Елизабет Лоуел
Опасно убежище (30)

30.

С настроение на бунтарски настроена тийнейджърка, Шей последва Танър навън от стаята и едва не налетя на компютърния маниак с неоновите маратонки и тениска.

— Точно идвах да ви кажа, че чичо… Тоест мистър Кампбел след малко има друга много важна среща.

— Благодаря — отвърна Танър. — Просто забелязах макетите и не можах да устоя на изкушението.

— Наистина ли? — Тонът на младежа подсказваше, че изобщо не ги е виждал, още по-малко пък ги е разглеждал. — Ще ви заведа в офиса му.

— Ние знаем къде е.

— Все пак това ми е работата.

Танър улови ръката на Шей. Личеше си, че е бясна, но полагаше неистови усилия да се контролира. Той се надяваше, че тя няма да се разкрещи, преди да се върнат в пикапа. Застанаха на прага на кабинета. Кампбел стоеше с гръб към тях и жестикулираше, загледан през прозореца с изглед към задната стена. Танър не можеше да определи дали позата му беше отбранителна или агресивна. Но със сигурност му липсваше спокойствие. Притискаше мобилен телефон към ухото си и слушаше, без да говори. Златната му венчална халка проблясваше върху изпотената му ръка. Инкрустираният в нея диамант приличаше на капка слана. Шей броеше издатините върху берберския килим^[1] под краката си и се опитваше да си придаде ведър вид. Омразните уроци, усвоени в снобското й семейство от майка й, се оказаха подходяща броня, за каквато и бяха предназначени да служат.

Танър продължаваше да се опитва да види нещо върху дисплея на телефона в ръката на Кампбел, без да може да си обясни защо. И в следващия момент осъзна, че на бюрото имаше стационарен, а до него лежеше много скъп мобилен апарат. Без да се брои смартфонът, закачен на колана му.

Защо му е нужен друг телефон? При това толкова стар и евтин. Мога да си обясня защо кандидатите в следващите избори като шерифа използват допотопна техника, както и хукналите да преследват високи постове предпочитат да говорят по анонимни линии, но Кампбел? Да не би това да е някаква нова мода в Невада? Имам чувството, че се намирам в южната част на Лос Анджелис, където наркопласьорите използват изхвърлени телефони…

Младежът почука на отворената врата. Кампбел веднага се стегна.

— Ще се чуем по-късно. Гостите ми току-що пристигнаха. — Прекрати разговора, пусна телефона в средното чекмедже на бюрото си и го затвори с гневно движение. Но се усмихваше, когато погледна към тях. — Благодаря ти, Фреди. Оттук нататък ги поемам аз. Момчето кимна. — Човекът, с когото говорех, ме разиграва вече няколко месеца и така и не можем да се разберем. Знаеш как стават тези неща — обърна се Кампбел към Шей. — Някои сделки трябва да се дундуркат като бебета. — Изгледа с присвити очи Танър. — Срещали ли сме се някъде? Струвате ми се познат.

— Танър Дейвис — представи се мъжът, като протегна ръката си през бюрото и му отправи широка усмивка. — Искрено се радвам да се запозная с вас, мистър Кампбел.

— Лорн Дейвис е… Той беше негов чичо — поясни Шей, като го наблюдаваше напрегнато.

— А, точно така, благодетелят на „Сдружението за защита на собствениците на малки ферми“ — усмихна се домакинът и стисна ръката на госта. — Играл съм няколко пъти покер с Лорн, но искрено го харесвах.

— Той беше проклет кучи син — заяви Танър. — Но беше член на семейството ми.

— Семейството… Какво да се прави? — Кампбел поклати глава. — И в моето има няколко чешита. И въпреки това ни липсват, когато си отидат. Седнете и ми кажете с какво мога да ви бъда полезен.

Танър погледна към Шей. Щом видя, че успява да се контролира, кимна едва забележимо. Тя вече говореше, пуснала в действие любезния си светски тон, който пораждаше в него желание да й разкъса дрехите и да й се нахвърли.

— Благодаря ти, че намери време за нас в претоварения си график — каза тя. — Знам, че времето те притиска, затова ще се опитаме да бъдем колкото може по-експедитивни. Имаме няколко въпроса за един човек, когото си препоръчал на мистър Хил като бодигард. Името му е Антонио Руа, но са го наричали или Тонио, или Тони.

