Матю Куик
Наръчник на оптимиста (15)

Викам, пея и скандирам

Ставам в четири и половина и се захващам с тежестите, за да приключа с тренировката преди началото на мача. Когато най-после излизам от сутерена, цялата къща ухае на рачешки закуски, пица с три вида месо и пикантни крилца.

— Мирише страхотно — подхвърлям на мама, докато си навличам чувала за боклук, и после излизам за петнайсеткилометров крос.

С потрес установявам, че Тифани подтичва нагоре-надолу пред къщата — вчера не тича подире ми, а и днес излизам още преди обяд, нещо необичайно за мен.

Тичам към Найтс Парк; по някое време поглеждам през рамо и я виждам зад гърба си.

— Как разбра, че днес ще изляза по-рано? — питам я, но тя не вдига поглед и ме следва безмълвно.

Пробягваме петнайсетте километра и се прибирам вкъщи, а Тифани продължава, без да ми каже нищо, сякаш никога не сме яли заедно зърнена закуска в закусвалнята и нищо не се е променило.

Сребристото БМВ на брат ми е паркирано пред къщата, затова се промъквам през задния вход, изтичвам на горния етаж и скачам под душа. После си слагам фланелката на Ханк Баскет — мама успя да изчисти грима — и отивам в хола, откъдето се носи звукът от студиото преди мача. Готов съм да викам за Птиците.

Най-добрият ми приятел Рони седи до брат ми, което ме изненадва. И двамата носят зелени фланелки с номер 18 и името Стоулуърт на гърба — тази на Рони е евтина имитация със залепени цифри, но на Джейк е оригинална. Татко е на своя стол и носи евтина фланелка на номер 5 — Макнаб.

Подвиквам: „Давайте, Птици!“ и брат ми скача на крака, обръща се към мен, вдига и двете си ръце във въздуха и се провиква:

— Ааааа!

Рони и татко също стават, обръщат се към мен, вдигат ръце и викат:

— Ааааа!

Накрая и аз вдигам ръце и извиквам: „Ааааа!“, и четиримата започваме да скандираме, като изписваме буквите с ръце и тела:

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

Разперваме две ръце и крак, за да изпишем Е, докосваме върховете на пръстите си високо над главите си за А и така нататък.

След това брат ми заобикаля дивана, мята ръка през рамото ми и запява бойната песен; спомням си я, та ми е лесно да се присъединя към него.

— Летете, Орли, летете! Летете към победа!

Толкова съм щастлив да пея с брат си, че даже не му се ядосвам, задето ме прегръща през рамо. Обикаляме около дивана и пеем:

— Лети, Орел, лети! Хайде, тъчдаун, едно, две, три!

Поглеждам баща си, а той не отмества поглед и запява още по-ентусиазирано. Рони също ме прегръща и аз се озовавам между брат си и най-добрия си приятел.

— Отнесете ги и полетете!

Мама е дошла да ни гледа с ръка на устата; винаги прави така, когато се смее или плаче — очите й изглеждат щастливи, значи сега се смее.

— Летете, Орли, летете! Летете към победа!

И после Рони и Джейк ме пускат, за да изпишат пак буквите с тела.

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

И четиримата сме зачервени; баща ми диша тежко, но всички сме толкова щастливи и за първи път имам чувството, че съм си у дома.

Мама нарежда храната на подноси и мачът започва.

— Не бива да пия — напомням на мама, когато ми подава бутилка „Бъдуайзър“, но баща ми се намесва:

— Може да пиеш бира на мач на Орлите.

Мама свива рамене, усмихва се и ми подава студената бира. Питам брат си и Рони защо и те не носят фланелки на Баскет, щом той е човекът, и те отговарят, че Орлите са успели да се спазарят за Донте Стоулуърт и сега Донте Стоулуърт е човекът. Понеже нося фланелка на Баскет, настоявам, че той е човекът; тук баща ми въздъхва през зъби, а напереният ми брат заявява:

— Ще видим.

Доста странно, след като той ми подари фланелката на Баскет и само допреди две седмици ме уверяваше, че Баскет е човекът.

