Елизабет Лоуел
Опасно убежище (17)

17.

Ейс влезе с широки крачки в „Брилиант Моментс“ и бръснатата му глава лъщеше в пълен контраст с тъмната копринена риза и винения двуреден костюм. По гладката кожа на черепа му се виждаха ясно очертанията на типично мъжката му плешивина.

— Здравей, Шей — рече той с широка, приветстваща усмивка. — Ако ме беше предупредила, че ще наминеш насам, още повече с гост от друг град, щях да ви посрещна подобаващо.

Той почти я прегърна, като в същото време протягаше ръка на Танър. Ейс беше едър, но не и пълен. По-скоро можеше да се похвали с тяло на борец. Въпреки че беше по-силен от повечето мъже, не се опита да го докаже с размазващо ръкостискане.

— Ейс Дезмънд — представи се непринудено.

— Танър Дейвис. Мистър Дезмънд, приятно ми е да се запознаем.

— Дейвис… А, сега си спомних. Бяхте на галавечерята на сдружението. Вие сте син на Лорн или негов внук, нали?

— Племенник — уточни Танър.

— Искрено съжалявам за загубата ви — помръкна Ейс. — Лорн беше нещо като легенда за собствениците на ферми в долината. Със смъртта му завърши цяла епоха. Ако мога да направя нещо за вас, само кажете.

— Ами наистина ми е неприятно да ви безпокоя по такъв въпрос… Шей ме предупреди колко сте зает, но се опитваме да проследим няколко монети, които може да са откраднати от дома на чичо ми още преди да умре — обясни Танър.

Върху лицето на Ейс се изписа учудване.

— Не съм чувал подобно нещо. Какво ви доведе в „Брилиант Моментс“, вместо в офиса на шерифа?

Фред размърда крака зад щанда, сякаш искаше да се свие на топка и да изчезне. Беше приел думите на Шей за шефа му като блъф и сега имаше неприятното чувство, че държи губеща ръка в игра, чиито залози бяха по-големи, отколкото беше предполагал.

— Получихме сведения, че няколко подобни монети са се появили напоследък в заложни къщи в този район, в това число и в твоята — обясни Шей. — Няма смисъл да безпокоим шерифа, след като единственото, което искаме, е да разберем дали такова злато е било откупено от „Брилиант Моментс“ и от кого е продадено.

— Разбира се — кимна Ейс. — Ако в долината се подвизава крадец, не бих искал да се навърта около гостите ми. — Той погледна Фред: — Имаш ли някаква информация за монетите?

— Да, сър.

— Винаги съм поощрявал дискретността, но сега случаят е специален. Моля те, дай им всичко, което им трябва. Веднага!

— Да, сър.

Щом Фред забърза навън, той отново се обърна към Шей:

— Щях да ти дам няколко жетона и да те посъветвам да се позабавляваш в казиното, но от Кимбърли знам, че хазартът изобщо не те вълнува. Какво ще кажеш за една ранна вечеря с госта ти и с мен в ресторанта? — предложи, като й намигна. — Чувал съм много хубави неща за кухнята му.

— Много мило от твоя страна — отвърна тя, — но там спазват стриктно дрескода.

Ейс махна пренебрежително с ръка.

— Нали затова са частните зали.

Докато обмисляше предложението му, тя неволно преглътна. Половината сандвич, хапнат набързо на обяд, беше вече само спомен. Храната в ресторанта на казиното беше невероятна. Въпреки неудобството, което изпитваше, задето се възползваше от връзките на сдружението, тя погледна въпросително Танър. Той бе вперил в Ейс напрегнат поглед на хищник. Управителят на заложната къща бързаше към тях с две увеличени копия от шофьорска книжка. Подаде едното на шефа си, а другото на Танър. Той бързо огледа снимката на суров мъж на име Антонио Руа. Тъмни очи и коса, на ръст около метър и осемдесет, навършил трийсет и пет години миналия февруари. Беше късо подстриган, с дълбок белег над лявата вежда и ъгловата челюст, издаваща излишък на тестостерон.

— Не го познавам — заяви Ейс и върна листа на Фред.