Кампбел се отпусна върху кожения стол и остави името да се завърти в съзнанието му.

— Звучи ми смътно познато… Ала едва ли мога да запомня всеки, когото съм наемал или препоръчвал на приятели.

— Руа е бил един от шефовете на охраната, така че сигурно си разговарял с него лично.

Последваха секунди озадачено мълчание, преди Кампбел да щракне с пръсти.

— Сетих се. Да, разбира се, че си спомням Руа. Той е малко отнесен и не разбира кой знае колко от строителство, но иначе е незаменим, ако успееш да привлечеш вниманието му. Държеше момчетата от екипа здраво, а това не всеки може да направи. И беше съвсем чист. Много го биваше да говори с добре облечените господа, когато развеждахме потенциални инвеститори из строежите.

— Значи си спомняш, че си го препоръчал като шеф на охраната на мистър Хил?

— Да, струва ми се. Имам предвид, че щом Харолд твърди така, значи съм го препоръчал. Във времето съм му изпращал доста момчета, които да му помагат да се справи с тълпата. Вече правя неочаквани тестове за наркотици и проверявам всички до девето коляно, така че ако са работили за мен, могат лесно да преминат на служба при Хил, без да се губи излишно време.

— И с Руа ли беше така? — попита вежливо Шей.

Вече беше започнала да усеща болки в лицето си от усилието да задържи колкото може по-дълго лицемерната маска на любезност. Споменът за обезобразеното тяло на Лорн и жизнерадостния макет на Кампбел, показващ любимата долина като луксозен курорт, не й даваха мира.

— Ако Руа е започнал работа при Харолд — отговори домакинът, — значи е издържал тестовете.

— Проверих при мистър Хил и се оказва, че Антонио наистина е бил нает от него — продължи тя. — Но не мисля, че изобщо е започвал работа.

Танър я погледна многозначително, за да я предупреди да не споменава за смъртта на Руа.

— Да не би този приятел да представлява някаква заплаха за сдружението ви? — Кампбел се усмихна, но около очите му се очерта мрежа от дребни бръчки.

Социалният й опит и този път помогна.

— Не, просто се надявахме на възможност да поговорим с него.

— Мобилните телефони имат обхват и на строителните площадки. Взехте ли номера му от Хил?

— Последният му известен вече е закрит — поясни тя.

Танър реши, че едва ли би могъл да си намери по-добър партньор от нея.

Недей да лъжеш, но и не казвай истината, ако не се налага.

— Сигурно е с предплатена карта и използва телефона, докато изчерпа лимита й — допусна Кампбел и повдигна рамена. — Повечето от хората в долината живеят на ръба на нищетата.

— Забелязал съм го и в моята работа — съвсем сериозно се намеси Танър.

— И каква по-точно е тя? — заинтересува се Кампбел.

— Социални грижи в Лос Анджелис. Там мнозина се нуждаят от тях. Искам да кажа, че правя каквото мога, но е трудно, нали разбирате?

— Разбирам.

Танър огледа офиса, който беше три пъти по-голям от конферентната зала.

— Радвам се, че някои тук все пак могат да правят пари и имат работа. Учудва ме, че наоколо няма повече строителни площадки. Целият ви бизнес ли е съсредоточен в Рино?

Стационарният телефон забръмча. Кампбел не му обърна внимание.

— Към този момент строя предимно там. Има достатъчно земя за мащабни проекти, които трудно биха се осъществили в долината. Малкото, което не е собственост на щата или на отделни фамилии, е накъсано в мизерни стопанства.

И ще си остане така — с ярост си помисли Шей. — Поне докато зависи от моята работа.

— Което не означава, че нямате големи планове и за това място, нали? — подметна Танър с многозначителна усмивка.

— Кой не мечтае за по-добър живот за себе си и общността, в която живее?

— Всички — отговори Шей, като му отправи усмивка, празна като безоблачното небе над пустинята. — Само дето различните хора имат различно разбиране за по-добър живот. За едни той е семейното ранчо и свободната земя, обградена от девствена природа.

Кампбел тъжно поклати глава.

— Така е, но ако искаме да разкрием нови работни места в долината, нещо трябва да се промени. Ти си тук по-малко от две години, нали?

Тя кимна и усети, как мускулите на лицето й се схващат от широката усмивка.

