Елизабет Лоуел
Опасно убежище (18)

18.

Докато плащаше сметката за вечерята, въпреки непресторените й протести, телефонът в джоба на Танър започна да вибрира.

— Облизването на пръстите вече си е среща — отбеляза той, докато отговаряше. — Не, не твоите, Ди. По-скоро бих облизал асфалта. Какво ново имаме?

— Пратих ти го в имейл.

— Наистина доста бързо. Благодаря. — Затвори телефона и си даде сметка, че си говореше сам.

След като с Шей се озоваха в колата, той веднага прегледа електронната си поща. Зачете се, като й предаваше сбито съдържанието на съобщението.

— Последният известен адрес на Руа е в Мейърс. Живее сам. Има сравнително скромно полицейско досие. Няколко глоби за пиянство и нарушаване на обществения ред, два пъти е арестуван за нападение и побой, но освободен поради липса на доказателства. Не употребява наркотици. Няма влязла в сила присъда. Никакви кражби и грабежи. Не е упоменато настоящо работно място, но тъй като никога не е бил осъждан на пробация, не е и необходимо.

— И това ти наричаш „скромно полицейско досие“?

— Така е, за мен той е слаба бира. Но за обикновените хора не е човекът, с когото биха искали да се среща дъщеря им. И със сигурност не е мъжът, срещу когото можеш да се изправиш сама насред глухата провинция.

— Тогава паркирай на километър от къщата на Руа.

Той не знаеше дали да се разсмее, или да изругае, затова просто запали двигателя, изчаквайки да заработи или да заглъхне съвсем. И изпита истинско облекчение, когато колата все пак потегли.

— Що за град е Мейърс? — попита Танър.

— Спокойно градче е, заобиколено от гора. Със сравнително достъпни цени за хората, работещи в Тахо. Получава част от постъпленията от туристите, които минават оттам. Основните претенции за слава се градят върху отдавна изоставената голяма сграда на калифорнийска застрахователна компания и морската гара, от която хората наемат лодки, ако им се наложи.

— Ясно. Разпространение на наркотици, понякога сбиване между роднини.

— Какво? Така ли си представяш града?

— Аз съм ченге. Свикнал съм да гледам в боклуците.

— А някога да си поглеждал към цветята?

— Принуден съм. В момента пътувам с едно такова.

Шей се усмихна. Отново опита да прогони спомена как той облизваше соса от пръстите й… Беше невъзможно. Колкото повече време прекарваше с него, все повече се убеждаваше, че първоначалното й впечатление е било погрешно. Беше суров, наистина, но не беше грубиян като бившия й съпруг. А и тя не беше предишната неуверена, отчаяно нуждаеща се от любов млада жена.

Време е да се поотпусна малко. Прекалено дълго плащах за прищевките на Марк. Слава богу, че сега „Доджърс“ са поели издръжката му.

Забрави го. Той беше неудачник.

А и кой е казал, че трябва да се омъжиш за Танър, само защото изгаряш от желание да смъкнеш дрехите му… В двайсет и първи век за добрия секс бракът не е задължителен. Поне не помогна с Марк.

Колата отби от магистралата половин километър преди мястото, където се намираше последният известен адрес на Антонио Руа. Вятърът поклащаше върховете на боровете и на лунната светлина ги караше да изглеждат като стада, носещи се от двете страни на пътя.

Шей имаше чувството, че минава през някаква огромна, девствена гора, сякаш излязла от детска приказка. Беше примитивно и призрачно.

— Наистина не трябваше да си тук… — бяха първите думи, с които Танър наруши мълчанието, в което бяха изминали няколко километра.

— Вече го решихме — отговори тя хладно, без да може да си обясни причината.

— Не това имах предвид. Ти си умна, красива, добре възпитана. Можеш да живееш и работиш в големите градове. Защо си се заробила сред някакви западнали ферми в тази пустош? Защо си се заселила на място като Рефюдж, където повечето мъже смятат, че единственото място на жената е в кухнята?

— Искаш да кажеш, защо съм избрала да стана селянка? — попита язвително Шей, спомняйки си за спора, който беше водила със семейството си. — Понеже ми дава това, което желая. Свобода.

