Матю Куик
Наръчник на оптимиста (7)

Той ме плаши повече от всяко друго човешко същество

Въобразявах си, че в Ню Джърси ще бъда в безопасност, защото не вярвах Кени Джи да може да напусне лошото място. Сега осъзнавам, че съм сглупил — Кени Джи е изключително талантлив и находчив, и могъщ противник.

Спя на тавана, защото там е страшна жега. Чакам нашите да си легнат, качвам се горе, изключвам вентилатора, пъхам се в стария си зимен спален чувал, закопчавам го до брадичката и топя килограмите. Вентилаторът не работи и температурата бързо се покачва; не след дълго спалният ми чувал се напоява с пот и чувствам как отслабвам. Правя го от няколко нощи, без да се случи каквото и да било странно и необичайно.

Тази вечер обаче както се потя ли, потя на тавана, внезапно долавям в мрака секси акорди на синтезатор. Стискам очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като си напомням, че само халюцинирам, както ме предупреди д-р Пател. Но Кени ми зашлевява шамар и когато отварям очи, го виждам на тавана на родителите си. Виждам къдравата му грива, обкръжена с ореол като на Исус. Перфектното чело, носа, вечно наболата брада и острата брадичка. Горните три копчета на ризата му са откопчани, за да се вижда малко от косматите му гърди. Мистър Джи може и да не изглежда зъл, но ме плаши повече от всяко друго живо същество.

— Как?! Как ме откри? — заеквам.

Кени Джи ми смигва и приближава лъскавия сопрано саксофон към устните си.

Разтрепервам се, макар да съм облян в пот.

— Моля те — простенвам аз, — остави ме на мира!

Но той си поема дъх и от сопрано саксофона прозвучават веселите тонове на „Сонгбърд“… аз се надигам в спалния чувал и без спиране удрям с длан малкия бял белег над дясната си вежда в опит да накарам песента да спре… бедрата на Кени Джи се полюшват пред очите ми… с всяка клетка на тялото си крещя:

— Спри! Спри! Спри! Спри!

Краят на саксофона се навира в лицето ми и ме облива с лек джаз… чувствам как кръвта нахлува в челото ми… Солото на Кени Джи достига кулминацията си… бум, бум, бум, бум…

Майка ми и баща ми се мъчат да удържат ръцете ми, но аз крещя:

— Спрете тази песен! Спрете я! Моля ви!

Повалям мама на пода и татко ме ритва силно в корема, от което Кени Джи изчезва и музиката спира. Падам и се мъча да си поема дъх, татко скача на гърдите ми и ме удря с юмрук по бузата, мама се опитва да го издърпа, а аз плача като бебе; мама крещи на баща ми да престане да ме удря, той се маха, а тя ме уверява как всичко ще се оправи, нищо че баща ми ме удари по лицето с всичка сила.

— Това беше, Джини. Още утре сутрин да е обратно в болницата — казва баща ми и затрополява надолу по стълбите.

Трудно ми е да мисля, плача толкова силно.

Майка ми сяда до мен и продължава с уверенията:

— Всичко е наред, Пат. Аз съм тук.

Слагам глава в скута на мама и плача, докато заспя, а мама гали косата ми.

Отварям очи; вентилаторът работи, слънчевите лъчи се леят в стаята през най-близкия прозорец и мама все така гали косата ми.

— Как спа? — пита тя с насилена усмивка. Очите й са зачервени, а бузите — облени в сълзи.

За момент ми е приятно да лежа до мама, да чувствам нежната й ръка на главата си и да слушам мекия й глас, но споменът за случилото се през нощта ме кара бързо да се изправя. Сърцето ми бие силно и ме залива вълна от ужас.

— Не ме връщай в лошото място. Съжалявам. Съжалявам. Моля те — моля се, умолявам я, защото толкова мразя лошото място и песимистичния д-р Тимбърс.

— Никъде няма да ходиш — пак ме уверява мама и ме гледа в очите както винаги когато казва истината, а после ме целува по бузата.

Слизаме в кухнята и тя ми приготвя вкусни бъркани яйца със сирене и домати и този път гълтам всички хапчета, защото се чувствам задължен на мама, след като я съборих на пода и разстроих татко.

С ужас виждам, че часовникът вече показва 11 часа. Веднага щом омитам яденето, се захващам с тренировката и правя всички упражнения двойно по-бързо, за да наваксам за забавянето.