— А беше време, когато всеки километър по магистрала 395 между нас и Карсън сити приличаше на истински кошер. Кипеше работа — семеен бизнес или по-мащабни проекти се осъществяваха, докъдето ти стигаше погледът. Докато сега, дявол да го вземе — каза Кампбел презрително, — можеш да стреляш с пистолет по същите тези улици и няма да улучиш нищо, освен табели с надпис „Продава се“.

— Но все още има семейни ферми — отбеляза сдържано Шей.

— Естествено, но и те замират. — Мъжът се облегна назад и въздъхна. — Също като теб и аз имам своите мечти за няколко от тези ферми. Но за разлика от твоите, моите мечти ще докарат реки от пари в долината.

— Като ски съоръженията на макета в съседната стая ли? — намеси се Танър. — Ето това може да разкрие много работни места.

Кампбел се засмя самодоволно.

— Това е моето бебче. Работя върху този проект вече пета година.

— Какво те кара да мислиш, че ще се сдобиеш с достатъчно земя, за да го осъществиш? — попита Шей, като отново се насили да се усмихне.

Смартфонът завибрира, давайки знак за получено съобщение. Но и този път мъжът не му обърна внимание.

— Работя върху няколко дългосрочни проекта като този — заяви той. — Създаването на макетите и всичко останало е доста скъпо удоволствие… Ала щом на пазара се появи свободна земя, имам готовност да я откупя, преди конкуренцията да успее да мигне, а после ще се огледам за подходящ архитект.

— Проектирането на казино, хотел, бунгала, места за отмора, ски съоръжения и хижи и цялата прилежаща към тях инфраструктура е доста скъпо удоволствие за евентуален бъдещ проект — отбеляза Танър.

— Имам поддръжници, които ми помагат в конкуренцията с Тахо — отвърна Кампбел. — Може би ще отнеме десетилетие, докато се сдобия със земята, но представете си, ако се случи — работа за хиляди, нов пазар за местните стоки, нова туристическа дестинация за хора от целия свят. Защо всички тези данъци да остават в Тахо? Той е презастроен и прекалено скъп за онова, което може да предложи. Ние сме в състояние да го направим по-добре.

— А ако някой откаже да продава? Това няма ли да преобърне мечтата ти? — неутрално попита Шей.

— Човек трябва да вижда едновременно с разума и със сърцето си — отговори й той. — Спомняш ли си делото „Келсо срещу Ню Лондон“? Върховният съд реши, че интересите на частните собственици на земя стоят на пътя както на местното развитие, така и на цялостния просперитет на щата. Ще бъде приложен законът за правото на държавата да отчуждава частната собственост. Макар да не вярвам да се стигне дотам. Хората тук са наясно колко отчаяно се нуждаем от работни места.

— Но ако въпреки това не се съобразят? — продължи тя със същия любезен тон и с неподправен интерес. — Както сам каза, всички имаме различни мечти.

Някъде от вътрешността на бюрото се разнесе звън от евтиния телефон.

— Точно затова в тази страна има закони, ченгета, политици и съдилища. Естествено, ако се позовем на случая „Келсо“, рискуваме да предизвикаме скандал, но ако влиятелните хора са на твоя страна, смятай работата за свършена. Колкото до мен? Аз бих предпочел да работя за каузата на сдружението, за да съм сигурен, че са се сбъднали колкото може повече мечти. Невада е достатъчно голяма, за да може всеки да получи своя пай. Трябват ни само правилните хора в политическата върхушка, за да накараме нещата да се случат.

Мобилният телефон зазвъня отново.

— Извинете ме — каза Кампбел. — Налага се да приема обаждането. Беше ми много приятно да поговоря с вас. Шей, мистър Дейвис…

Очевидно Фреди също следеше входящите обаждания. Той се появи на вратата, веднага щом чичо му отвори чекмеджето на бюрото си.

Танър знаеше, че няма никакъв шанс да успее да подслуша разговора.

Шей също.

Без да продумат, те последваха неоновите маратонки към изхода на сградата. Никога не беше изпитвала по-голямо задоволство от подобно неочаквано прекъсване на среща. Чувстваше кожата на лицето си опъната, челюстта и рамената я боляха. Буквално се метна в кабината на пикапа и започна да брои секундите, преди да напуснат паркинга.

— Вече сме в безопасност — подметна Танър. — Можеш да дадеш воля на чувствата си.

— Изключено — въздъхна тя. — Опасявам се, че повече никога няма да мога да ги натъпча обратно.