Елизабет Лоуел
Опасно убежище (20)

20.

— По дяволите, сладурче, ти май никога не се подчиняваш на заповеди, а?

Думите бяха изречени със студенина, по-остра от тази на бръснещия отвън вятър.

Танър. Слава богу.

Когато ръката му се отмести от устата й, гневът мигом замести сковаващия страх. Тя почти подскочи и се озова лице в лице с него.

— Името ми не е сладурче, а теб те нямаше повече от двайсет минути — успя да прошепне, защото сърцето й препускаше лудо, сякаш искаше да изскочи. — Трябваше ли да ме плашиш така?

— Имаш късмет, че не те удуших. Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

— Щях да кажа, че колата ми е закъсала, а батерията на телефона ми е паднала — отвърна му с нисък глас тя.

Танър издаде приглушен звук и поклати глава.

— Да, бе… И веднага ще ти повярват.

— Аз ли съм единствената, която преживява тежък момент, докато крещи шепнешком?

Той не знаеше дали да се разсмее, или да допре челото си до нейното.

— Връщай се обратно в колата.

— Ти ме уплаши до смърт — запротестира Шей, докато опитваше да си поеме дъх. В устата си чувстваше горчив вкус, сякаш бе погълнала отрова.

— Добре. А сега се връщай в колата — повтори той.

— Тук има ли някой друг? Защо телевизорът работи? И защо ние с теб разговаряме шепнешком?

— Май, не… Не знам. Налага се да сме тихи, докато открия какво става в тази къща. После ще говоря толкова високо, че ще те заболи главата.

— Няма ли да помогне, ако включиш осветлението? — попита Шей, пренебрегвайки заплахата.

— Съмнявам се. Връщай се в колата.

— Ако тук няма никого…

— Виж, нямам време за това сега — сряза я Танър. — Просто не ми се пречкай и не докосвай нищо, по което би могла да оставиш отпечатъци.

Обзета от желание да спори с него, трепереща от изобилието на адреналин, Шей го последва в стаята в дъното на коридора.

Източникът на призрачната синкава светлина се оказа огромен аквариум. Водата беше леко размътена. Рибите, изглеждащи като изрисувани, се стрелкаха из водата и гледаха към нея с изцъклени очи. Струйки влага се образуваха от външната страна на съда. Прозрачни капки се стичаха надолу и светеха като котешки очи на фона на неестествената светлина.

— Насам — прошепна Танър. — Намерих го тук в това състояние. Опитът й на доброволец взе връх над изпилените й до краен предел нерви.

— Жив ли е? Има ли нужда от помощ?

— Не.

Погледът й се плъзна покрай краката му. Руа, ако изобщо беше той, беше добре сложен мъж, с повече мускули, отколкото тлъстини, и лежеше с ръка, пъхната под тениска с надпис „Право на живот“. Или поне така би трябвало да се чете по времето, когато все още е бил цял. Половината от буквите бяха съвсем изтрити.

— Някакви следи от огнестрелни рани? — попита тя, като все още не можеше да повярва на очите си.

— Да… Изгубил е с достойнство последната битка.

Шей преглътна с усилие.

— Това Руа ли е?

— Снимката на шофьорската книжка показваше късо подстриган мъж, но иначе всичко друго съвпада. Ще смятам, че е той, докато не се убедя в обратното.

Обръснатата глава на мъжа изглеждаше сивосинкава на светлината, идваща от аквариума. Очите му бяха отворени и все още блестящи от влага. Шей се наведе предпазливо и докосна врата на мъртвия. На допир кожата се оказа еластична, леко хладна, но не и студена.

— Умрял е скоро — констатира тя.

Танър я наблюдаваше с новозараждащо се уважение, беше толкова уплашена, че лицето й беше пребледняло, но ръката й дори не трепна, докато търсеше признаци на живот в проснатия пред нея труп.

Не би трябвало да съм изненадан. Тази жена е разгонила хищниците от безжизненото тяло на Лорн, изчакала е пристигането на полицаите и после е писала свидетелски показания.

Дори не искаше да си представи какво би могло да се случи, ако убиецът се беше скрил в къщата. Тази мисъл пораждаше у него желание да й се разкрещи.

По-късно — зарече се той. — Когато ще сме далече оттук.

В момента това беше най-важното — да се изнесат колкото може по-бързо от мястото на престъплението, за което нямаше никакво намерение да докладва.

— Не чух нищо — обади се тя.

— Нито пък аз. Трябва да се е случило около половин час преди идването ни. Трупът все още е топъл, дори като се има предвид температурата в стаята. А подът под дясната му ръка е влажен.

— Някой друг, освен теб, му е бил бесен — подметна Шей.

