Елизабет Лоуел
Опасно убежище (34)

34.

Шей пусна телефона на леглото, облече се и излезе на тясната тераса, осигуряваща оскъден изглед към малкия паркинг. Асфалтът приличаше на лунен пейзаж, вълни от пукнатини бяха плъзнали навсякъде като тъмни вени. Паркингът беше кърпен многократно през годините, но никога нямаше да изглежда като едно цяло.

И аз по същия начин си въобразявах, че никога вече няма да се почувствам цяла. Но вече не мисля така. Кога се случи това? Може би обичта ми към Танър ще стане за мен вид свобода, за каквато дори не съм мечтала. Освободена от миналото, което ме разкъсваше. Свободна да сграбча своя шанс за бъдещето.

Да повярвам най-накрая в идните дни, вместо просто да си проправям път през поредния проблем сама — всеки ден, всяка седмица и месец, всяка година, — докато остарея и си отида от този свят като бедния Лорн…

Знаеше, че можеше да продължи да живее сама и да се справя добре с това. Беше го правила години наред.

Телефонът й иззвъня.

Шей забърза обратно към леглото, вдигна го и побърза да отговори:

— Танър?

— Кимбърли е. Къде е твоят висок, мургав, сексапилен самец?

Шей сбърчи лице. Въпреки закачливите думи, гласът на шефката й беше равен, писклив и напрегнат от тревожност, каквато никога преди не беше забелязвала у нея. Освен това не използваше личния си телефон, защото мелодията щеше да бъде друга.

— Какво се е случило? — попита Шей.

— А какво ли не… — разтреперано отговори Кимбърли. — По някакъв начин сдружението се е превърнало в лошото момче, само защото възрастта на Лорн си е казала думата и го е отнесла, преди да успее да подпише писмото, в което черно на бяло излага намеренията си.

— Звучи ми нелогично.

— Кога изобщо в емоциите е имало някаква логика? — възрази Кимбърли. Гласът й беше продран, сякаш беше крещяла или плакала. — Казвали са ми, че да остарееш означава да надживееш враговете си и да танцуваш на гробовете им. А сега имам чувството, че някой танцува на моя. Лорн ни прецака, като промени решението си. Собствениците на ферми разправят наоколо, че от сдружението сме се опитвали да го измамим, като сме го принуждавали да подпише набързо документ, според който ние получаваме всичко и го оставяме едва ли не на улицата.

Шей знаеше, че трябва да каже на шефката си вината не е твоя, всички допускат грешки, но в момента не беше настроена благотворително. Ако вместо Кимбърли, а тя беше направила подобен гаф, отдавна щеше да е уволнена, при това напълно основателно.

— Кои са тези собственици? — попита припряно. — От моя ресор ли са? Бих могла да поговоря с тях.

— Председателят на националното сдружение ми се обади и ме насмете заради историята с Лорн — продължи Кимбърли, сякаш Шей не беше казала нищо. — Той отсече, че организацията не може да си позволи такъв скандал. Нещо трябвало да се направи. Опасявам се, че това „нещо“ означава да се отърве от мен.

Шей изчака, докато Кимбърли успее да овладее гласа си. И тя успя след дълго, много дълго мълчание.

— И знаеш ли кое е най-ужасното? — попита накрая и додаде, без да изчака отговора: — Според мен Лорн изобщо не е имал намерение да ни прехвърли ранчото си. А просто е решил, че може да се позабавлява на наш гръб, да си осигури срещи с привлекателна, млада жена и да ни разтакава с месеци.

В първия момент Шей беше прекалено шокирана, за да може да заговори.

— Наясно съм, че двамата с Лорн не хранехте особени симпатии един към друг, но всички успявахме да се държим цивилизовано и да вървим заедно към общата ни цел — да съхраним ранчото му за бъдещите поколения.

— Да, да, и свършихме добра работа — заяви Кимбърли с типичния си суров глас. — Но сега семейство Лестър на север са си наели адвокат, за да отменят предложението си, а семейство Гюнтер от източната страна на долината преговарят с агенция за недвижими имоти, която да изнесе земята им на пазара. От сдружението се оглеждат за виновник и искат да стоварят цялата отговорност върху мен. А пък аз вложих всичко в него. Сега никой няма да ме наеме, а наследството от чичо ми едва ще ми стигне да преживявам, още по-малко пък да издържам Питър. Прекалено стара съм, за да започна всичко отначало. Съсипана съм! — заяви плачливо тя. — Нямам къде…

Шей се отказа от опитите си да прекъсне монолога й. Пък и нямаше смисъл. Макар представянето на нещата да беше преувеличено, всичко в него беше истина. Ако ръководството на сдружението уволнеше Кимбърли, с нея беше свършено. Всичко щеше да отиде на вятъра. Цялото внимание, всички приеми, целият бизнес и ухажването на политици в името на работата…

Когато си даде сметка, че единственото й задължение в момента е да я изслуша, Шей се върна в леглото и се приготви да отдели толкова време, колкото щеше да е необходимо на Кимбърли да излее цялата си душа. А при нея това можеше да продължи и няколко часа.

Шей погледна през прозореца. Някъде между Сиера Невада и северната част на Карсън сити пожарът все още бушуваше и гъстият, черен дим се издигаше над най-близкото било на планината. Цветът му подсказваше пристигането на пожарникарите, които се надяваха огънят да се разрасне достатъчно, за да предизвика собствени вътрешни течения. Мислено се молеше да не са засегнати населени райони, въпреки че такива се срещаха все по-рядко. Някой на два пъти се опита да се свърже с нея, но не й се струваше редно да кара разстроената си шефка да изчака. И изведнъж линията заглъхна. Тя провери батерията на телефона си. Беше заредена. Очевидно проблемът беше в батерията на служебния апарат на Кимбърли. Изслуша гласовото съобщение от Танър, с което я молеше да му се обади и точно щеше да набере номера му, когато някой пъхна електронна карта в бравата на единствената врата на мотелската стая.

Майната им. Изглежда, Танър е забравил да сложи табелката „Не безпокойте“.

— Почистване на стаята — обади се приглушен глас.

— Не искам…

Имаше само един кратък момент, за да осъзнае, че не беше сложила веригата, нито райбера след излизането на Танър. Вратата се отвори.

И в стаята й влезе Ейс, следван плътно от Кимбърли.

Шей стоеше като вкаменена. Една част от съзнанието й бегло отбеляза, че той беше с туристически обувки, дънки, вълнена риза и непромокаемо яке. Беше си нахлупил рибарска шапка, която не прикриваше лицето му. То беше дружелюбно, с широка, топла усмивка, както винаги. Ала въпреки това в него имаше нещо различно.

Ами да, носеше хирургически ръкавици…