Матю Куик
Наръчник на оптимиста (39)

Епизодът се задава неумолимо

На Коледа ставам преди зазоряване и започвам тренировката. Малко съм нервен, защото днес ще се съберем с Ники, затова правя упражненията двойно по-бързо в опит да намаля притеснението си с работа. Съзнавам, бележката от снощи подсказва, че Ники може и да не иска да се срещнем на специалното място по залез, но знам и друго: точно когато главният герой във филма е на път да се предаде, се случва нещо изненадващо и се стига до хепиенд. Сигурен съм, че се намирам в онзи момент от филма ми, когато ще се случи нещо изненадващо, и се уповавам на Бог — Той няма да ме подведе. Ако имам вяра, ако отида на специалното място, по залез-слънце ще стане нещо прекрасно — усещам го.

Чувам коледна музика, прекъсвам тренировката и се качвам. Мама пържи бекон с яйца и вари кафе.

— Весела Коледа! — поздравява ме тя и ме целува по бузата. — Да не си забравиш лекарствата.

Вадя оранжевите шишенца от чекмеджето и развъртам капачките. Тъкмо гълтам последното хапче и баща ми влиза в кухнята и хвърля найлоновата опаковка от вестника в кофата за боклук. Когато се обръща и се насочва към хола, мама му казва:

— Весела Коледа, Патрик.

— Весела Коледа — измънква той.

Ядем бекон с яйца и препечени филийки като семейство, но никой не говори.

Сядаме около елхата в дневната. Мама отваря подаръка си от татко: диамантена огърлица от универсален магазин — миниатюрни диаманти във формата на сърце върху тънка златна верижка. Сигурен съм, че мама вече има подобна огърлица, защото я носи почти всеки ден. Баща ми явно й е подарил същата миналата година, но мама се прави на изненадана и възкликва:

— Патрик, нямаше нужда — и целува баща ми по устните и го прегръща.

Татко не отговаря на прегръдката й, но виждам, че е доволен, защото се подсмихва.

После му връчваме подаръка от мен и мама. Той разкъсва опаковъчната хартия и вади оригинална фланелка на Орлите, не от евтините.

— Защо няма име и номер?

— След като Макнаб излезе от строя, си помислихме, че ще искаш да си избереш нов любим играч — обяснява мама. — И когато това стане, ще пришият името и номера му на фланелката.

— Не си пилейте парите — татко пуска фланелката обратно в кутията. — Днес няма да спечелят без Макнаб. Няма да стигнат до плейофите. Повече няма да гледам това жалко подобие на отбор.

Мама ми се усмихва, понеже я бях предупредил, че татко ще каже точно това, независимо от чудесната игра на Орлите напоследък. Но с мама отлично знаем какво ще стане по-късно: днес татко ще гледа мача срещу Каубоите, а в края на следващото лято — когато види един-два предсезонни мача — ще си избере нов любимец и ще каже нещо от рода на: „Джини, къде ми е оригиналната фланелка на Орлите? Искам да ми пришият номера преди сезонът да е започнал“.

За мен има десетки подаръци, всичките купени и опаковани от мама. Получавам нова блуза на Орлите, нови маратонки, спортни дрехи, официални дрехи, няколко вратовръзки, чисто ново кожено яке и специален часовник за тичане, с който ще следя времето, за което тичам, и даже ще изчислявам изгорените калории. И…

— Боже Господи, Джини! Колко подаръци си взела на детето? — възкликва татко, но си личи, че всъщност не е ядосан.

След обяд се изкъпвам, слагам си дезодорант, пръскам си от татковия одеколон и си обличам един от новите екипи за тичане.

— Ще изпробвам новия часовник — казвам на мама.

— Кейтлин и брат ти ще дойдат след един час — напомня ми тя. — Не се бави.

— Няма — обещавам на излизане.

В гаража се преобличам с официалните дрехи, които скрих там още преди няколко дни — туидени панталони, черна риза, кожени обувки и скъпото палто, което баща ми вече не носи. После отивам на спирката на „ПАТКО“ и хващам влака до Филаделфия в 1:45.

