Матю Куик
Наръчник на оптимиста (21)

Неприемливо решение

Избирам черното кресло в стаята с облаците, защото съм леко потиснат. Няколко минути мълча. Безпокоя се, че Клиф ще ме върне на лошото място, ако му кажа истината, но се чувствам толкова виновен — и изведнъж започвам да му разправям, изливам всичко във върволица от объркани изречения: едрият фен на Великаните, малкият фен на Великаните, боят, загубата на Орлите от Великаните, как баща ми е разбил телевизора, как ми носи спортните страници, но не ми говори, сънят ми за Ники във фланелка на Великаните, как Тифани каза: „Майната й на Ники“, но все пак иска да тича с мен всеки ден; и как Ники преподава Силвия Плат на беззащитни тийнейджъри; как разкъсах „Стъкленият похлупак“ на две и как Силвия Плат си напъхала главата във фурната.

— Във фурната! — изкрещявам. — Защо му е на някого да си напъхва главата във фурната?

Разказът ми действа освобождаващо и осъзнавам, че някъде по време на тирадата си съм заплакал. Накрая заравям лице в ръцете си, защото Клиф ми е терапевт, вярно, но е и мъж, и фен на Орлите, а може би и приятел.

Заплаквам на глас в шепите си.

Няколко минути в стаята с облаците цари тишина и накрая Клиф най-после заговаря:

— Мразя феновете на Великаните. Толкова са арогантни, все плещят за Ел Ти, който не беше нищо повече от мръсен некадърен задник. Два Супер Боула, да, но XXV и XXI бяха преди доста време — над петнайсет години. А ние бяхме там само преди две, нали? Въпреки че загубихме.

Изненадан съм.

Очаквах Клиф да ми се развика задето ударих фена на Великаните и пак да ме заплаши да ме върне в лошото място, а и споменаването на Лорънс Тейлър ми се струва толкова не на място, че свалям ръце от лицето си и виждам Клиф, скочил на крака: толкова е дребничък — главата му е горе-долу на нивото на моята, при положение че аз съм седнал. А и май спомена как Орлите били на Супер Боул преди две години, което много би ме разстроило, защото нямам абсолютно никакъв спомен за подобно събитие, затова се опитвам да забравя думите на Клиф за отбора ни.

— Не ги ли мразиш тези фенове на Великаните? — пени се той. — Не ги ли ненавиждаш? Хайде, признай си.

— Да, мразя ги — потвърждавам. — И то много. И брат ми, и баща ми ги мразят.

— Защо му е да се изтърсва на мач на Орлите с фланелка на Великаните?

— Не знам.

— Да не би да не му е хрумнало, че ще му се присмиват?

Нямам какво да кажа.

— Всяка година виждам разни тъпи фенове на Далас и на Великаните, и на Червенокожите да се натрисат в дома ни и всяка година ядат боя от пияни фенове на Орлите. Кога ще се научат?

Прекалено съм шокиран, за да говоря.

Това значи ли, че Клиф има сезонен билет? Чудя се, но не го питам.

— Защитавал си не само брат си, но и отбора си! Нали така?

Кимам несъзнателно.

Клиф сяда. Дърпа ръчката на креслото, подложката за краката се вдига и аз се вглеждам в износените подметки на мокасините му.

— Когато седя на този стол, съм твой терапевт. Когато не съм на стола, съм ти приятел и фен на Орлите. Ясно?

Кимвам.

— Насилието не е приемливо решение. Не биваше да удряш фена на Великаните.

Пак кимвам.

— Не исках да го удрям.

— Но си го ударил.

Свеждам очи към ръцете си. Пръстите ми се свиват конвулсивно.

— Какви алтернативи имаше? — пита той.

— Алтернативи ли?

— Какво друго можеше да направиш, освен да го удариш?

— Нямах време да мисля. Той ме блъскаше, после повали брат ми…

— А ако беше Кени Джи?

Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.

— А, да, тананикането… Защо не пробваш да си тананикаш и когато имаш чувството, че ще удариш някого? Откъде научи тази техника?

Малко съм сърдит на Клиф, задето спомена Кени Джи — струва ми се доста мръсен номер от негова страна, особено като знае, че мистър Джи е най-големият ми враг, но се сещам как Клиф не ми се развика, когато му признах истината, и съм му признателен, затова казвам:

— Ники си тананикаше монотонно, винаги щом я обидех. Научила го в часовете по йога. И като затананикаше, ме хващаше неподготвен. Направо пощурявах, защото е странно да седиш до някой, който си тананика монотонно толкова дълго време. Когато най-накрая спреше, изпитвах благодарност, задето е млъкнала, а и така ми ставаше ясно кога е недоволна и по-лесно разбирах чувствата й. До скоро не го оценявах.

