Елизабет Лоуел
Опасно убежище (43)

43.

— Господи, искаш да премина през тази заключена порта ли? — изпищя ужасена Кимбърли.

Ейс сграбчи кичур от косата й, дръпна я заканително и изкрещя:

— Точно така. Просто натисни педала на газта до дупка.

Металната порта на изоставена ограда се мержелееше пред тях на светлината на фаровете. Мъжът я караше да минат напряко и да излязат отново на пътя от отсрещната страна.

Шей помисли, че ще се преобърнат. Това я окуражи, тъй като зад тях Ейс беше много по-уязвим.

— Но портата е затворена! — извика Кимбърли.

— Прави каквото ти казвам.

С периферното си зрение Шей успя да забележи решителността, изписана върху лицето на мъжа. Кимбърли бързо погледна в огледалото за обратно виждане и даде газ.

Портата се разхвърча с метален трясък. Парчета желязо полетяха покрай предното стъкло и се удариха във вратите. Нещо се блъсна в предната решетка, издрънча и изчезна от погледите им. Някаква дъска се заклещи под колата и затрополи по пътя с пронизителен звук, от който Шей настръхна.

И в същия момент осъзна, че вика от болка. Китката й беше подута, а белезниците за сексуални игри, с които беше закопчана, бяха изцапани с кръв. Сториха й се малко по-разхлабени, но продължаваха да я държат прикована към седалката.

— Ето, не беше чак толкова страшно, нали? — изкрещя Ейс, опитвайки се да надвика трополенето на заклещената дъска. — Няма за какво да се притесняваш. Трябва да се научиш да ми имаш доверие, бебчо.

Дали от страх или от обхваналото я негодувание, Кимбърли внезапно изгуби контрол върху волана. Разнесе се оглушително скърцане на метал, стържещ по камъните, последвано от ужасяващия й писък. Наоколо избухнаха искри.

Ейс издивя. Той се нахвърли върху Кимбърли с порой от ругатни, които се смесиха с нетърпимия стържеш звук. Възползвайки се от момента, Шей стисна зъби и силно задърпа китката си. Дрънченето на белезниците не можеше да се чуе от страшния шум наоколо. Ейс продължаваше да ругае, когато тя успя да измъкне ръката си…

Свободна съм.

Е, не изцяло, но поне не съм вързана като животно, очакваща идването на касапина…

Искаше й се да се раздвижи, ала не посмя, защото се опасяваше някой да не забележи, че се е освободила от белезниците. С дясната ръка успя да нагласи флакона със спрей против мечки, така че да може лесно да махне предпазния пръстен.

Ейс се измори да крещи и млъкна. Кимбърли седеше със сковано лице като истинска реклама на ботокса.

— Мисля, че горивото е на привършване — делово отбеляза Шей.

— Млъквай! — изръмжа Ейс, но притеснено се наведе и огледа контролното табло.

Тя също следеше показателите на уредите. Нищо не се промени.

Дявол да го вземе.

— Почти стигнахме, бебчо — обърна се той към Кимбърли. — Само трябва да се изкачим на върха на ей онова възвишение. Отляво има една барака. Хайде, отпусни се вече. Знаеш, че не мога да ти се сърдя дълго.

Шей усети, как надеждата й за бягство се стопи като мартенски сняг.

— Какво щяхте да направите, ако Лорн не беше умрял? — обърна се тя към Ейс.

— Щяхме да се възползваме от правото на отчуждаване — отвърна той. — И пак щяхме да спечелим, но след излишна загуба на време и пари.

— Само че цялата тази работата щеше да се разсмърди до небесата… — жлъчно подхвърли тя, като наблюдаваше Кимбърли с ъгълчето на окото си. — Никой не обича подобна публичност, най-малко пък Хил и Кампбел. А и сдружението нямаше да остане встрани от скандала.

Като се изключи лекото потрепване върху неестествено опънатото й лице, Кимбърли не реагира на забележката й.

— Всяко чудо за три дни — отвърна безгрижно Ейс. — В края на краищата парите правят всичко да изглежда прекрасно.

— В такъв случай защо ви трябваше да изваждате Лорн от играта? — попита Шей.

Кимбърли понечи да възрази, но не произнесе нито звук.

— Кой ти е казал, че съм направил такова нещо? — учуди се Ейс. — Намирах се в казиното в Карсън, когато е умрял. Питай, когото искаш.

— Опитахме се да попитаме Руа, но някой междувременно му беше затворил устата.

— Е, всички умират. Такъв е животът. Някои си отиват по-рано от останалите. На кой каквото му е писано.

Кимбърли присви очи и сякаш се сниши над волана. Колкото по-навътре в пустошта навлизаха, толкова по-зъл ставаше Ейс. Вече дори не полагаше усилия да се прикрива.

Шей наблюдаваше изражението на шефката. Тя виждаше онова, което оставаше скрито за очите на мъжа — Кимбърли все повече се страхуваше от него. Може би най-сетне бе прозряла какво я очакваше в края на пътя. Престана да пита още колко трябва да пътуват. Сякаш вече не вярваше, че ще се върне обратно към града заедно с Ейс. Колата се движеше толкова бавно, като че ли се придвижваха пеш. Старият форд друсаше и ръмжеше задавено.

Дали пък най-сетне резервоарът се беше изпразнил и двигателят продължаваше да работи с оскъдните остатъци от гориво?