— Извинявай, не знаех, че си толкова чувствителна на тази тема.

— Не съм — кресна тя. — Просто адски ми писна всеки да се опитва да ме поучава.

— Доколкото схващам, под всеки би трябвало да се разбира семейството ти?

Шей го стрелна с очи.

— Да не би да си проверил и произхода ми?

— Не, сам се досетих. Никой не ни притиска така силно, както най-близките ни хора.

Тя си пое дълбоко дъх и тежко въздъхна.

— Извинявай, че избухнах… Прав си. Предполагам, че имаш опит от отношенията с чичо ти.

— А за онази част, свързана с обичта, не съм много сигурен… Колкото до останалото, все още съм изненадан, че жена като теб е избрала да работи със земеделци, които са толкова корави, колкото и земята им.

— Заради това ли никога не си се връщал тук? — тихо попита тя. — Заради трудния живот?

— Исках да променя света, да го направя по-добър и реших да стана полицай. — Танър се засмя безрадостно. — Да, просто бях дяволски млад. Остарявах бавно, докато съобщавах на опечалените вдовици, че съпрузите им са били пребити до смърт, защото са били сварени в неподходящо легло да чукат неподходящи жени. Или са били при такива, които изкарват прехраната си по гръб, и ги съветвах да отидат при личните си лекари, за да си направят изследвания за болести, за които никой не споделя даже с приятелите си.

Шей го изгледа ужасена. На светлините от насрещните фарове лицето му изглеждаше сурово, а очите му проблясваха като натрошени кристали. Даде си сметка, че това би трябвало да я плаши. Но вместо това я очароваше.

— После остарях още повече, като обяснявах на обезумели родители, че тяхното момиче или момче вече го няма, защото някакъв ненормален кучи син му е налетял… — продължи той. — Между другото, откачалката винаги се оказваше или родният му чичо, или най-добрият приятел на бащата, или приятният съсед…

Тя мълчаливо сложи ръка върху бедрото му. Това изглеждаше прекалено слаба утеха за мъж, опознал до дъно тъмната страна на живота.

Танър покри с длан пръстите й, стисна ги силно и отново хвана волана.

— И така младежкият ми устрем срещна бетонна стена. Докато дойде моментът, в който осъзнах, че хората няма да се променят, независимо от това колко убийци съм вкарал в затвора или по колко часа на денонощието съм работил.

Танър млъкна и мрачно се загледа напред.

— Защо просто не напусна? — попита накрая Шей.

Той повдигна рамена.

— Бива ме в работата ми. Сега се върнах в Рефюдж, а на предната седалка до мен седи едно цвете и аз се надявам, че няма да нараня листенцата му, докато се опитвам да открия защо чичо ми е умрял в неподходящи дрехи…

— Аз нямам листенца — прошепна тя.

Той вдигна ръка и погали бузата й с върховете на пръстите си.

— Листенца… — повтори тихо тя, загледана в сенките на нощта.

Сърцето й сякаш натежа. Искаше й се да потъне в прегръдката му. И да остане завинаги там.

Когато пред тях се появиха няколко разпръснати светлини, навигационната система започна да пиука. Танър я погледна, зави по тесен път, който имаше нужда от нова настилка, и нагази из плевелите, избуяли около пощенските кутии. Спря и изгаси фаровете. Тъмнината ги потопи в някаква странна интимност. Отново й се прииска да прекара пръсти по суровото му лице. И потръпна само от представата си.

Впускам се твърде бързо, твърде горещо, твърде дълбоко — помисли си с тревога тя. Пое си дъх и се насили да гледа встрани, само не към него.

Къщите пред тях изглеждаха някак самотни. Бяха построени далече от главния път от хора, които предпочитаха уединението. Посребрена луна висеше над тъмната гора и хвърляше метални отблясъци върху застлания с чакъл път. Зад бледото очертание на тясната алея пред тях листата потрепваха под лунните лъчи.

— Виждаш ли онази светлина точно отдясно? — попита Танър.

Шей примигна и се взря през предното стъкло на колата. На стотина крачки в края на прашната алея забеляза осветена в бледожълто веранда, която мъждукаше между поклащащите се от вятъра клони.