Майка ми гледа мача притеснено както винаги, защото е сигурна, че при загуба на Орлите баща ми ще бъде в лошо настроение цяла седмица и ще й крещи. Рони и Джейк обменят факти за различни играчи и проверяват мобилните си телефони за новини за другите мачове и играчи: те и двамата играят компютърен футбол — в тази игра получаваш точки, ако избереш играчи, отбелязали тъчдаун и спечелили ярдове. От време на време хвърлям по някой поглед към баща си, за да съм сигурен, че ме вижда как аплодирам, защото — наясно съм — той е съгласен да стои в една стая с откачения си син само ако подкрепям Птиците с всички сили. Признавам, приятно е да стоя в една стая с баща си, макар той да ме мрази, а аз още да не съм му простил напълно, задето ме ритна и ме удари в лицето.

„Хюстън Тексас“ отбелязват първи и татко започва да псува толкова високо, че мама излиза под претекст да донесе още бира, а Рони гледа телевизора сякаш изобщо не е чул думите на баща ми, които гласят:

— Играй в шибана защита, високоплатено лайнце! Това са Тексасците, не даласките момиченца. Шибаните тексасци! Мамка му!

— Татко, по-спокойно — намесва се Джейк. — Разбрахме те от първия път.

Мама раздава бирите и известно време татко пие мълчаливо, но Макнаб изпуска топката и баща ми почва да ръкомаха срещу телевизора и да ругае още по-силно, казвайки неща за Макнаб, от които приятелят ми Дани би побеснял, защото според него само чернокожите имат право да използват думичката с „н“.

За щастие, Донте Стоулуърт наистина е човекът, защото когато Макнаб започва да му подава по-често, Орлите правят голяма преднина, татко престава да ругае и пак започва да се усмихва.

На полувремето Джейк уговаря татко да излезе с нас да поиграем и след малко и четиримата подхвърляме футболна топка на улицата. Един от съседите излиза със сина си и им позволяваме да се включат. Хлапето е само десетинагодишно и не може да ни стигне от своята зона, но тъй като носи зелена фланелка, всички му подаваме топката. Той я изпуска всеки път, но въпреки това го аплодираме; малчуганът се усмихва щастливо, а баща му ни кима благодарно, когато среща погледа ни.

С Джейк сме в двата противоположни края и си изпращаме дълги пасове през улицата, а често се налага и да тичаме още по-назад, за да стигнем топката. Никой от двама ни не изпуска и един пас, защото и двамата сме отлични спортисти.

Татко общо взето само стои и пие бира, но ние му хвърляме някои лесни топки, той ги улавя с една ръка и после подхвърля през рамо на Рони, който е най-близо до него. Рони е слаб в ръцете, но нито Джейк, нито аз повдигаме въпроса, понеже той ни е приятел и всички носим зелено, и слънцето грее, и Орлите печелят, и сме така натъпкани с вкусна топла храна и ледена бира, че няма никакво значение дали Рони е толкова атлетичен като нас, или не.

Мама предупреждава, че почивката свършва, и брат ми изтичва при детето, вдига ръце и изкрещява:

— Ааааа!

Бащата прави същото. След секунда малкият разбира какво става, вдига ръце, изкрещява:

— Ааааа! — и после всички скандираме, като изписваме думите с ръце и крака, след което се прибираме по къщите си.

Донте Стоулуърт продължава да е човекът и през второто полувреме: печели почти 150 ярда и тъчдаун, докато Баскет не получава и един добър пас и не отбелязва нито едно улавяне. Това не ме разстройва кой знае колко, защото на края на мача става нещо странно.

Орлите печелят с 24 на 10 и всички се изправяме, за да изпеем заедно бойната им песен, както винаги, когато спечелят мач от редовния сезон. Брат ми прегръща Рони и мен и се провиква:

— Хайде, тате!