Започва леко да ръми.

Слизам на Осма и „Маркет“, вървя под ситния дъждец до Градския съвет и хващам оранжевата линия на метрото в северна посока.

Във влака няма много хора и под земята изобщо не се усеща, че е Коледа. Но нито смрадливата пара, която се разнася при отварянето на вратите на всяка спирка, нито графитите по оранжевата седалка срещу мен, нито полуизяденият хамбургер на пода успяват да ми развалят настроението, защото всеки момент ще се събера с Ники. Изпитателният срок най-сетне приближава края си.

Слизам на „Броуд“ и „Олни“ и се качвам по стълбите към Северна Филаделфия, където вали малко по-силно. В колежа на два пъти са ме обирали близо до тази спирка на метрото, но сега не се страхувам, най-вече защото е Коледа и защото съм много по-силен отколкото като студент. На Броуд стрийт виждам няколко чернокожи и се замислям за Дани: той все разправяше как ще се прибере при леля си в Северна Филаделфия, щом се измъкне от лошото място — особено когато споменавах, че съм завършил „Ла Сал юнивърсити“, който се намирал близо до дома на леля му. Питам се дали Дани е излязъл от лошото място и мисълта той да прекарва Коледа в психиатрия силно ме натъжава, защото той ми е добър приятел.

Докато вървя по „Олни“ пъхам ръце в джобовете на татковото палто. Вали и е доста студено. След малко виждам синьо-жълтите знаменца по протежение на улиците в кампуса и ми е едновременно весело и тъжно да съм пак в „Ла Сал“ — сякаш гледам стари снимки на умрели хора, или на хора, с които съм загубил връзка.

Стигам до библиотеката, свивам вляво и вървя покрай тенис кортовете, където завивам надясно и подминавам сградата на охраната.

След кортовете има хълм, целият обрасъл с дървета — ако някой ви доведе с вързани очи и после свали превръзката и ви попита: „Къде сме според теб?“, никога не бихте повярвали, че се намирате в Северна Филаделфия.

В основата на хълма има японска чайна, колкото живописна, толкова и не на място в Северна Филаделфия. Никога не съм влизал вътре за чай — тя е частна; може пък вътре да има градски привкус, нямам представа. С Ники се срещахме на този хълм зад един стар дъб и седяхме на тревата с часове. Странно е, но малко студенти идват тук. Изглежда не го знаят. Или никой друг не го намира за хубаво. Но Ники обичаше да седи на тревата и да гледа надолу към японската чайна и да си представя, че е някъде другаде, а не в Северна Филаделфия. И ако докато стоях на хълма от време на време не долиташе звукът на клаксон или изстрел, щях да повярвам, че съм в Япония, макар никога да не съм пътувал и да не знам как е там.

Сядам на малко по-сух участък трева под едно голямо дърво и чакам.

Гърдите ме стягат; усещам, че се треса и дишам тежко. Вдигам ръка, за да видя колко силно треперя — ръката ми трепти като птиче крило, или все едно си вея с пръсти сякаш ми е горещо. Опитвам се да се овладея, но не се получава, затова пъхам ръце в джобовете на татковото палто с надеждата Ники да не забележи колко съм нервен, когато дойде.

Става все по-тъмно и по-тъмно.

Накрая затварям очи и започвам да се моля:

Мили Боже. Ако съм сгрешил някъде, моля Те, кажи ми къде, за да изкупя греха си. Търся в паметта си, но не намирам нищо, което би Те вбесило, освен дето преди няколко месеца ударих фена на Великаните, но вече помолих за прошка за това прегрешение и мислех, че сме го забравили. Моля Те, доведи Ники. Моля Те, нека да е тук, като отворя очи. Може да е попаднала в задръстване или пък да е забравила как се стига до Ла Сал? Все се губеше из града. Нямам нищо против да не дойде точно в уречения час, но моля Те, кажи й, че още съм тук и ако трябва, ще я чакам цяла нощ. Моля Те, Господи. Ще направя всичко в замяна. Ако я доведеш, щом отворя…

Долавям дамски парфюм.