— Това е последната къща по този път — обясни той. — След нея няма нищо — само гори и планини. Забелязваш ли, че всичко е тъмно, въпреки че по-нататък има още пет пощенски кутии.

— Много от местата наоколо са собственост на хора, които ги отдават под наем на скиори или летовници — каза Шей. — Лятото отмина, а до зимния сезон има още няколко месеца.

— Изчакай ме в колата, вместо да стоиш отвън на вятъра. Искам да огледам тези кутии — заяви Танър и излезе.

Наблюдаваше го, докато се връщаше към магистралата като тъмен силует между още по-тъмните сенки. Погледна отново към чакълестата алея, водеща към малката къща. Светлината беше изчезнала. Или беше сензорна лампа, която от време на време се задействаше от люлеещите се клони, или някой просто я беше изгасил.

Кожата й настръхна, сякаш предчувстваше някаква невидима, но съвсем близка опасност. Колкото и спокойна да се чувстваше сред пустошта, това място беше някак си различно… Беше култивирано, наистина, но въпреки това… В него имаше нещо диво. Бледата, посипана с чакъл, алея водеше към изоставени къщи и свършваше пред дома на човек със „скромно“ полицейско досие, продал пет златни монети, откраднати от мъж, който наскоро беше починал или впоследствие е щял да умре…

Мисълта не беше особено успокояваща.

Как може Танър да се занимава с подобни неща през цялото време? Това ли чувстват родителите ми всеки път, когато си ме представят в усамотените, отдалечени ферми, или докато развеждам туристи, които са проверявани предишния ден? Затова ли се сърдят и всеки ден ме увещават да се прибера в града?

Онова, което беше нормално за нея, изглеждаше съвсем неприемливо за семейството й. Нещата, напълно естествени за Танър, бяха непонятни за нея.

Ти сама настоя да дойдеш. Не ставай смешна, само защото навън е тъмна, ветровита нощ. Спала си сама в палатка насред долина, обитавана от мечки. Стегни се.

Проблесна слаб сноп светлина, докато Танър разчиташе надписите на пощенските кутии. Мракът се върна, веднага щом той пое обратно към колата. Настани се на седалката съвсем безшумно.

— Пощенската кутия на Руа е претъпкана с рекламни брошури, броеве на местния вестник и известия за неплатени сметки. Той или не си е вкъщи от няколко дни, или изобщо не си прави труда да я отваря.

— Ще разберем.

Танър забарабани с пръсти по волана.

— Аз ще разбера. Ти ще стоиш тук в готовност да подкараш колата, ако към нея се приближи някой друг, освен мен. — В очите му сякаш се беше събрала цялата тъмнина на обгърналата ги нощ. — Не мисли за мен и не върши глупости. Излизам сам в нощта, ти не можеш да ми бъдеш подкрепление.

— Мога да стрелям с пистолет и с пушка. Дори с ловна.

— Не и ако не разполагаш с нито едно от двете.

— А ти да не би…? — подхвана тя.

— Аз съм полицай.

— Тогава къде ти е оръжието?

— Много по-близо, отколкото твоето.

Искаше да му се ядоса, да се изсмее, но повече от всичко копнееше да се хвърли в прегръдките му и да не му позволи да се отдалечи от нея.

Изпаднала съм в емоционален шок — мислено си даде сметка тя. — Отпусни се. Опитва се да ме разсмее, вместо да ми се разкрещи и да ме сплаши. Или поне да се опита. Господи, как изобщо съм живяла с бившия си съпруг? Сигурно съм била по-отчаяна, отколкото съм си мислила.

Наблюдаваше как Танър се наведе, бръкна под шофьорската седалка, измъкна нещо тъмно и тежко и го втъкна в колана си. Масивен пистолет.

— Ако Руа се окаже вкъщи, какво ще правиш? — попита тя.

— Просто ще му обясня, че търся да купя няколко монети „Сент Гауденс“, изсечени през 1932-ра.

— Правилно — процеди през зъби Шей. — А аз ще чакам тук като послушно малко момиченце.

