Елизабет Лоуел
Опасно убежище (11)

11.

В първия момент Шей си помисли, че Танър няма да отговори на въпроса й, както не й обясни нищо за златото. Но той поклати глава и тихо отрони:

— Не знам.

— Не си поддържал връзка с Лорн, не си идвал, откакто си бил дете, но все пак си зарязал всичко, за да пристигнеш тук веднага след смъртта му. Заради ранчото ли?

— Не.

— Тогава защо?

Мъжът повдигна рамена.

— Просто мислех, че търся нещо.

— Какво?

— Ако знаех, вече щях да съм го намерил — замислено изрече той и сложи ръце на кръста си. Устните му се свиха. — Както и да е, сега съм тук и продължавам да си задавам разни въпроси. Искам да разбера защо си намерила Лорн по гръб като удобна плячка за хищниците… Чак тогава ще можем да поговорим за ранчото и за сдружението ви.

Защото съм сигурен, че вече не искам да имам нищо общо със земята…

Той въздъхна, вглъбен в себе си. Ранчото му напомняше за прекалено много неща, които така и не бяха намерили обяснение, а вероятно и никога нямаше да намерят — за баща му, за чичо му, за самия него…

Ако Шей вече се бе досетила за неприятните му мисли, успяваше да се прикрива добре. Или пък те изобщо не я вълнуваха.

А и защо да я вълнуват? Аз не означавам нищо за нея и макар да е дяволски интригуваща жена, очевидно не си пада по необвързващия секс. А аз не мога да й предложа нищо друго. При това обожава да живее на място, което ме влудява.

Израснах като буфер между баща ми и чичо, затова искам да се махна оттук, веднага щом си свърша работата…

Никога не беше разсъждавал върху тези неща, а нямаше нито време, нито търпение да го прави сега. Миналото си беше минало. А въпросите около смъртта на Лорн чакаха да бъдат разрешени.

Вятърът се усилваше и разнасяше наоколо мирис на борови иглички.

— Какво ще стане, ако не намерим отговорите на всички въпроси? — попита тя.

— О, ще ги намерим. Нужно е само да почукаме, за да ни се отворят няколко врати.

Или да ги изкъртим с ритници.

— Покажи ми значката си.

— Защо?

— Защото се появи като торнадо и ще изчезнеш също толкова бързо. Аз обаче ще остана тук. И ще трябва да живея с всичко това.

Той странно сви устни, изражението му беше прекалено сурово, за да мине за усмивка. Измъкна кожен портфейл от джоба на якето си. С рязко, обиграно движение на китката го отвори, показвайки бронзовата значка и служебната карта. Гладките им повърхности проблеснаха на слънцето.

— Детектив Танър Дейвис. Полицейско управление на Лос Анджелис — изрече той с глас, остър като бръснещия вятър. — Западен район, обхващащ олимпийската зона. Освен когато не съм в моргата, където се разправям с трупове и документация.

Положение, което ще се промени, веднага след като се прибера в Лос Анджелис. Аз съм добро ченге. И трябва да се върна, за да остана такова.

Заинтригувана, Шей взе значката и започна да я разглежда. Металният знак беше много по-тежък, отколкото си го беше представяла. Запита се дали той изобщо усеща тежестта му.

— И вярваш, че Лорн не е умрял от инфаркт?

— Допускам, че е възможно.

— Това означава ли, че е било извършено престъпление?

— Няма как да разбера, докато не науча повече.

Взе обратно портфейла си, затвори го и го пъхна обратно в джоба на якето си с обиграното движение на човек, правил това безброй пъти.

— Ако наистина смяташ, че има нещо съмнително около смъртта на чичо ти… Тогава трябва да поговориш с шерифа.

— Няма как да стане с малкото улики, с които разполагам засега. Последното нещо, от което шерифът има нужда точно преди изборите, е един важен, неразрешен случай.

— Смяташ, че шерифът е корумпиран ли? — стреснато го изгледа тя.

— Не. Мисля, че е колкото полицай, толкова и политик. Докато не отида при него с нещо повече от подозрения, политикът ще скърби на погребението на Лорн, а полицаят няма да обърне внимание на нищо, ако не е принуден. Надявам се златото да го провокира.

— Ще ми обясниш ли най-сетне какво е това злато? — попита отново Шей безцеремонно.

— Пиратско съкровище — отвърна той сериозно.

Хрумна й да го плесне като по-малко братче. Но Танър нито й беше брат, нито беше малък.

— Да не би да е съкровище, което е изровил, докато е ринал говеждия тор? — попита тя с глас, изпълнен с неприкрит сарказъм.

Танър се усмихна.

— Ела. Ще ти покажа.

След необятната гледка къщата изглеждаше съвсем малка. Не беше стояла празна достатъчно дълго, за да създава усещане за запуснатост, но вече се чувстваше нуждата от проветряване.

Шей продължаваше да очаква стопанинът всеки момент да се появи откъм спалнята си и да ги попита какво, по дяволите, търсеха в дома му. Тя посочи към една снимка на Лорн с непознат мъж. Беше поставена в рамка върху полицата на камината.

