.

Трябваше да се занимавам повече със стрелба. Но не го направих, а сега е твърде късно. Все пак съм наясно с някои основни неща. Ще ми бъдат достатъчни.

Вечерната прохлада беше отстъпила мястото си на нощния студ. Вятърът изсмукваше топлината от изстиващата земя, караше тялото й да потръпва. Високите дървета, които можеха да им послужат като прикритие, изглеждаха все по-далече.

Шей се ослуша, но не долови нищо, освен препъващите се, несигурни стъпки на Танър зад нея. Изчака, напрегнала слуха си до краен предел, но наоколо цареше мъртва тишина. Или Ейс не ги преследваше, или се спотайваше някъде наблизо и ги дебнеше.

При тази мисъл ледена тръпка разтърси тялото й. Дочу как Танър се спъна в някакви корени, но успя бързо да се изправи. Тя тръгна отново напред право към изоставената си кола.

Дали Ейс също се приближаваше натам?

Дали не чака, за да хване и двама ни?

Мога ли наистина да го застрелям?