Татко е леко пиян от цялата изпита бира и е толкова щастлив от победата — пък и Макнаб хвърли за над триста ярда — че застава до нас и ме прегръща през рамо, което първоначално ме шокира, този път не защото не обичам да ме докосват, а защото баща ми не ме е прегръщал от много години. От тежестта и топлината на ръката му ми става приятно и докато всички пеем и скандираме, забелязвам как мама ни гледа от кухнята, където мие чинии. Тя ми се усмихва, въпреки че пак плаче, а аз, докато викам, пея и скандирам, се чудя защо ли.

Джейк предлага на Рони да го закара до тях, но най-добрият ми приятел отказва:

— Не, благодаря. Ханк Баскет ще ме изпрати.

— Така ли? — питам, защото Рони и Джейк ми викаха Ханк Баскет през целия мач и знам, че говори за мен.

— Да — отговаря той и ние взимаме топката, преди да излезем.

Стигаме Найтс Парк и започваме да си я подаваме, застанали само на пет-шест метра един от друг, защото Рони е слаб в ръцете, и след няколко хващания най-добрият ми приятел ме пита какво мисля за Тифани.

— Нищо — отвръщам. — Изобщо не мисля за нея. Защо?

— Вероника ми каза, че Тифани те следва, докато тичаш. Вярно ли е?

Хващам един слаб пас и отговарям:

— Да. Доста е странно. Тя знае програмата ми и всичко — и му хвърлям топката с идеална траектория точно над дясното му рамо, така че да успее да я хване, ако се затича.

Той не се обръща.

Не се затичва.

Топката прелита над главата му.

Рони отива да я вземе, изтичва обратно на мястото си и подхваща:

— Тифани е малко особена. Разбираш ли какво имам предвид, Пат?

Хващам един още по-слаб пас точно преди топката да ме удари по коляното и кимвам:

— Май да.

Съзнавам, че Тифани е различна от повечето момичета, но знам и какво е да си разделен от любовта на живота си, а това Рони не го разбира. Затова питам:

— Колко особена? Като мен ли?

Лицето му помръква и той отвръща:

— Не. Не исках да кажа… Просто Тифани ходи на терапевт…

— Аз също.

— Знам, но…

— Значи това, че ходя на терапевт, ме прави особен?

— Не. Изслушай ме за секунда. Опитвам се да ти бъда приятел. Ясно?

Гледам надолу към тревата, докато Рони ме приближава. Не ми се иска Рони да ми дава обяснения, защото той е единственият ми приятел, откакто излязох от лошото място, а и имахме такъв страхотен ден, и Орлите спечелиха, и баща ми ме прегърна, и…

— Разбрах, че с Тифани сте вечеряли заедно. Това е чудесно. И двамата се нуждаете от приятел, който знае какво е да загубиш близък.

Не ми харесва как говори за загуба на близък, все едно съм загубил Ники — и то завинаги. Още не съм я загубил, просто сме в изпитателен срок. Но не казвам нищо и го оставям да продължи.

— Слушай — поглежда ме Рони, — искам да ти разкажа защо уволниха Тифани.

— Това не ми влиза в работата.

— Влиза ти, щом ходиш по вечери с нея. Слушай, трябва да знаеш, че…

Рони ми разказва историята, обясняваща — поне според него — как са я уволнили, но начинът, по който говори, ми показва колко е предубеден. Говори точно като д-р Тимбърс: уж излага факти, а въобще не се замисля какво точно е минавало през главата на Тифани. Казва ми какво са написали колегите й в докладите си; казва ми какво съобщил шефа й на родителите й; какво разправял терапевта й на Вероника — тя е определена за надзорник на Тифани и затова всяка седмица говори по телефона с терапевта й — но така и не ми казва какво мисли Тифани, нито какво става в душата й: ужасните чувства, противоречивите импулси, нуждите, отчаянието, всичко, което я прави различна от Рони и Вероника, които си принадлежат един на друг и си имат дъщеричката Емили и високи доходи, и къща, и всичко друго, изключващо възможността някой да ги нарече особени. Удивлява ме най-вече как Рони ми съобщава това приятелски, сякаш се опитва да ме спаси от порочното поведение на Тифани, все едно знае за тези неща повече от мен, все едно не съм прекарал последните няколко месеца в психиатрично заведение. Той не разбира Тифани и в никакъв случай не разбира и мен, но не го виня за това, защото се упражнявам да бъда мил, а не прям, така че в края на изпитателния срок Ники да ме заобича отново.

