Елизабет Лоуел
Опасно убежище (29)

29.

— Имаме късмет, че домът на Кампбел е недалеч от Карсън сити — каза Шей. — Централният му офис е в южната част на Рино, но живее тук.

— Е, добре се е устроил — отбеляза Танър.

Сиера Невада се извисяваше в небето и представляваше величествен фон за няколко ниски постройки. Коне с дълги крака, изящни форми и лъскав косъм пасяха в оградени с бели дървени огради пасища. Топъл извор издигаше примамващо пара над изкуствено направен басейн. Самите сгради бяха в типичния за ранчо стил, изградени от камък, дърво и с циментова замазка с цвят на пясък.

— Онази отляво — обясни Шей. — Виждаш ли малкия паркинг?

Танър кимна и зави към къщата, която се оказа доста по-голяма, отколкото изглеждаше отдалече, защото сянката на планината поглъщаше всичко наоколо. Отпред бяха спрени два карта за голф със сенници, а до тях бяха паркирани няколко непретенциозни седана. Имаше място за поне още двайсетина коли.

— Иска ми се и сдружението да разполагаше с такъв паркинг — отбеляза Шей.

— Павиран ли?

— Не, просто да бъде достатъчно голям за повече от две коли. Ужасно е, че сме принудени да оставяме комплект резервни ключове на таблото, така че никой да не се озове заклещен на паркинга. В някои дни да се измъкнеш от него е като да наредиш сложен пъзел.

Танър присви устни насмешливо.

— Случвало ли се е някога кола да бъде взета „назаем“?

— Никога. Защото единствената, която хваща око, е тази на Кимбърли.

— Да не би воланът й да е инкрустиран с фалшиви диаманти?

Шей се изкиска и поклати глава.

— Все още не. — Тя огледа тучния, красив пейзаж. — Обзалагам се, че Кампбел е зачеркнал всичко, освен къщата си като място за отмора. Тук се усеща курортната атмосфера както никъде другаде.

— С това ли се занимава вашето сдружение? — попита Танър, докато паркираше.

— Ние не търсим изгода за себе си. Просто издирваме красиви места, подходящи за почивка.

— А собственикът ви подписва тлъст чек под формата на дарение — отбеляза той и изключи двигателя.

— Какво да се прави, така работи данъчната система.

— Същото е и в Лос Анджелис, ако успееш да се изкачиш достатъчно високо по бюрократичната хранителна верига.

Шей уви остатъците от обяда им и ги пъхна в найлонова торба.

— Радвам се, че не се наложи да ходим до Рино. Не съм облечена подходящо за делова среща в града — каза тя и с усилие потисна прозявката си. — И се надявам да имам възможност да подремна. Нещо ме държа будна през по-голямата част от нощта.

— Това е, защото някой държа мен буден през по-голямата част от нощта. — Силните му ръце се протегнаха, обвиха се около нея и я привлякоха в прегръдките му. — Много жалко, че Кампбел може да ни приеме веднага. С нетърпение очаквах да се поразходим с пикапа след обяда.

Тъмните й очи го изгледаха преценяващо.

— Прекалено си едър за малкото купе.

— Някога опитвала ли си йога?

— Не.

— Нито пък аз, но са ми казвали, че те могат да го правят дори в кутия за ръкавици.

Смеейки се, тя бързо го целуна по устните и изскочи от колата, преди да се беше изкушила да повтори по-напористо, по-дълбоко и по-горещо.

Той я настигна до входната врата, която би могла да води към фоайето на малък, често посещаван, хотел. Рецепционистът седеше в тясна ниша отляво, вглъбен в екрана на компютъра си. Изражението и бързите движения на пръстите му подсказваха, че играе някаква игра.

Шей изчака да ги забележи. И щеше да продължи да чака, ако Танър шумно не се беше изкашлял.

Мъжът се стресна. Очите му се разшириха, когато най-сетне си даде сметка, че има компания. Колебливо изключи играта.

— Идвате тъкмо навреме — каза им припряно. — Аз… — погледна телефона си. — Така… Мистър Кампбел все още поддържа конферентната връзка. — Изправи се, показвайки тромави крака и безпокойство в присъствието на други хора, характерни за компютърните маниаци, както и неоновите маратонки и подобна тениска. — Аз… Е, ще ви заведа в конферентната зала.

