Матю Куик
Наръчник на оптимиста (30)

Пада като сянка върху мен

В събота Вероника ни оставя пред хотел „Плаза“ и точно преди да потегли, казва:

— Отпуснете се.

Вървя след Тифани през фоайето, където от четири кули в голям фонтан пръска вода поне на три метра височина. В басейна плуват истински рибки, а наоколо има надписи „НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ МОНЕТИ ВЪВ ФОНТАНА“. Тифани е идвала и преди. Направо подминава информацията и ме повежда през лабиринт от коридори със златисти тапети и скъпарски лампи, изобразяващи големи бронзови риби с крушки в устата. Накрая намираме залата, където ще се проведе танцовият рецитал.

От двете страни на голяма сцена висят червени завеси. Високо над дансинга е окачен огромен транспарант с надпис: „ТАНЦИ СРЕЩУ ДЕПРЕСИЯТА“. Отиваме да се регистрираме и се оказва, че сме първите пристигнали състезатели, и дебелата жена, която отговаря за това, ни осведомява:

— Регистрацията започва чак след един час.

Сядаме на последния ред. Оглеждам се. Над нас се люшка грамаден полилей, а таванът е доста необичаен — по него са налепени пластмасови цветчета и ангелчета, и разни други гъзарии. Тифани е притеснена. Непрекъснато си пука кокалчетата.

— Добре ли си? — питам я.

— Моля те, не ми говори преди изпълнението. Носи лош късмет.

Спирам се на едно място и скоро започвам и аз да се притеснявам, особено защото за мен залогът е много по-голям отколкото за Тифани, а тя очевидно е разстроена. Опитвам се да не мисля за опасността да загубя шанса си да изпратя писмо на Ники, но, естествено, вече не съм в състояние да мисля за нищо друго.

Когато другите състезатели започват да пристигат, забелязвам, че повечето приличат на гимназистки. Намирам го за доста странно, но си мълча — най-вече защото не ми е разрешено да говоря с Тифани.

Регистрираме се, даваме песента си на озвучителя, който явно помни Тифани от миналата година, защото отбелязва:

— Пак сте тук?

Тифани кимва и отиваме зад кулисите да се преоблечем. За щастие успявам да си сложа трикото, преди някой от другите участници да е дошъл.

Стоя си кротичко до Тифани в далечния край и си гледам работата, когато една грозна жена довтасва с клатушкане и се сопва на Тифани:

— Знам, че вие, танцьорите, сте доста либерални по отношение на телата си. Но нима очаквате да позволя на непълнолетната си дъщеря да се преоблича пред този полугол мъж?

Тифани вече е много притеснена — ясно ми е, защото даже не наругава грозната жена, която между другото ми напомня по разплутия си вид и бухналата бабешка прическа за една от сестрите в лошото място.

— Е? — настоява майката.

Забелязвам килер в другия край на стаята.

— Ако искате, ще отида там, докато всички се преоблекат.

— Става — склонява жената.

С Тифани влизаме в склада, пълен със стари, прилични на пижами костюми най-вероятно от детско шоу — костюми на лъвове, тигри и зебри. Прашен кашон с ударни инструменти — дайрета, триангели, чинели и дървени пръчки да ги удряш една в друга — ми напомня за музикалната стая на лошото място и за сеансите с релаксираща музика, на които ходех в началото, докато не ме изритаха. И изведнъж ме връхлита ужасяваща мисъл: ами ако някой от другите състезатели танцува на песен на Кени Джи?

— Провери на кои песни ще танцуват другите — обръщам се към Тифани.

— Казах ти да не ми говориш преди изпълнението.

— Просто провери дали някой няма да танцува на песен на джаз изпълнител с инициали К. Дж.

След секунда замисляне тя налучква:

— Кени…

Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.

— Боже — въздъхва Тифани, но все пак става и излиза от склада.

Връща се след десет минути.

— Няма песни на този човек — осведомява ме Тифани и сяда.

— Сигурна ли си?

— Казах ти — няма Кени Джи.

Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, като изпразвам съзнанието си.

* * *

Някой почуква, Тифани отваря вратата и виждам колко много майки има сега зад кулисите. Жената, която почука, казва на Тифани, че всички танцьори са регистрирани и преоблечени. Излизам от склада и с шок установявам, че ние с Тифани сме по-възрастни от всички останали състезатели поне с петнайсет години. Обградени сме от тийнейджърки.

— Не оставяй невинният им вид да те заблуди — прошепва ми Тифани. — Всичките са малки усойници… и необикновено талантливи танцьорки.