— Вече сме достатъчно далече, за да могат да ни подслушат. Напълно изключено е някой репортер да изскочи иззад храстите — ехидно отбеляза Шей. — Е, ще ме поканиш ли навън да си поговорим в тъмнината?

— Нетърпелива си, а? — хапливо отвърна Ейс. — Не се притеснявай. Скоро няма да има нужда да спориш.

— И на мен ли ще ми затвориш устата?

— Казах ти, такъв е животът…

Фордът съвсем намали скоростта, почти спря, подскочи, поспря отново и най-сетне запъпли, сякаш с последни сили по прашния път. Ейс беше прекалено зает да пази главата си от металния таван, за да ругае Кимбърли за отвратителното й шофиране.

С две ръце Шей стисна спрея за защита от мечки. Следващия път, когато колата отново намалеше ход или пък Ейс забележеше празните белезници, щеше да го насочи към лицето му… Дори, по дяволите, всички да се задушат в затвореното пространство.

Кимбърли изстена, но толкова тихо, че мъжът не можа да я чуе. Шей разбра, че шефката най-сетне е осъзнала напълно положението си. Вече не се заблуждаваше, че Ейс ще я пожали. Отчаянието се беше изписало на лицето й. Тя приличаше на призрак, наклепан с руж и грим. Уплашен клоун, който очакваше приближаващата неизбежна катастрофа.

Колелата потракваха из каменистия път, осветен от фаровете. От дясната страна се очертаваха силуетите на обезлюдените схлупени бараки до изоставените мини. Фордът се задави и спря. Кимбърли опита да запали с трепереща ръка, но двигателят не реагира.

Шей осъзна, че сега е моментът да побегне навън.

Ала Кимбърли я изпревари. Без предупреждение, тя отвори вратата и понечи да изскочи в тъмнината.

— Тъпа кучка! — изкрещя Ейс.

Наведе се напред и се вкопчи в лъскавата й блуза, преди тя да успее да прекрачи навън. Шефката се дръпна, успя да се изскубне от железните му пръсти и се строполи на пътя през отворената врата. Докато тя се мъчеше да се изправи на крака, той посегна към пистолета.

Шей грабна спрея за защита от мечки, насочи пулверизатора към лицето му и го натисна. Флаконът изсъска, изклокочи и засече.

Пистолетът двайсет и втори калибър изтрещя като плясък на огромен камшик. Веднъж, втори път.

Кимбърли затича с все сили в тъмнината.

Ейс чу приглушеното съскане и най-сетне обърна очи към Шей. Погледът му се спря върху нея.

Тя бясно блъскаше вратата с рамо, като в същото време продължаваше безуспешно да натиска флакона. Гледаше я първо невярващо, после с нарастваща ярост. За секунди прецени дали да насочи оръжието към нея, или да прикрие лицето си зад облегалката на седалката.

Внезапно флаконът изпука и течността бликна от малкия отвор със силно сви стене. Последва нов изстрел и яростните ругатни на Ейс. В следващия момент цялото купе се изпълни със задушлив, лютив мирис и стана невъзможно да се диша.

Стреляйки напосоки, мъжът изкрещя от парещата болка и се хвърли в тясното пространство между седалките.

Шей най-сетне успя да отвори вратата и се хвърли върху твърдата земя. Падна на колена, все още задържайки дъха си и държейки очите си стиснати, за да се предпази от въздействието на спрея. Претърколи се на една страна и с усилие се изправи на крака. Видя, че инстинктивно беше сграбчила електрическото фенерче. За момент й хрумна да грабне пистолета на Ейс, който той беше изтървал върху предната седалка, но бързо прецени, че е по-разумно да побегне. И се втурна към една пътека в тъмнината.

Още на втората крачка усети болка в левия си крак, при това толкова силна, че едва успяваше да запази равновесие.

Дали не съм си изкълчила глезена?

Не мисли за това.

Бягай!

Трябваше да се скрие, докато Ейс още беше заслепен от спрея. С периферното си зрение долови проблясващите сребристи сандали на Кимбърли, отдалечаващи се в тъмнината по прашния път.

Веднага щом се съвземе от шока, той ще се втурне след мен и бързо ще ме догони — рече си Шей.

Вятърът повяваше глухо между редките дървета, карайки клоните им зловещо да се поклащат. Тя внимателно опипа крака си, който беше изтръпнал. Ужаси се при мисълта, че може да се схване. Болката отново се усили.

Поколеба се, дали да последва Кимбърли, но това само щеше да улесни Ейс. Най-добрият начин да помогне и на себе си, и на нея беше да поеме в друга посока. Така щеше да обърка преследвача си.

Вниманието й привлече рехава горичка на възвишението отляво, която се намираше между нея и криволичещия път обратно към града.

Без да си прави труда да се движи безшумно, тя се насочи към гората, накуцвайки. Беше изминала около стотина крачки, когато чу вратата на колата да се отваря зад нея.

Ругаейки яростно, Ейс започна да стреля. Куршумите свистяха и рикошираха в скалите от дясната й страна.

Вече беше избрал целта си и тя не беше Кимбърли.

Шей се насили да се затича, но пулсиращата болка в крака й стана непоносима.

От посоката, в която беше изчезнала в безумната си паника Кимбърли, се разнесе странно трополене, което рязко пресекна.

Дали не е паднала?

Не се чу нищо повече. Шей нямаше как да й помогне, защото побеснелият мъж я приближаваше…

Трябва да се скрия от него. Сега това е единственото, което има значение.

Бягай!

И тя се втурна напред.