— Благодаря — усмихна му се Шей.

Секретарят се изчерви, така че придоби вид на прекалено млад, за да има право да вземе шофьорска книжка.

Танър наблюдаваше момчето, докато ги отвеждаше при шефа си. Маниакът повече се спъваше, отколкото вървеше, сякаш не можеше да движи повече от три четвърти от тялото си едновременно. Вероятно пишеше на клавиатурата по-бързо, отколкото някои хора мислеха. Пред компютъра беше недостижим. Но в живота просто беше прикован към скучната си работа.

Свиквай, младежо… Хората са измислили игрите, защото действителността вони.

Минаха по дълъг коридор, с няколко отдалечени една от друга врати от двете му страни. Някои от тях бяха леко открехнати и откриваха гледка към нещо, подобно на видео стаи, после зала, в която бяха подредени част от проектите на Кампбел, и накрая закрит басейн със стойки за щеки по стените.

— Офисът на чичо… Искам да кажа, на мистър Кампбел… Той е в края на коридора — каза водачът им. — Конферентната зала е от тази страна. — Отвори вратата към средно голяма стая с остъклена стена с изглед към планината и кръгла маса с тапицирани кожени столове около нея. — Мога ли да ви предложа кафе… Така де… Или пък сода или вода? — След като му отказаха любезно, додаде: — Той ще дойде скоро. Веднага щом приключи телефонния разговор.

Танър изчака младежът да се отдалечи към видео играта си, преди да каже тихо на Шей:

— Видях нещо, което бих искал да разгледам по-отблизо.

— Какво?

— Тоалетната. Давай, оправяй се с Кампбел без мен. Ще се върна навреме, за да свърша мръсната работа.

Тя се намръщи.

— Кимбърли ми каза, че Кампбел ненавижда конферентните зали и предпочита да работи в собствения си кабинет.

— Надолу по коридора — посочи с палец Танър, точно както беше направило момчето. — Захващай се. Няма да се бавя.

Вместо да седне, Шей започна да се разхожда из залата и да разглежда снимките по стените. Някои бяха на сгради с шокираща архитектура. Повечето обаче изобразяваха индустриални паркове, халета, скромни апартаменти, вътрешни дворове и търговски центрове.

Джонатан Кампбел влезе в стаята с широка усмивка на също тъй широкото си лице. Тялото му беше едро като на строителен работник, какъвто наистина е бил някога. Въпреки че ръцете му бяха гладки и с изрядно поддържани нокти, все още носеха следите от прекомерно излагане на слънце и белезите от непосилно тежка работа. Притежаваше закръглен корем и цяла империя, и определено се радваше и на двете.

— Шей! Как е любимата ми природозащитничка?

— Напоследък не съм говорила с Кимбърли — отвърна жената. — Колкото до мен, последните няколко дни бяха изключително дълги и тежки.

— Такава загуба за цялата ни общност. Но Лорн Дейвис се порадва на хубав живот.

— Да — съгласи се тя с неестествено глух глас. — Много ми се иска да можех да кажа същото и за смъртта му.

— Фреди ми спомена, че не си сама.

— Танър отскочи до тоалетната. Ще се появи всеки момент. Ако искаш да поговориш с нас в кабинета си в дъното на коридора, ще го доведа, веднага щом се върне.

— Чудесно. Мразя конферентните зали. В тях човек никога не се чувства удобно.

След като Кампбел излезе, тя продължи да разглежда окачените по стените снимки от миналото и настоящето му. С разума си приемаше, че хората имаха нужда от места, където да живеят и да работят, да отглеждат и образоват децата си и че не всички бяха създадени за живот, съсредоточен в големите градове. Въпреки това чисто емоционално долавяше, че повечето от конструкциите на Кампбел са истинска обида за красивия пейзаж.

Не бива да съм такъв сноб. Не всеки може да си позволи да си купи дори тези евтини къщи. Само защото предпочитам да гледам дивия пелин пред индустриалните паркове и предградия не означава, че непременно съм права.

Но със сигурност ме кара да работя още по-усилено за каузата на сдружението.

Танър надникна иззад вратата.

— Кампбел все още ли е в офиса си?

— Чака ни там.