Дават ни възможност да порепетираме на сцената на хотел „Плаза“, преди публиката да е пристигнала. Изпълняваме танца си перфектно, но повечето от другите танцьори също се справят впечатляващо и започвам да се безпокоя, че няма да спечелим.

Точно преди началото на състезанието извеждат участниците пред публиката. Обявяват нашите имена, двамата с Тифани излизаме напред, помахваме и чуваме умерено ръкопляскане. Заради прожекторите не се вижда добре, но забелязвам родителите на Тифани на първия ред заедно с малката Емили, Рони, Вероника и жена на средна възраст — вероятно д-р Лили, терапевтката на Тифани, защото Тифани беше споменала, че тя ще присъства. Докато слизаме от сцената, плъзвам поглед през задните редици, но не виждам майка си. Не виждам Джейк. Не виждам татко. Не виждам Клиф. Усещам, че ми става мъчно, макар и така или иначе да не очаквах друг, освен мама. Може би мама все пак е тук някъде, мисля си, и от тази мисъл ми става малко по-добре.

Зад кулисите започва да ми се струва, че аплодисментите за другите участници бяха по-шумни, тоест имат повече фенове от нас. Сега жената, която обявяваше имената ни, държи реч и подчертава, че това е концерт, а не състезание, но аз все така се тревожа дали Тифани ще си получи златния трофей, защото в противен случай шансът ми да пиша на Ники ще пропадне.

По график нашето изпълнение се пада последно и докато другите момичета танцуват, аплодисментите варират от умерени до ентусиазирани, което ме изненадва, защото на репетицията всички хореографии ми се видяха чудесни.

Точно преди да дойде нашият ред обаче малката Челси Чен завършва танца си сред бурни аплодисменти.

— Какво толкова е направила, че да получи такива овации? — питам Тифани.

— Не ми говори преди изпълнението — сопва се тя и аз започвам да се притеснявам силно.

 

 

Жената, която ръководи рецитала, обявява имената ни и този път аплодисментите са малко по-оживени, отколкото в началото на състезанието. Преди да легна по гръб на сцената, поглеждам дали Джейк или Клиф не са се появили със закъснение, но като се обръщам към публиката, виждам само нажежените до бяло прожектори, насочени към мен. Дори не успявам да се замисля и музиката зазвучава.

Пиано — бавно и тъжно.

Започвам ужасно протяжното си лазене към центъра на сцената, използвайки само ръцете си.

Мъжкият глас пее: „Обърни се…“.

Бони Тайлър отвръща: „Понякога се чувствам самотна, но ти никога не идваш“.

В този момент Тифани дотичва на сцената и ме прескача като газела или някое друго красиво и изящно животно. Докато двата гласа продължават да си разменят реплики, Тифани изпълнява своите елементи: тичане, скачане, превъртане, обръщане, плъзгане — модерни танци.

Барабаните се включват, аз ставам и правя с ръце голям кръг, та хората да разберат, че аз съм слънцето и съм изгрял. Движенията на Тифани също стават по-пламенни. Бони Тайлър наближава припева: „Заедно можем да стигнем до края на света; твоята любов пада като сянка върху мен“ и тук идва време за първата поддръжка. „Не знам какво да правя и винаги съм в мрак.“ Тифани е над главата ми; твърд съм като скала; справям се безгрешно. „Живеем в барутен погреб, а пускаме искри.“ Започвам да въртя Тифани, докато тя прави шпагат във въздуха, а Бони Тайлър пее: „Тази вечер се нуждая от теб! Вечността започва от днес! Вечността започва от днес!“. Правим 360-градусово завъртане и когато Бони Тайлър изпява: „Някога потъвах в любовта ти, а сега потъвам в мрака“, Тифани се превърта в ръцете ми и аз я полагам на пода, все едно е мъртва, а аз — слънцето — я оплаквам. „Няма какво да кажа, пълно затъмнение на сърцето ми.“

Музиката отново се засилва и тя скача на крака, носи се из сцената толкова красиво.

Песента продължава и аз пак правя с ръце големи, бавни кръгове и, доколкото мога, изобразявам слънцето. Знам хореографията отлично — до степен спокойно да си мисля за други неща, докато танцувам, а именно: колко страхотно се справям, и то без голямо затруднение, и колко жалко е, че близките и приятелите ми не са тук, за да ме видят как хубаво танцувам. Едва ли ще получим най-големите овации от публиката — особено след като Челси Чан явно е довела всеки един член на семейството си — но вече се надявам да спечелим. Тифани е прекрасна и докато прелита покрай мен отново и отново, започвам да й се възхищавам по съвсем нов начин. Дава всичко от себе си за състезанието и показва непозната за мен своя страна. Ако докато репетирахме в студиото й през последния месец, плачеше с тяло, тази вечер направо ридае неконтролируемо с тялото си и човек трябва да е от камък, за да не почувства мъката й.