Не го беше виждал и Танър, но пък си беше имал работа с мнозина подобни типове. Надарени с мускули и ощетени от всичко останало, те намираха тъпи начини да изкарват пари и свършваха житейския си път с огнестрелни или прободни рани, или и от двете заедно. Междувременно ги арестуваха по няколко пъти. Обикновено за едно-две углавни престъпления.

Танър сгъна листа и го пъхна в джоба си.

— Благодаря ви за помощта и за поканата ви за ранна вечеря — каза той. — Но, честно казано, мистър Дезмънд, в момента не съм в настроение да отдам дължимото уважение на главния ви готвач.

— Наричайте ме Ейс. А за останалото ви разбирам напълно… Траурът и пълният стомах са несъвместими неща. — После се обърна към Шей. — В такъв случай си запазвам правото за друг път.

— Непременно — с усмивка се съгласи тя.

— Няма да престана да настоявам, докато най-после не приемеш — допълни Ейс, като я прегърна нежно и погледна спътника й: — Още веднъж съболезнования за загубата ви. Тя е голяма за всички ни. А ако наистина наоколо се навърта крадец и се появи тук, ще го открия и веднага ще уведомя шерифа. Мога да разчитам на повече очи от вас — кимна той. Очевидно имаше предвид камерите, скрити в куполите от затъмнено стъкло и в полилеите на тавана.

Както във всички игрални заведения, единствените места, където нямаше наблюдение, бяха обществените тоалетни и хотелските стаи. Всичко останало се заснемаше и записите се съхраняваха.

— Фред, изпрати копие от тази шофьорска книжка в отдела за сигурност — нареди Ейс. — Ако този човек се появи отново, искам веднага да бъда уведомен. — Той се намръщи: — Прилича на местен, но с примес от баска кръв.

— В долината живеят много баски — отбеляза Шей. — Земеделието е в гена им, както всъщност и при всички хора от Запада.

Мъжът кимна и отново се обърна към подчинения си:

— Заключи онези монети в сейфа до второ нареждане.

Фред не изглеждаше особено щастлив от загубата на евентуална печалба, но нямаше какво да направи, освен да се подчини:

— Да, сър.

Едва забележимо Ейс погледна часовника си. Разбрала намека, Шей побърза да каже:

— Още веднъж ти благодарим. Няма да те задържаме повече. Сигурна съм, че те очакват за важна среща.

— Напомняй ми никога да не сядам да играя покер с теб — пошегува се Ейс.

— Мистър Дейвис…

— Можете да ме наричате Танър.

Мъжът кимна.

— С удоволствие, Танър. Очаквам с нетърпение да ви видя с Шей в ресторанта ми съвсем скоро.

Червенокосият последва шефа си по коридора към „Брилиант Моментс“. Танър се запита дали Ейс и административният му сътрудник носеха подслушвателни устройства.

Нито той, нито Шей проговориха, докато вървяха към изхода на казиното. Слънцето се беше снижило зад върховете на Сиера Невада и дори затоплената земя не можеше да прогони прокрадващия се хлад.

Веднага щом Танър седна зад волана, Шей помоли:

— Обещай ми, че ще отидем да вечеряме някъде. Аз черпя. Стомахът ми започна да къркори.

Той се засмя.

— Съжалявам. Просто не бях в настроение да играя ролята на специалния гост на собственика.

— Нито пък аз. Честно. Което не означава, че не умирам от глад.

— „Ригли“ все още ли е отворен?

— „Ригли“ ли?

— Пържено пиле и бисквити. Скромна салата. Киснат пилетата, които ще приготвят утре, в прясно мляко. Носят се слухове, че после го използват за приготвянето на бисквитите, което прави вкуса им толкова специфичен. Това беше единственото заведение в града, което посещавахме редовно.

— Трябва да са го затворили. Никога не съм чувала за него, а съм се хранила почти във всички ресторанти оттук до Тахо.

— По дяволите — въздъхна Танър, спомняйки си удоволствието от неповторимите бисквити. — Антонио Руа — човекът, продал монетите, живее в Мейърс. Или поне така е вписано в шофьорската му книжка. Издадена е в Калифорния впрочем.

— Има много хубаво барбекю недалеч от Лутър Пас, по обратния път към Рефюдж.

— Доста добре познаваш околността.

— А защо това те учудва?

— Защото, докато живеех тук, не съм срещал момичета като теб.