Разпознавам уханието.

Поемам си дълбоко дъх, за да се подготвя.

Отварям очи.

— Съжалявам, ясно? — гласът не е Ники. — Не съм очаквала да се стигне дотук. Затова сега ще бъда откровена. Според терапевта ми ти си заседнал в постоянно отрицание, защото така и не си успял да отвориш нова страница, и аз си помислих, че мога да ти помогна, като се престоря на Ники. Измислих цялата история с писмата в опит да ти помогна, с надеждата да се измъкнеш от тази дупка и да продължиш живота си, веднъж като осъзнаеш, че е невъзможно да се събереш с бившата си жена. Аз написах всички писма. Ясно? Никога не съм говорила с Ники. Тя даже не подозира, че я чакаш тук. Вероятно дори няма представа, че си излязъл от психиатрията. Тя няма да дойде, Пат. Съжалявам.

Взирам се в подгизналото лице на Тифани — мокра коса, размазан грим — и не мога да повярвам, че не е Ники. Отначало не схващам какво ми казва, но малко по малко усещам как нещо се разгаря в гърдите ми и епизодът се задава неумолимо. Очите ми смъдят. Лицето ми е аленочервено. Внезапно осъзнавам в каква заблуда съм живял през последните два месеца, Ники никога няма да се върне и изпитателният срок ще трае вечно.

Ники.

Никога.

Няма.

Да се върне.

Никога.

Искам да ударя Тифани.

Искам да налагам лицето й с юмруци, докато костите в ръцете ми не се пръснат и Тифани не стане напълно неузнаваема, докато вече няма лице, от което да сипе лъжи.

— Но всичко в писмата беше вярно. Ники наистина се е развела с теб и се е омъжила за друг, и е взела ограничителна заповед срещу теб. Получих цялата информация от…

— Лъжкиня! — усещам как крещя. — Рони ме предупреди да не ти се доверявам. Каза, че си само една…

— Моля те, изслушай ме. В шок си, знам. Но е време да се изправиш пред реалността, Пат. Самозалъгваш се от години. За да ти помогна, трябваше да направя нещо драстично. Не съм и помисляла…

— Защо? — усещам, че всеки момент ще повърна, че ръцете ми всеки момент ще стиснат Тифани за гърлото. — Защо ми го причини?

Тифани дълго ме гледа в очите и гласът й затреперва както на мама, когато говори наистина искрено. Тифани казва:

— Защото съм влюбена в теб.

Аз хуквам.

Отначало Тифани е по петите ми, но макар и с кожени обувки и под проливен дъжд, успявам да стигна мъжката скорост, която тя не притежава; тичам по-бързо от всякога и след много завои и криволичене през колите се обръщам и Тифани вече я няма; леко позабавям темпото и тичам безцелно сякаш часове. Потя се в дъжда, татковото палто много натежава. Дори не мога да се замисля какво означава всичко това. Предаден от Тифани. Предаден от Бог. Предаден от собствения си филм. Все така плача. Все така тичам. И пак започвам да се моля, но по лош начин.

Боже, не поисках един милион долара. Не поисках да бъда известен и могъщ. Дори не поисках Ники да ме приеме. Поисках само една среща. Един разговор очи в очи. Откакто напуснах лошото място, се старая да стана по-добър — да стана точно това, което ти искаш от всички — добър човек. А ето ме сега, тичам през Северна Филаделфия в една дъждовна Коледа… съвсем самичък. Защо ни даде толкова много истории за чудеса? Защо ни изпрати Сина си от небето? Защо ни даваш филми, щом в живота никога няма добър край? Що за проклет Бог си ти? Искаш да бъда нещастен до края на живота си ли? Искаш…

Нещо ме удря жестоко в пищяла и падам тежко на мокрия бетон. Усещам ритници по гърба, по краката, по ръцете. Свивам се на топка в опит да се предпазя, но ритниците не спират. Когато вече имам чувството, че бъбреците ми ще се пръснат, вдигам глава, за да видя кой ми причинява това, но виждам само подметката на маратонка точно преди да ме удари в лицето.