И сега Бони Тайлър изпява: „Заедно можем да стигнем до края на света“ — значи е време за втората поддръжка — най-трудната — затова клякам и слагам опакото на ръцете си върху раменете. Музиката се засилва, Тифани се обляга на дланите ми и когато Бони Тайлър изпява: „Наистина се нуждая от теб тази вечер“, Тифани присвива колене, а аз напрягам мускулите на краката си и я изтласквам нагоре възможно най-бързо, протягам ръце, вдигам длани. Тифани полита нагоре, прави пълно завъртане, пада в обятията ми и докато припевът заглъхва, ние се взираме в очите си. „Някога потъвах в любовта ти, сега потъвам в мрака. Няма какво да направя, пълно затъмнение на сърцето.“ Тя се строполява като мъртва, а аз — бидейки слънцето — залязвам, тоест пак лягам на пода и използвам само ръцете си, за да запълзя бавно назад и да изляза от светлината на прожекторите, което ми отнема почти цяла минута.

Музиката заглъхва.

Тишина.

За секунда се тревожа, че никой няма да ръкопляска.

А после изведнъж цялата зала избухва в аплодисменти.

Тифани се изправя, ставам и аз. Точно както репетирахме толкова много пъти, хващам Тифани за ръка и се покланям, а през това време аплодисментите се усилват и публиката става на крака.

Толкова съм щастлив, но същевременно съм и тъжен, защото никой от семейството и приятелите ми не дойде да ме подкрепи — изведнъж обаче чувам скандиране за Орлите, най-шумното през целия ми живот.

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

Поглеждам към задните редици и забелязвам не само Джейк, Кейтлин и мама, но и Скот, и дебелаците, и цялата Инвазия от Азия. Всички носят фланелки на Орлите и аз се засмивам, когато започват да скандират:

— Баскет! Баскет! Баскет! Баскет!

Рони гордо ми се усмихва от първия ред. Погледите ни се срещат и той вдига палци. Вероника също се усмихва и малката Емили се усмихва, госпожа Уебстър едновременно плаче и се усмихва и аз осъзнавам, че танцът ни наистина й се е сторил много красив — достатъчно, че да заплаче.

С Тифани слизаме от сцената и гимназистките ни поздравяват с ококорени очи, усмивки и безспирно бърборене.

— О, Боже! Това беше страхотно! — повтарят всички.

Лесно се вижда колко се възхищават на Тифани, защото Тифани е отлична танцьорка и талантлив хореограф.

Накрая Тифани се обръща към мен:

— Беше перфектен!

— Не, ти беше перфектна! — възразявам. — Мислиш ли, че ще спечелим?

Тя се усмихва и свежда поглед.

— Какво? — питам.

— Пат, трябва да ти призная нещо.

— Какво?

— Няма златен трофей.

— Какво?

— На „Танци срещу депресията“ няма победители. Това е само концерт. Измислих историята с венеца, единствено за да те мотивирам.

— О!

— И се получи, защото беше прекрасен на сцената! Благодаря ти! Ще бъда ваша свръзка.

Тифани ме целува по устните и ме прегръща дълго. Целувката й е солена от танцуването и е малко странно тя да ме прегръща толкова страстно пред толкова много облечени в трико тийнейджърки — особено като се има предвид, че съм гол и гърдите ми са обръснати, а и не обичам да ме докосва друг, освен Ники.

— Е, сега като приключихме с танците, може ли пак да говоря за футбол? Защото навън ме чака цяла група фенове на Орлите.

— След такова изпълнение можеш да правиш каквото поискаш, Пат — прошепва Тифани в ухото ми и после дълго я чакам да спре да ме прегръща.

 

 

Преобличам се в склада, Тифани ме осведомява, че зад кулисите няма повече голи тийнейджърки, и аз отивам да поздравя почитателите си. Скачам от сцената и госпожа Уебстър стисва ръцете ми и ме поглежда в очите:

— Благодаря ти.

Старицата не спира да се взира в очите ми, но не добавя нищо повече, което ме кара да се чувствам малко особено.

Накрая Вероника се намесва:

— Мама се опитва да ти каже, че тази вечер означаваше много за Тифани.

Емили ме посочва и изписуква:

— Пап!

— Точно така, Ем — окуражава я Рони. — Чичо Пат!

— Пап! Пап! Пап!

Всички се засмиваме и в този момент чувам петдесет индийци да скандират:

— Баскет! Баскет! Баскет!

— Баскет, върви да поздравиш бесните си фенове — подканя ме Рони.

