Елизабет Лоуел
Опасно убежище (16)

16.

Танър навлезе в паркинга на „Скритият коз“ и изключи жално хъркащия двигател. — Прилича по-скоро на Монако, отколкото на Глитър Гълч^[1] — огледа оценяващо сградата той. — Прясна боя, атрактивни табели, няма изгорели крушки или премигващи неонови надписи, добре почистен паркинг.

— Както ти казах, генерална репетиция. Местните се отдават на хазарта тук, но само големите играчи стигат догоре. На по-високите етажи не са разрешени къси панталони и сандали. Ако искаш да играеш на автоматите по джапанки и с хавайска риза, можеш да го правиш в партера, но няма как да минеш покрай дебеловратите момчета, които охраняват мецанина.

— Нищо чудно, че Лорн и приятелите му са ходили чак в „Силвър Лодж“.

— Старите фермери могат да си организират ежегодни вечери в „Скритият коз“. Ресторантът е наистина първокласен и се слави с превъзходната си кухня, но пък те не питаят уважение към самия Ейс.

— Не е техен тип ли? — засмя се Танър.

— Нямат доверие на човек, който редовно поддържа маникюра си и носи италиански мокасини.

— Да, наистина не мога да си представя Лорн с вратовръзка и скъп костюм, само за да може да се наслади на едно питие и една игра на карти.

— Според Кимбърли горе можеш да минеш и без вратовръзка, стига да си залагал повече от дванайсет часа и да си подсигурен с достатъчно голяма пачка пари.

Той я погледна. Шей беше най-естествената, най-начетената и най-свенливата жена, която беше срещал през живота си. И най-сексапилната. Беше му приятно да си представи, че ако си легне с нея, на сутринта нямаше да види до себе си лице, което имаше нужда от няколко часа грим, за да се приведе във вид, подходящ за пред хората.

— Значи Кимбърли харесва казиното на Ейс, за разлика от теб — подхвърли той.

— Нищо лично. Просто хазартът не кара кръвта ми да закипи. Що се отнася до казината… — Тя поклати глава. — Те са истинска катастрофа. Затова не прекарвам в тях повече време, отколкото ми се налага.

Той се разсмя.

— Ето една разумна жена.

— Ейс също е доста умен. Под лъскавата му фасада се крие един ловък и хитър бизнесмен. Конкуренцията в хазарта в малките градове е незначителна. Той купи „Скритият коз“ евтино, модернизира го и показа на всички в окръга, че е в състояние да се захване и да развърти нещо много по-мащабно.

— Доколкото видях, местната му конкуренция трябва да примамва клиентите със стари игрални автомати и няколко маси за покер, залози по-малки от долар и гарантирано изплащане на деветдесет и седем процента от спечеленото. Останалите три процента от дневния оборот, изчисляващи се в няколко пенита и разбити автомати, не са кой знае каква печалба.

Докато го слушаше, Шей осъзна за пореден път, че Танър не беше само един мускулест, привлекателен тип, а притежаваше остър ум и не се страхуваше да го използва. На всичко отгоре беше чудесна компания.

— Това е причината сдружението ни да посвещава голяма част от времето си в усилие да спечели Ейс — призна тя. — Има достатъчно пари, за да осигури сено за мустангите на Кимбърли до края на века, както и земя, на която да тичат свободно.

— И въпреки това ще ти отдели време, ако го помолиш за среща — отбеляза Танър.

Изражението й подсказваше, че подобна привилегия не я очароваше.

— Хайде да започваме, за да свършим по-скоро — рече делово тя. Но веднага след това, сякаш осъзнала собствените си думи, въздъхна: — Е, като че ли не се изразих много учтиво…

— Значи Ейс не е твой тип, така ли?

— Единственото, което ни свързва, е сдружението. Това доста ограничава темите за разговор.

Лицето му се озари от усмивка.

— Да видим какво можем да направим, за да поразширим хоризонта му.

— Надявам се, изобщо да не стигнем до среща с него. Ако все пак се наложи, моля те да не забравяш, че Ейс ни прави дарения единствено заради имиджа си, но парите му са необходими на сдружението. Независимо дали преднамерено или не, той върши много добрини.

— Не се безпокой. Няма нито да го ухапя, нито да се изпишкам върху килима му.

Тя леко прехапа устни, за да скрие усмивката си. Едва бяха успели да минат през входа, когато към тях се приближи младеж с изумително естествена рижа коса. Костюмът, с който беше облечен, не му беше по мярка, а връзката му беше разхлабена и висеше на една страна.