— Значи може да почака още една-две минути. Ела с мен.

— Не ми се ходи до тоалетна — възрази тя.

— Ще ти се приходи, след като видиш онова, което искам да ти покажа. — Огледа бързо коридора, но не забеляза никого. — Тръгвай. Нямаме много време.

Заинтригувана, тя го последва, заслушана в даваните шепнешком обяснения:

— Трябваше да огледам отвътре една от тези стаи, но не исках да изнервям момчето — довери й Танър.

— Коя стая?

— Ето тази — каза той и я дръпна през открехнатата врата.

Тя се огледа.

— Нямах представа, че се увличаш по умалени модели на сгради.

— Онзи там определено ми харесва — веднага посочи с пръст той.

Шей погледна към далечния край на стаята, където имаше продълговата маса, върху която беше сложена релефна карта на планината, тясната долина и криволичещия между тях поток. Ниски сгради с изчистени линии бяха разхвърляни из целия пейзаж, разделяни от велосипедни алеи или релси, макети на дървета и нещо, което приличаше на минерален басейн, и още един с олимпийски размери. По-нататък по склона изворът беше отведен до различни по размери басейни и каскади, които биха могли да се използват за риболов или за разходка с лодки. По стръмните планински склонове се виждаха миниатюрни ски съоръжения и удивително изискани хижи.

— Кампбел е решил да строи резерват — отбеляза тя. — И какво толкова?

— Я погледни пак. Това все още не е построено. Представи си, че си някъде тук — посочи към картата Танър, — и се престори, че гледаш нагоре към върховете на по-високата планина.

В стаята настъпи тишина, последвана от задавения писък на Шей.

— Та това е долината на Лорн! — възкликна тя.

— По-тихо! — смъмри я той. — Кабинетът на Кампбел се намира зад тази стена.

Тя стисна зъби и продължи шепнешком:

— Това би трябвало да привлече вниманието на шерифа.

— Фактът, че най-крупният предприемач в Невада иска да сложи ръка на земята на чичо ми, едва ли е новина за него… — възрази Танър.

— Но е доказателството, което ни е нужно. Мотивът! — Въпреки че шептеше, беше съвсем очевидно, че тя кипи от ярост и с удоволствие би смачкала макета с юмруци.

— Това е само още едно лъскаво мънисто, но не и кордата, която търсим, за да ги нанижем всички заедно.

— Но защо?

— Помисли — каза той настойчиво. — Има прекалено много начини шерифът да ни обясни това, което виждаме в момента. И най-очебийният е, че да искаш нещо е съвсем различно от това да убиеш, за да го получиш. Още повече като не разполагаме с неопровержими доказателства, че Лорн е умрял от насилствена смърт.

Тя го гледаше изумено.

— Да не намекваш, че този макет не означава нищо?

— Казвам само, че дори служебен адвокат, назначен от окръжния съд, би могъл да запрати нашите доказателства по дяволите, без дори да се изпоти. А юристите на Кампбел съвсем не са вчерашни. Могат да ни издухат като перце.

Шей знаеше, че той е прав. Просто беше прекалено разгневена, за да приеме спокойно фактите. Още повече пък любезно.

— А сега си сложи маската на любезност — нареди той.

— Обикновено с нея ходя по приемите.

— Виждал съм те да се справяш и по-добре.

Тя се втренчи в него, все още неспокойна.

— Ако не се стегнеш — предупреди я Танър, — ще се престоря, че имам интерес да продам ранчото, в случай че съдът го даде на мен.

Очите й се разтвориха широко, сякаш я беше зашлевил през лицето.

— Наистина ли ще го направиш?

— Не знам — отговори й нетърпеливо. — Но ако искаш да се разкрещиш на някого, излей си яда на мен.

Последва напрегната тишина.

— Ще се справя — отсече накрая тя. — Трябва да разберем колко близък е бил Кампбел с Руа. Някой е засегнал този главорез и го е насочил към Лорн.

Танър реши да не споменава, че нямаше как да бъдат сигурни, още по-малко пък биха могли да го докажат. Не му се искаше да я разстройва. Тя беше твърде емоционална. И не само в секса.

— Добре — съгласи се Шей, макар изобщо да не се чувстваше така. — Хайде да свършим тази работа…