— Когато го попитах кой е другият, не ми отговори. Да не би да е баща ти?

Танър дори не отмести поглед от камъка на комина, около който беше изровил мазилката.

— Онзи отдясно е баща ми.

— Не приличаш на него.

— Не. По-подъл съм.

— По-суров — поправи го тя. — Като Лорн.

— Не се заблуждавай. И двамата извличахме добра полза от подлостта си.

Искаше й се да му възрази, че Марк Наджет я бе научил какво значеше да си подъл. Танър не беше такъв. Със сигурност беше суров, но не и подъл.

Танър беше много различен от Марк. Личеше си по много неща… Като нежността, с която ръката му докосваше лицето й, макар да беше наясно, че не може да разчита на нещо повече.

Бих могла да свикна с такъв мъж, който е достатъчно силен, за да бъде нежен.

А това беше нещо, за което не се беше замисляла.

— Често ли се караха? — попита тя.

— Лорн и баща ми ли?

— Да.

Той престана да човърка около камъка, облегна се на студения комин и се загледа в нея. Спомни си какво удоволствие му беше доставял всеки лек допир до кожата й и пожела да го усети отново…

— Двама мъже — каза накрая, — едно ранчо, един шеф в лицето на Лорн. Татко беше много по-малък. И винаги щеше да си остане такъв в очите на чичо ми. Имаха много търкания. Но като дете просто приемах, че се карат заради мен. Обичах ранчото, конете, говедата… По дяволите, дори риенето на тор ми доставяше удоволствие… Работех неуморно, събирах сено, поправях оградите, а чичо ме учеше да стрелям, да яздя, да шофирам, да пия и да оценявам добитъка. Баща ми работеше в Рино. Обичах го, но го виждах рядко, докато не се преместихме в Лос Анджелис.

Тя се замисли какъв ли е бил Танър като малко дете, жадуващо да открие целия очакващ го свят.

— Имаш ли братя или сестри?

— Когато пораснах достатъчно, за да се грижа за ранчото, двете ми сестри вече бяха преживели увлечението си по ездата и мислеха повече за момчетата. Сега те са омъжени и имат деца. Едната живее във Вашингтон, а другата — в Атланта.

— И аз имам по-голяма сестра, омъжена, но без деца. Занимава се с обществена дейност в Сан Франциско заедно с майка ми. Брат ми живее в чужбина, разведен е и също няма деца. А родителите ни опяват за внуци, откакто се помня.

— Значи сте едно истинско семейство. Никой никога не е доволен от другите.

— Поне в моя случай… — тъжно каза тя. И изведнъж смени темата. — А ти ще ми обясниш ли нещо за проклетото злато?

Очите му се присвиха.

— Просто не бързам… Заменям информация за целувка.

За момент и двамата изглеждаха еднакво изненадани. Дъхът й сякаш секна.

— Говорехме за златото… — опита да се усмихне тя.

По-късно й хрумнаха няколко шеговити закачки. Можеше да каже със сигурност, че го желаеше, но продължаваше да се съпротивлява. И той я уважаваше за това.

И се зарече да я спечели скоро.

Шей въздъхна тихо, когато Танър отново насочи цялото си внимание към камината. Миг преди това погледът му я караше да се чувства като най-желаната жена на света.

Питам се, кога ли ще се оставя да ме хване.

Ако изобщо се опита да ме догони — додаде мислено…

Стресна я звукът от скърцане на камъни. Приближи се достатъчно, за да може да надникне над приведеното му тяло. Ръцете му изглеждаха силни и сръчни, докато изваждаше един от речните камъни от едната страна на комина. На мястото му зейна тъмна дупка.

— Изглежда, че вътре няма нищо — отбеляза тя.

Танър се изправи предпазливо. Шей беше застанала толкова близо до него, че той можеше да вдъхне свежия аромат на косата й. Тази сутрин нямаше парфюм. Ухаеше само на мека, топла женственост.

— Златните монети бяха скрити тук — тихо й обясни той. — Виждал съм ги няколко пъти, откакто навърших четиринайсет. Разкриването на скривалището беше нещо като ритуал за семейство Дейвис, който се извършваше само с момчетата.

— Това ли е било богатството на Лорн? — възкликна Шей.

Извърна се от тъмната дупка, за да погледне в живите, сини очи на Танър. Отново й се прииска да потъне в тях.

— Не — отвърна той, загледан в устните й. — Монетите бяха непрестанният стремеж на Макс да прецака държавата. Защото той живееше с идиотската идея, че тя му дължи пари за земята, за която поколения от семейството се бяха борили и умирали, защитавайки я от индианците, сушата, завистта и политиците.

— Макс ли? Някой от предците на Дейвис?

— Беше изключително суров човек, истински задник — кимна Танър. — Лорн се оказа най-добрият му ученик, но и баща ми не му отстъпваше… Златото беше социалната и медицинска осигуровка на семейството ми. Първоначално се състоеше от самородни късове и златен пясък, добивани в планините или заменяни срещу добитък. После Макс решил да отпразнува една добра сделка с продажба на говеда. Обърнал парите в златна монета, която хванала окото му на масата за покер. Никога повече не видял подобна.