— Шей Таунсенд? — попита той.

— И нейният гост — добави Танър.

— О, да, Ейс ми нареди да ви окажа помощ, ако се нуждаете. Веднага ще ви отведа горе.

— Благодаря — отвърна тя. — Вече бях започнала да се чудя как ще минем покрай охраната, която следи за облеклото и безупречния външен вид.

Младежът с усилие потисна надигащия се смях и авторитетно се покашля.

— Обещах на мениджъра, че няма да се отбивате да играете. Последвайте ме.

Служебният асансьор ги очакваше. Водачът им използва магнитна карта, после с обиграно движение натисна бутона за изкачване. В момента, в който вратата се отвори, тръгна с бързи крачки по коридора, успореден на казиното на втория етаж, без да се оглежда. Стената, отделяща ги от игралната зала, беше направена от огледално стъкло, което позволяваше всеки отвън да наблюдава случващото се в залата, без да бъде забелязан. Танър беше виждал такива стъкла в стаите за разпит, но никога цяла стена. Добре облечени клиенти отпиваха от кристални чаши и слагаха жетони на линиите за залагане. Някои от посетителите все още бяха с дрехите от приемите от предишната нощ, но никой не изглеждаше пиян. Усещането за пари се носеше наоколо, ала никъде не се виждаха банкноти.

— Ужасно място за заложна къща — прошепна Танър.

— Тук предлагат на клиентите отлична храна, напитки, магазини, фитнес, и то без да им се налага да напускат хотела. Макар отвън да не си личи, „Скритият коз“ примамва с всички екстри — поясни Шей.

— Значи, ако останеш без пукната пара, още тук можеш да заложиш часовника, пръстена си и дори бижутата на придружаващата те дама?

Шей кимна.

Рижавият им водач отново използва магнитната си карта, за да отвори вратата в дъното на коридора. Зад нея се разкри цяла редица от магазини и ресторанти. В единия от магазините се предлагаха бижута и други скъпи преносими вещи. Въпреки че витрините бяха отрупани и осветлението беше оскъдно, нямаше начин да се прикрие, че „Брилиант Моментс“ всъщност си беше заложна къща.

Танър оцени обстановката с очите на полицай. Предната част беше оформена като бижутериен магазин, предлагащ богат избор. Хората, извадили късмет в казиното, биха могли да наминат насам и да си купят диаманти, часовници от масивно злато, китари или колекционерски фигурки на героите от „Междузвездни войни“, преследвали сънищата им като деца. А неудачниците продаваха последните си скъпи вещи за няколко долара.

Чудеше се коя от задните стаички се използваше за разочарование на изгубилите, които откриват, че часовникът им, купен на дребно за шест хиляди долара, сега струваше едва шестстотин в потните им ръце. Когато целият блясък угаснеше, комарджиите губеха пари, вместо да ги печелят.

— Колегата, който отговаря за сектора със заложените вещи, е тук — съобщи водачът им. — Казва се Фред.

Танър и Шей покорно го последваха зад заключената врата. Двамата продавачи вътре погледнаха червенокосия, преди да отстъпят назад в очакване на другия, който можеше да се окаже не просто гост, а купувач. Фред беше с кръгло, подобно на месечина, лице, облечен като за залагания на втория етаж. Той дори не вдигна глава, когато администраторът въведе посетителите в стаята и излезе, затръшвайки вратата след себе си. Фред правеше бърз и задълбочен оглед на една китара с формата на капка, поставена върху плота пред него. До нея беше разтворен лаптоп за задължителната проверка в интернет.

Танър подозираше, че компютърът беше само за камуфлаж. Хората като този Фред знаеха прекалено добре разликата в парите при продажба и залагане, за да се нуждаят от консултации с някаква машина.

— За този инструмент мога да предложа най-много пет стотачки — каза Фред със силно изразен чикагски диалект. Гласът му беше като на човек, който често прекалява с пурите и бърбъна. Поведението му казваше категорично: съгласяваш се или си тръгваш.

Високият мършав мъж с разрошена коса, скъсани дънки и мокасини взе китарата и излезе през задната врата, без да каже дума.

— Мой ред е — прошепна Шей.

Танър не възрази. Фред би се впечатлил от значката му на полицай от Лос Анджелис не повече от музиканта, решил да се раздели с китарата си.

Мъжът погледна Шей с вид на човек, уморен от въпроси.

— Защо момчето на Ейс ви доведе при мен?

— Чух, че имате няколко двайсетдоларови монети „Сент Гауденс“ от 1932 година.