— Вероятно причината е в това, че си напуснал града, преди да си започнал да проявяваш интерес към тях.

Той поклати глава.

— Наложи се да порасна бързо. — След което се заниза цяла верига от разочарования. — Но не му се искаше да разваля нито своя, нито нейния апетит с разкази за трудното си минало. — Значи избираме барбекюто — съгласи се той. — Но преди това трябва да звънна на един човек.

Шей го слушаше, докато разговаряше с Брадърс, и му диктуваше данните и номера на шофьорската книжка на Антонио Руа, а другият му обеща да провери името в базата данни и да му се обади веднага. Колата се разтресе сред дим и оглушителен шум, но потегли. — Може би все пак трябваше да вземем моята — подметна тя.

— Само че твоята е в Тахо, а ние не сме. Ако толкова се притесняваш, мога да я сменя с пикапа на Лорн.

Шей измърмори нещо от рода на от трън, та на глог, но той не й обърна внимание, а бързо пое към мястото, което му беше споменала.

След като дадоха поръчката си, тя се размърда нетърпеливо в очакване на храната. Танър се облегна назад, сякаш седеше на любимия си стол в собствената си кухня.

— Как може да си толкова спокоен? — не се сдържа и прошепна тя.

— За разлика от теб, не се натъкнах на нищо, което да ме развълнува.

— Само че не получихме никакви обяснения.

— Миличка, та аз едва започвам да задавам въпросите. Досега само се оглеждах за клопки в тъмнината.

— Не ми харесва как звучи — присви вежди тя.

— В такъв случай не е нужно да ме придружаваш в търсенето. Щом похапнем, ще те закарам у вас и ще отскоча да се видя с този Руа.

— Няма смисъл да се отклоняваш толкова. Оттук до Тахо има само няколко километра.

— О, аз разполагам с всичкото време на света — отвърна усмихнато той.

Но всъщност съвсем не му беше весело. Колкото повече мислеше за Антонио Руа, толкова по-малко му се искаше Шей да бъде с него.

— За какво мислиш? — попита тя.

— Ще си поговоря с него насаме.

— Не — беше мигновената реакция.

— Мислех, че си отегчена.

— Нетърпелива, а не отегчена. Имам някакво лошо предчувствие… Освен това забелязах, че надничаше в огледалото за обратно виждане повече, отколкото следеше пътя. Какво очакваше?

— Просто се надявах, че разследването ни е размърдало или поне е притеснило някого достатъчно, за да ни проследи. Това щеше да направи живота ми по-лесен. Щях да заложа капан на преследвача, да му скоча и да разбера кой и за какво го е изпратил.

Шей изглеждаше стресната.

— Върши ли работа?

— Да, при аматьори.

— Какво ще кажеш за днес?

— Още не мога да си направя никакви изводи.

В този момент сервитьорът пристигна и сложи пред тях чиниите със свински ребърца. Танър имаше намерение да хапне на път към Мейърс, но Шей си беше поръчала от специалитета с уверението, че е невероятен и за по-голяма убедителност си бе облизала устните. Тъй като много му се искаше да го направи вместо нея, той само утрои поръчката.

Наистина трябваше да предприеме нещо… Тези нейни устни не можеха да бъдат толкова обещаващи и горещи, каквито изглеждаха.

Засега реши да се задоволи само с пикантното месо. И да я наблюдава как безстрашно се нахвърляше върху храната. Беше открил, че жените, които се бояха да не се изцапат на масата, често прехвърляха това свое поведение и в леглото.

Предполагаше, че надменното излъчване от типа на не ме докосвай действаше при някои мъже, но той не беше от тях. Печените ребърца и гарнитурата от зеленчуци изчезнаха с впечатляваща скорост от чинията му. Въпреки че си беше поръчал двойно по-голямо количество от Шей, приключиха с вечерята почти едновременно.

— Като прегладнял вълк си — измърмори тя, гледайки с недоумение празната му чиния. — По-скоро като човек, който е свикнал да го викат по средата на вечерята. И на закуската. И на обяда.

Тя отметна глава на една страна и се загледа в него.

— Пропуснал си малко.

— От храната ли? — огледа чинията си той. — Къде?