Тръгвам към морето от фланелки на Орлите. Разни непознати хора от публиката ме потупват по гърба и ме поздравяват, докато минавам покрай тях.

— Толкова беше добър! — извиква мама и аз разбирам колко е изненадана от отличните ми танцови умения; после ме прегръща. — Толкова се гордея с теб!

И аз я прегръщам и питам:

— Татко тук ли е?

— Забрави за татко — обажда се Джейк. — Шейсетина подивели мъже те чакат, за да те заведат на най-епичния купон в живота ти.

— Дано не си възнамерявал да спиш тази нощ — усмихва се Кейтлин.

— Готов ли си да сложиш край на проклятието „Пат Пипълс“? — пита ме Клиф.

— Какво?

— Птиците не са печелили, откакто спря да ги гледаш. Тази вечер ще предприемем драстични мерки да сложим край на проклятието — обяснява Скот. — Ще спим в автобуса на Инвазия от Азия край паркинга на Уашовия. Започваме купона по изгрев-слънце.

— В момента Ашвини обикаля квартала и ни чака — пояснява Клиф. — Така. Готов ли си?

Малко съм разтърсен от новината, особено след като току-що изпълних такъв страхотен танц и се надявах просто да се наслаждавам на постижението си поне десет минути.

— Нямам други дрехи.

Мама обаче вади фланелката ми на Баскет от сак, който досега не бях забелязал и ме успокоява:

— Вътре има всичко необходимо.

— Ами лекарствата ми?

Клиф ми подава малка найлонова торбичка с всичките ми хапчета.

Преди да успея да кажа или направя нещо друго, Инвазия от Азия започва да скандира още по-силно:

— Баскет! Баскет! Баскет!

Дебелаците ме вдигат на раменете си и ме изнасят от залата; носят ме покрай фонтана с рибките, извън хотел „Плаза“ и по улиците на Филаделфия. След малко се озовавам в автобуса на Инвазия от Азия, пия бира и пея: „Летете, Орли, летете! Летете към победа…“.

В Южна Филаделфия спираме при „Пате“ за пържоли с кашкавал — отнема много време, защото сме над шейсет души, а никой не се осмелява да стъпи в съседното заведение — „Пържолите на Джино“, понеже пържолите на Джино са слаба работа. После отиваме на паркинга на Уашовия, паркираме точно пред входа, за да влезем първи сутринта и да си гарантираме късметлийското място. Пием, пеем, подаваме си топката и тичаме; разгъваме изкуствената трева и изиграваме няколко игри кюб под уличните лампи и макар да изпих само две-три бири, започвам да повтарям на всички колко ги обичам, задето са дошли на рецитала ми, и да им обяснявам как съжалявам, че изоставих Орлите насред сезона, но съм имал основателна причина, обаче не мога да им кажа каква е тя, а после седя в автобуса и Клиф ме буди:

— Забрави да си вземеш вечерните лекарства.

 

 

На другата сутрин се събуждам с глава, облегната върху рамото на Джейк, и ми е приятно да съм толкова близо до все още спящия си брат. Ставам тихичко и се оглеждам: всички — Скот, дебелаците, Клиф и петдесетина члена на Инвазия от Азия — спят в автобуса. На седалка спят по двама-трима души, подпрели глави на рамото на съседа си. Всички са братя.

Отивам на пръсти до предната част на автобуса и минавам покрай Ашвини, който спи на шофьорското място с широко отворена уста.

Слизам, заставам на тясната тревна площ между улицата и тротоара и започвам същите упражнения — лицеви опори и коремни преси — каквито правех на лошото място, когато нямах безплатен достъп до тежести и велоергометър, и „Стомах мастър 6000“.

След около час се зазорява.

След края на последната серия коремни преси, се успокоявам, че съм изгорил снощните пържоли и бира, но не мога да не ида да потичам: пробягвам няколко километра и когато се връщам, приятелите ми още спят.

Докато стоя до Ашвини и гледам как моите момчета спят, изпитвам радост задето имам толкова много приятели — цял автобус приятели.

Идва ми наум, че си тръгнах от хотел „Плаза“, без да се сбогувам с Тифани и ми става малко неловко, независимо от уверението й, че след такова изпълнение всичко ми е позволено. А и нямам търпение да напиша първото си писмо до Ники. Сега обаче ме чака мач на Орлите, а знам, че единствено тяхната победа би могла да заглади положението с баща ми, затова започвам да се надявам, даже се моля на Бог, който — на бас се хващам — е бил силно впечатлен от снощния ми танц и вероятно днес ще ми отдели време. Докато гледам всички спящи лица, осъзнавам колко много са ми липсвали братята ми в зелено и започвам да предвкусвам идващия ден.