— И къде го чухте?

Танър се раздвижи, сякаш нямаше търпение да отиде другаде и беше напълно способен да срита задника на всеки, изпречил се на пътя му. В бледите очи на Фред проблесна жив интерес. После насочи цялото си внимание към Шей.

— Ще купувате ли, или само питате?

— Зависи от онова, което можете да ни предложите — отвърна тя.

Мислено Танър поздрави онзи изтънчен познавач на обществото, който беше обучил Шей как се реагира в подобни ситуации.

— Сигурно няма да настоявате и за консултация със специалист? — изгледа ги Фред.

— Ние сме тук, нали? — обърна се към него Танър. Гласът му беше приглушен, сякаш изискваше дискретност, но и достатъчно силен, за да може да се чуе. — Хайде, миличка. Казах ти, че само ще си изгубим времето.

— Млъкни, скъпи — сряза го тя. — Искам онези монети. За предпочитане е да не са повредени. Казаха ми, че в „Брилиант Моментс“ разполагат с тях.

— Когато се убедя, че можете да си го позволите — с безразличие заяви Фред, — ще имате възможност да огледате всички „Сент Гауденс“, които имам. Ако наистина имам. Което не съм твърдял.

Докато говореше, той започна да чисти ноктите си с ножчето за писма, което държеше в ръка.

— Уверявам ви, че мога спокойно да си позволя да си купя всичко, което е за продан — каза Шей.

— В такъв случай е много жалко, че не разполагам с онова, което търсите.

Тя се обърна към Танър:

— Твой ред е.

— Ние не купуваме, а ги издирваме — обясни той. — Говори се, че онова, което търсим, се намира при вас.

— Можете ли да се легитимирате? — попита мъжът, без да вдигне глава.

Танър хвърли значката си на плота.

— Доста далече сте от дома — отбеляза Фред след бегъл поглед. — Освен това не сме в Калифорния, затова се чудя защо разговарям с вас без съдебно разпореждане.

— Защото не искаш да прецакаш шефа си — сряза го Танър. — Не ме интересува, колко сте платили за „Сент Гауденс“-ите. Искам само да знам, кой ви ги е продал.

— Ако изобщо са у мен.

Танър обърна лаптопа към себе си, кликна върху менюто, показващо използваните сайтове през последната седмица, и натисна върху злато. За момент Фред престана да чисти ноктите си, после продължи.

— Проверявам доста неща.

— Аха. Изглежда, отделяш и много време на форумите на дилърите, в които онези глупаци се фукат колко евтино купуват монети и за какви огромни суми ги пласират след това. Прякорът ти е Аурик 1953. А сега искаш ли да направиш още една обиколка по тази пътека и да ме накараш да извикам Ейс?

Фред въздъхна като човек, на когото му се е паднала лоша ръка на покер.

— Да, имам няколко монети „Сент Гауденс“. И наистина са съвсем нови.

Танър се обърна към Шей.

— Сега е твой ред.

Тя се усмихна.

— Благодаря. — Погледна към Фред, който се беше отказал от чистенето на ноктите. — Как научи за монетите?

— По същия начин като вас. В казиното.

— Кога? За последно си писал във форума във вторник.

— Няколко часа преди това — отвърна мъжът намръщено. — Трябваше да им натикам сополивите носове в тях.

— И си получил пет монети за две хиляди в брой? — продължи да го разпитва Шей. — За колко се продават обикновено?

— Зависи от купувача.

— Според отзивите във форума си направил дяволски изгодна покупка — отбеляза Танър, като се отдръпна от компютъра.

— Момчетата, които ги донесоха, искаха парите на ръка, и то веднага. Правим добри сделки едва след като се уверим, че стоката не е в някой горещ списък. Ейс ще ми подпали задника, без да се замисли, дори само ако се усъмни в нещо.

Шей погледна към Танър.

— Длъжен си да направиш копие от шофьорската книжка, нали така? — Сините му очи се впиха във Фред.

— Разбира се. Както вече ви казах, ние винаги работим по правилата.

— В такъв случай едва ли ще имаш нещо против да ни покажеш копието и записите от трансакцията. — Танър махна с ръка към камерата, каквато не се съмняваше, че има скрита на тавана. — Изтриваме информацията на всеки четиридесет и осем часа. Съхраняването не е безплатно. И никакво копие от шофьорска книжка няма да видите, докато мистър Дезмънд не ми нареди лично.

Танър стрелна Шей с поглед.

— Прав си — каза тя. — Трябваше да започнем с Ейс.