— Значи затова винаги тананикаш, като чуеш името на Кени…

Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.

После Клиф продължава:

— Това ти позволява да изразиш недоволството си по уникален начин и да обезоръжиш останалите. Много интересна тактика. Защо не я използваш и в други области на живота си? Ами ако беше затворил очи и бе затананикал, докато фенът на Великаните те блъскаше?

Това не ми беше хрумвало.

— Дали щеше да продължи да те блъска, ако беше затворил очи и затананикал?

Щеше да престане, предполагам. Щеше да ме помисли за луд — точно както аз си помислих първия път, когато Ники използва тази тактика срещу мен.

Клиф се усмихва и ми кимва: разчел е отговора по лицето ми.

Говорим си малко за Тифани. Според него Тифани имала романтични чувства към мен и затова сигурно завиждала на любовта ми към Ники, което намирам за глупаво, особено при положение че Тифани никога не разговаря с мен и винаги се държи толкова резервирано, когато сме заедно. На всичкото отгоре Тифани е толкова красива, а аз хич не остарявам добре.

— Тя просто е една шантава жена — е моят отговор.

— Не са ли всичките такива? — подмята Клиф и се засмиваме, защото жените понякога наистина са трудни за разбиране.

— Ами сънят ми? Дето видях Ники във фланелка на Великаните? Какво мислиш по въпроса?

— Ти какво мислиш? — пита Клиф и щом свивам рамене, променя темата.

Според Клиф книгата на Силвия Плат е твърде потискащо четиво; неговата собствена дъщеря наскоро се преборила със „Стъкленият похлупак“, понеже ходи на курс по американска литература в гимназия „Истърн“.

— А ти не се ли оплака на ръководството? — питам аз.

— За какво?

— Задето принуждават дъщеря ти да чете такива депресиращи истории.

— Не. Не, разбира се. От къде на къде?

— Защото романът учи децата да бъдат песимисти. Накрая няма никаква надежда, нито един слънчев лъч. Тийнейджърите трябва да се учат, че…

— Животът е тежък, Пат, и децата трябва да знаят точно колко тежък може да бъде.

— Защо?

— За да проявяват съчувствие към другите. За да разбират, че на някои хора им е по-тежко, отколкото на тях самите, и пътешествието през този свят е съвсем различно за всеки, в зависимост от това какви химикали бушуват из ума му.

Такова обяснение не ми беше хрумвало — четенето на книги от рода на „Стъкленият похлупак“ помагало на другите да разберат какво е да си Естер Гринуд. И сега осъзнавам колко силно съчувствам на Естер, все едно е реален човек от моя живот и бих искал да й помогна, само защото разбирам мислите й достатъчно ясно, за да знам, че не е просто умопобъркана, а страда, защото светът е бил толкова жесток с нея и защото е депресирана заради химикалите, бушуващи в ума й.

— Значи не ми се сърдиш? — питам, когато забелязвам как Клиф поглежда часовника си — знак, че сеансът ни върви към края си.

— Не. Ни най-малко.

— Наистина ли? — настоявам, защото веднага щом си тръгна, Клиф сигурно ще запише в папката за скорошните ми провали. Вероятно си мисли, че се е провалил като мой терапевт — поне тази седмица.

Клиф става, усмихва ми се и поглежда през еркера към врабчетата, които се къпят в каменното басейнче.

— Пат, преди да си тръгнеш, имам да ти кажа нещо много сериозно. Въпрос на живот и смърт е. Слушаш ли ме? Защото наистина искам да го запомниш. Ясно?

Започвам да се тревожа, понеже Клиф звучи страшно сериозно, но преглъщам и кимвам:

— Добре.

Клиф се обръща.

Клиф ме поглежда.

Лицето му изглежда сериозно и за секунда съм много притеснен.

И тогава Клиф изведнъж вдига ръце и изкрещява:

— Ааааа!

Смея се, защото Клиф ме преметна със смешната си шега. Веднага и аз се изправям, вдигам ръце и крещя:

— Ааааа!

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ! — скандираме в унисон и размахваме ръце и крака в опит да изпишем всяка буква с телата си, и трябва да призная, че — колкото и глупаво да звучи — от скандирането с Клиф ми става много по-добре. И ако се съди по усмивката на малкото му мургаво личице, той е наясно колко ценя това, което прави за мен.