— Не ти го казвам, защото съм гадняр или за да клюкарствам. Просто искам да си нащрек, ясно? — заключава Рони и аз кимам. — Е, време е да се прибирам при Вероника. Тази седмица може да се отбия да потренираме. Става ли?

Пак кимам и гледам как се отдалечава, подтичвайки. По леките му стъпки съдя, че смята мисията си за успешно изпълнена. Очевидно Вероника му е позволила да дойде да гледаме мача, само защото е искала той да говори с мен за Тифани. Вероятно Вероника се опасява, да не би да се възползвам от сестра й нимфоманка, което ме вбесява, и преди да осъзная какво правя, звъня на вратата на семейство Уебстър.

— Здравейте — поздравява ме майката на Тифани, когато отваря вратата. Изглежда доста възрастна, сивокоса е и носи дебел пуловер, макар още да е септември и да си е вкъщи.

— Може ли да говоря с Тифани?

— Вие сте приятелят на Рони, нали? Пат Пипълс?

Само кимам, защото знам, че госпожа Уебстър много добре ме познава.

— Може ли да попитам какво искате от дъщеря ни?

— Кой е? — Чувам гласа на бащата на Тифани откъм другата стая.

— Приятелят на Рони, Пат Пипълс! — провиква се госпожа Уебстър. После се обръща към мен. — Е, какво искате от нашата Тифани?

Поглеждам футболната топка в ръцете си:

— Да поиграем. Денят е прекрасен. Може би тя ще иска да подиша малко чист въздух в парка?

— Само да поиграете? — пита госпожа Уебстър.

Показвам й брачната си халка, за да докажа, че не възнамерявам да правя секс с дъщеря й и добавям:

— Вижте, аз съм женен. Просто искам с Тифани да бъдем приятели.

Госпожа Уебстър изглежда малко изненадана от отговора ми: доста е странно, защото съм сигурен, че точно това искаше да чуе. След кратка пауза тя склонява:

— Идете отзад и чукнете на вратата й.

Заобикалям къщата и почуквам на задната врата, но не получавам отговор.

Чукам още три пъти и накрая си тръгвам.

Прекосявам парка и чувам свистене зад гърба си. Обръщам се: Тифани подтичва към мен, облечена в розов анцуг от материя, която свисти при търкането на крак в крак. Когато е само на метър-два от мен, й подхвърлям топката лекичко, по момичешки, но тя се отмества и я оставя да падне на земята.

— Какво искаш? — пита тя.

— Не ти ли се играе?

— Мразя футбол. Нали ти казах.

Щом не й се играе, решавам най-сетне да й задам въпроса:

— Защо ме следваш, докато тичам?

— Честно?

— Да.

Тя присвива очи и добива злобно изражение.

— Проучвам те.

— Моля?

— Проучвам те, казах.

— Защо?

— Да видя дали ставаш.

— За какво да ставам?

Вместо да ми отговори, тя уточнява:

— Проучвам и сериозността, с която работиш, издръжливостта ти, как се справяш с психическо напрежение, способността ти да продължиш, когато не знаеш какво става около теб, и…

— Защо?

— Още не мога да ти кажа.

— И защо не?

— Защото не съм приключила с проучването.

Тя се отдалечава, а аз тръгвам подире й покрай езерото, по моста и извън парка. И двамата обаче не казваме нищо повече.

Тя ме води до Хадън авеню, вървим покрай новите магазини и луксозни ресторанти, подминаваме безброй пешеходци, хлапета на скейтборд и мъже, които размахват юмруци и викат: „Давайте, Орли!“, като виждат фланелката ми на Ханк Баскет.

Тифани свива встрани от Хадън авеню и лъкатуши през пусти улички; накрая се озоваваме пред къщата на родителите ми. Тя се спира, поглежда ме и — след почти цял час мълчание — изтърсва:

— Отборът ти спечели ли?

Кимам:

— Двайсет и четири на десет.

— Браво — казва Тифани и си отива.