— Наистина ли е била старинна испанска монета? Пиратско злато?

Танър се наведе към нея, за да долови неспокойния й дъх и да усети топлината й. Отново му се прииска да опита вкуса на устните й.

— Монетите бяха „Сент Гауденс“, сечени през 1932 година — тихо каза той. — Семейна реликва. Всяко поколение добавяше по няколко. Съкровището беше нашата независимост, нашата свобода, нашият начин да не зависим от цивилизацията.

— Може би Лорн ги е обърнал в пари, когато е решил да остави ранчото на сдружението?

— Възможно е.

— Но не ти се вярва… — замислено каза тя. — Смяташ ли, че златото е било откраднато при обир, след който Лорн е бил убит?

Входната врата проскърца от напора на вятъра. Шей стреснато се запъти към нея, за да я прихлопне.

— Остави я — спря я Танър. — Къщата има нужда да се проветри. Колкото до златото, в Лос Анджелис всеки ден убиват хора за много по-дребни неща.

Питам се кога Брадърс най-после ще се обади. Когато има какво да ти каже, глупако — надсмя се над по-нетърпеливата си половина Танър.

Шей понечи да каже нещо, но замълча. Измъчваше я мисълта, че той редовно виждаше хора да умират по мъчителен начин. Вдигна към него тъмните си, широко отворени, очи.

— Готов съм да се обзаложа, че убийства стават и в долината Карсън, даже и в Рефюдж — каза той. — В края на краищата и тук живеят хора.

Тя преглътна с усилие.

— Знам. Просто… — Поклати глава. — Да се сблъскваш с толкова много смърт, сигурно е съсипващо.

Без да отговори, Танър върна камъка на мястото му. Притисна го силно, сякаш искаше тайната за съкровището да остане скрита дори сега, когато монетите вече ги нямаше. Жената схвана мълчаливото послание. Той нямаше намерение да говори за работата си.

— Златото — рече тя — обяснява защо Лорн спомена, че не е притиснат от нужда за пари, за да си плати данъците. И ако от сдружението го чакаме да се отчае, ще ни отнеме много години.

— Кога беше това? — бързо попита Танър.

— Преди няколко месеца… Точно по времето, когато най-сетне успях да го убедя да седне и да ме изслуша какво се опитва да направи организацията ни за запазването на малките ферми в долината.

— Хм, ти наистина си влязла под кожата на стария вълк.

Тя се намръщи, спомняйки си хищниците, прокрадващи се към трупа на зазоряване.

— В момента това не е любимата ми дума.

— Може би предпочиташ негодник?

Шей не отговори. След малко продължи да разказва:

— Успях да го убедя, че не се опитваме да му отнемем собствеността, нито да я продадем на предприемачите. Още по-малко да я оставим на мустангите.

— На мустангите ли? — повдигна тъмните си вежди Танър.

— О, не се дръж като онези мъже, около които се навърта Кимбърли. Ще ти нашепва часове наред и ще те принуди да й напишеш чек, само и само да се отървеш от нея. Дивите коне са специалната й кауза.

— Защо? Мустангите са докарали доста испански златни монети навремето — възрази той. — Само че е било преди стотици години, когато са дошли в Новия свят, възседнати от конквистадорите. Тези коне са подивявали, веднага щом са успявали да се освободят. С идването на заселниците дивите животни са били натикани в полупустинните райони. Така постепенно са се изродили в по-дребни и жилави кончета, които можели да оцеляват сред ниската растителност.

— Говориш като Лорн. Но за много хора мустангите са свързани с романтиката. Просто се привързват към тях.

— Гражданите — да. Но за земеделците не бих казал. Те си съперничат с всички животни в борбата за оцеляване.

— Кимбърли е дете на града от главата до върха на скъпия си педикюр — рече тя, — ала обожава мустангите.

— А дали някога се е приближавала поне до един?

— Този върху регистрационния номер на колата й брои ли се?

Той се усмихна. После попита със сериозен глас:

— Значи си уговорила Лорн да остави земята си под попечителството на сдружението, така ли? С правото да я обработва до края на живота си?

— Него и още шест семейства, които се съгласиха да ни я предоставят. Все още имат възможност да живеят във фермите и да използват земята, която толкова обичат, а сдружението се задължава да се погрижи тя да си остане завинаги такава, каквато е, вместо да бъде изоставена или превърната в търговски центрове. А в долината и около нея има само такива малки стопанства. Сдружението действа в целия западен планински район.

Той я изслуша мълчаливо.

— Хайде. Да идем да поговорим с твоя шериф Конрад — каза накрая.

— Защо го наричаш мой?

— Добре де… — протегна й ръка той. — Ела с мен. Можеш да ме изчакаш в колата, докато разговарям с него. След това ще те заведа на обяд.

— Шерифът е точно от типа мъже, по които си пада Кимбърли.

— Да, разбрах го още снощи.

— Но съм сигурна, че е добър в работата си — подхвърли Шей.

— Аз пък не съм.