— Благодаря ти — прокара бързо и ласкаво пръсти през бузата й той. — Не се притеснявай, миличка. Няма да има проблеми да се срещна с него.

— Но ако всичко е спокойно, ще дойдеш бързо да ме вземеш, нали? Не ми харесва ролята на безпомощно момиченце…

— Ще дойда да те взема и тогава ще те науча на някои тънкости от моя занаят — обеща той.

Тя се усмихна опрощаващо и докосна сухата му, топла буза, избръсната преди повече от пет часа.

— Ще чакам с нетърпение.

— Ако забележиш кола по пътя, веднага се скрий.

— Добре.

— Надявам се да чуя тази дума отново, но при по-приятни обстоятелства.

Преди да успее да му отговори, той потъна сред сенките. Танър застана на възможно най-тъмното място, търсейки някакви признаци, че Руа си е у дома. Сега можеше ясно да види бледата светлина, осветяваща старата веранда, която бяха забелязали още от пътя. Нямаше гараж, наоколо не се виждаше паркирана кола. Силен порив на вятъра огъна дърветата. Крушката пред входната врата веднага светна.

Сензор, реагиращ на движение — мислено отбеляза той.

Не беше нещо необичайно за отдалечените провинциални къщи, но напълно безполезно във ветровити райони. Поне вятърът щеше да заглуши тихото скърцане от ботушите му върху рядко разхвърляния чакъл. Естествено, същото важеше и ако някой се промъкваше зад гърба му. Лампата или беше програмирана за много кратък период, или някой я беше угасил. Наоколо отново стана тъмно. Някъде от вътрешността на къщата се виждаше сияние, което беше прекалено слабо, за да се забележи откъм пътя.

Телевизорът работи.

Това не е добре.

Танър започна бавно да обикаля къщата и да се ослушва, без да чува нищо друго, освен поривите на вятъра и откъслечните звуци от работещия приемник.

Слава богу, поне няма куче.

Мотоциклет с универсални гуми беше паркиран под навеса отзад.

Тази машина би минала по всички черни пътища към местните стопанства без никакъв проблем.

Допря ръка до мотора. Двигателят му беше студен като брулещия вятър. На лунната светлина като захвърлени бижута проблясваха празни кутии от бира и енергийни напитки. Трябваше да внимава много да не настъпи някоя от тях.

Продължи да се придвижва бавно и предпазливо около малката къща, възползвайки се от всяко прикритие. Когато направи пълна обиколка, приклекна в сянката на един бор и се зае да наблюдава.

Нищо не се раздвижи. Нищо, освен вятъра.

Танър тихо пристъпи към разнебитената веранда.

Чуваше работещия телевизор, но не можеше да различи думите. Нямаше захлопване на хладилник, нито шум от пусната вода на тоалетно казанче. В нито една от стаите не светеше. За момент се зачуди дали да почука, или да извика. Руа може и да беше извършил няколко дребни престъпления, но нищо не доказваше, че беше закоравял убиец, който би стрелял в първия, изправил се пред къщата му.

Въпреки това продължи да чака. Нещо тук не беше наред. Трябваше да се довери на инстинкта си, на онова свое предчувствие, което никога не пренебрегна досега. То беше спасило живота на Брадърс, когато бяха патрулирали като новобранци. Както и неговия собствен.

Танър слушаше приглушеното бръмчене на телевизора, което се усилваше по време на рекламите и после пак затихваше. Изглежда, беше включен на някаква спортна програма, защото тълпата от зрители избухваше в бурни възгласи. Ала със сигурност не беше ентусиазмът, съпътстващ футболните или хокейните мачове. Може би беше бокс.

Много тихо се промъкна към верандата, за да може да надникне по-отблизо в къщата и да избегне сензорната лампа, която светваше точно в момент, в който му беше нужна плътна тъмнина. Притаен в сянката, очакваше някакъв признак на живот, различен от очевидно изобилстващата електроника.

И щеше да чака така, докато не изчезнеше усещането за надвиснала опасност. Знаеше от собствен опит, че нетърпението можеше да се окаже фатална грешка.

Затова чакаше противникът му да я допусне…