— Аз дори не съм му ядосан — с нисък, но твърд глас заяви Танър. — Просто исках да си поговорим.

— И може би след това щеше да побеснееш?

— Зависи дали щеше да се окаже отзивчив.

Безжизнените очи на Руа бяха вперени нагоре и очевидно виждаха нещо много по-далечно от напукания таван.

— Да тръгваме — каза Танър. — Бих искал да претърся трупа и къщата. Монетите трябва да са някъде тук. Няма стационарен телефон, така че от мобилния ще можем да разберем с кого е разговарял. Но вече прекалено дълго се задържахме.

— Обади ли се в полицията? Не трябва ли да ги изчакаме?

— Ако работех по този случай, щях да съм първият, когото да закопчая с белезници, независимо какво щях да кажа.

— Но ти не си направил нищо.

Танър се усмихна мрачно.

— Нахълтване с взлом, след който остава един труп? Е, случва се. Нищо особено. Също като при Лорн.

— Но щом не ги уведомим, не е ли също престъпление?

— Само ако ни сварят тук. Докосвала ли си се до нещо?

Шей изпита чувството, че реалността й се изплъзваше и тя с усилие се опитваше да се държи на краката си.

— Аз… Не и с ръце.

— А входната врата?

— Вятърът услужливо я отвори вместо мен. Не видях нищо, до което бих искала да се докосна, освен прозореца, но ти ме възпря още преди да успея да стигна до него.

Той мислено си представи действията си в цялата им последователност след пристигането им в къщата на Руа, после и нейните. Със сигурност знаеше, че не се беше докосвал до нищо. Надяваше се, че същото важеше и за нея. Не разполагаха с достатъчно време, за да почистят всяка открита повърхност.

Не че това го притесняваше особено. Хората от техническата лаборатория, ако изобщо някой си направеше труда да ги извика, закъсняваха с работата си поне с няколко седмици. Освен ако нямаше нещо особено интригуващо в тази смърт, тя щеше да бъде записана като предозиране на наркотици, нахлуване с взлом и собственик с лош късмет или разчистване на сметки между местни банди. Кърваво престъпление, при което никой не можеше да бъде обвинен в убийство.

Трябваше да се случат цяла серия от подобни убийства, докато някой от властта се заинтригува достатъчно, за да изиска пълно и скъпо струващо разследване, за да бъдат разкрити извършителите.

Но Танър нямаше намерение да се остави да бъде хванат, само защото някой началник искаше да бъде преизбран.

— Сигурна ли си за отпечатъците? Ако са все още наоколо и някой иска особено силно да похарчи парите на данъкоплатците, те непременно ще бъдат открити.

— Което е още една причина да останем тук, докато пристигнат полицаите — възрази тя.

Невинността на почтения гражданин, който никога не е минавал от другата страна на закона — мрачно си помисли Танър.

— Виж — подхвана той. — Ние с теб си нямаме друго алиби, освен един друг. Аз съм от далечен град. Чичо ми може да е станал жертва на Руа. Не е толкова сложно да се досетят, че съм открил адреса му.

— Но…

Той не я остави да продължи:

— Първото нещо, което ще направят ченгетата след пристигането си, ще бъде да се обадят на шериф Конрад. Той няма да прояви никакъв интерес към сложната история, която би могла да ме оневини. Напротив, ще му е много по-лесно да ме тикне в ареста. А междувременно онзи, който е извършил това, ще се разхожда безнаказан наоколо.

Шей въздъхна.

— Може би Руа се е занимавал с разпространение на наркотици.

— В къщата мирише на пот, а не на дрога. Смъртта му е свързана със семейното ни злато, а може би и със самия Лорн. Желанието ни да не е така може само да ни създаде проблеми. Размърдай се, миличка. Не бих искал да се срещна с някого от съседите.

— Сигурен ли си? — попита Шей, докато я отвеждаше под бледата светлина, идваща от аквариума.

— Това, в което съм напълно уверен, е, че няма да продължим разследването си, ако се озовем в затворническа килия.

Тя погледна към аквариума. Водните капки от външната страна на стъклените му стени продължаваха да се стичат, но вече не бяха толкова много.

— Какво ще кажеш за това? Изсъхва, значи не е спукан. Просто нещо вътре го е разплискало.

— Да, така е. И аз си го помислих — отвърна Танър. — Забелязах, че и по дъното е пипано. Но нямам време за бърз поглед, още по-малко пък за обстойно обследване.

Шей погледна назад, докато той я извеждаше от стаята. Рибите се взираха във водния таван, неподвижни и мълчаливи като трупа, лежащ само на няколко крачки от тях…