— Върху брадата ти има само едно местенце, което не е изцапано със соса. Може ли да го размажа, за да свърша работата докрай?

Той я погледна и устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— Ами давай.

Шей го изгледа косо, после преднамерено го докосна с изцапаните върхове на пръстите си. С почти стряскаща бързина той ги улови и започна да ги почиства един по един. Тя потръпна, когато целуна малкото й пръстче, преди да я пусне.

— Готово — заяви, вторачил в нея живите си сини очи.

— Само че аз имам и друга ръка — разсмя се тя и бързо се изчерви. — Влияеш зле на самоконтрола ми.

— Това е взаимно — отвърна шепнешком той. — Държа честно да те предупредя, че ако се захвана и с другите ти пръсти, няма да мога да спра дотам.

Последва напрегнато мълчание. След което Шей въздъхна и отвори пакет мокри кърпички.

— Съгласна ли си? — попита Танър.

— Случвало ми се е да си оближа пръстите на публично място, но никога не съм стигала по-далеч. — Подаде му през масата една салфетка. — Избърши си лицето. Не си вярвам достатъчно, за да го направя аз.

— Несръчна ли си?

— Не, просто си нямам доверие.

Познатата ленива широка усмивка озари лицето му.

— Господи, толкова си красива.

Тя го изгледа с недоверие. Сетне извади още една мокра кърпичка и изтри пръстите си. — Тъй като въпросът за нещо повече между нас изобщо не е поставен на масата…

— На тази — прекъснал Танър. — Имам маса и в ранчото.

— Затова нека идем да видим, откъде Руа се е сдобил със златните монети — довърши тя твърдо.

— Ще те закарам до вкъщи, преди да поговоря с тая отрепка Руа, дето има шофьорска книжка, издадена в Калифорния.

— Казах, че съм нетърпелива, а не отегчена.

— Досега направихме само една светска обиколка и разговаряхме с възпитани хора, които нямат намерение да ми строшат главата. А този тип Руа може да е убил Лорн и да е задигнал пет от златните му монети, които е продал. Така че отивам сам.

Шей вирна решително брадичка.

— Дали някой ще ти даде съдебно разпореждане за нещо, още по-малко пък за убийство, единствено на базата на това, в което подозираме тази отрепка?

— Не в това е въпросът.

— А на мен ми се струва, че е единственото важно нещо. Не можеш да действаш арогантно, с когото и да е… Освен това арогантните мъже веднага попадат в списъка ми, на който пише никога повече.

— Просто искам да те предпазя — отбеляза той. И присви юмруци под масата.

— Е, добре — съгласи се тя.

Пръстите му се отпуснаха.

— Разбрахме се. Ще те закарам до…

— Аз също искам да си в безопасност — тихо изрече Шей. — Значи нито един от нас няма да ходи там.

— Но аз съм полицай.

— Което би трябвало да е достатъчна гаранция за сигурността ми, нали?

Танър понечи да възрази, но замълча. Още от самото начало беше разбрал, че с Шей трябва да се отнася сериозно…

— Тогава да се съгласим на компромис — предложи той. — Ще стоиш в колата, докато аз си побъбря с този тип.

— Ако Руа знае нещо за станалото с Лорн — отсече тя, — искам да съм там и да го чуя. По дяволите, аз открих трупа му. Позволи ми да направя нещо, което ще ме накара да се чувствам по-малко виновна, задето преди това го нараних и нямах възможност да му се извиня.

Танър отново присви юмруци под масата.

Дявол да ме вземе, аз съм виновен за всичко — упрекна се мислено. — Исках да я опозная по-добре и много по-отблизо… И си въобразявах, че това ще стане веднага, все едно съм излязъл на лов.

Време е да започна да мисля като полицай, а не като ловджийско куче.

— Добре — обърна се към нея. — Компромисът е, че няма да те откарам у вас. В замяна ти оставаш в колата и играеш на ПВШН.

— Това някаква нова игра на думи ли е?

— Просто Вторият Ш… н Наблюдател — поясни той.

Шей мълчаливо допълни пропуснатата дума и веднага си даде сметка, че той няма да промени решението си.

— Добре — изненадващо се съгласи тя.

За момент той остана изумен.

— Виж, аз не се шегувам.

— Нито пък аз.