Трудно е да обясня как научих хореографията на Тифани и станах отличен танцьор — най-вече понеже репетициите ни са дълги, изтощителни и крайно досадни. Правим и най-малкото нещо отново и отново до безкрай. Например, ако трябва да вдигна пръста си, Тифани ме кара да го повтарям по хиляда пъти всеки Божи ден, докато не се науча да го правя както тя иска, без да се замислям. Така че ще спестя повечето скучни подробности. Тифани усложни нещата още повече, като ми забрани да документирам репетициите ни подробно от страх да не й откраднат техниките. Иска един ден да отвори студио и затова пази методите си много ревностно — както и хореографията си.

За щастие, когато сядам да пиша, ми идва наум, че във всички филми за Роки, щом той реши да стане по-добър боксьор, ни показват клипове как прави лицеви опори с една ръка, тича на плажа, удря боксова круша, тича по стълбите на музея, гледа Ейдриън любвеобилно, слуша как Мики или Аполо Крийд, или дори Поли му се карат — и през цялото време се върти основната мелодия — може би най-страхотната песен на света: „Gonna Fly Now“. Във филмите за Роки публиката само за няколко минути вижда седмици тренировки и въпреки това разбираме колко усилия е вложил Роки, за да подобри боксьорските си умения, независимо че ни показват само няколко сцени, в които Италианския жребец помпа здраво.

По време на сеанса питам Клиф как се нарича тази филмова техника. Той се обажда по мобилния на жена си Соня, а тя знае отговора и ни обяснява, че се опитвам да опиша тъй наречения монтаж. Значи ето какво ще направя по-долу: монтажа на моя филм. Може да си пуснете „Gonna Fly Now“ на CD-плейъра, ако ви е подръка, ако не — всяка песен, която намирате за вдъхновяваща, ще свърши работа — и четете на фона на музиката. Музиката обаче не е задължителна. Окей, ето го моя монтаж:

В очакване на големия ден с Тифани всеки ден тичаме малко по-бързо. Напрягаме сили и след парка пробягваме в спринт последния километър и половина до дома й и здравата се изпотяваме. Винаги надбягвам Тифани, понеже съм мъж, вярно, но и защото съм отличен бегач.

Виждате ме как помпам мускули: лежанка, повдигания на краката, коремни преси на „Стомах мастър 6000“, велоергометър, клекове, юмручни лицеви опори, сгъвания на дъмбели — пълната програма.

— Пълзи! — крещи Тифани. — И аз запълзявам по паркета в танцовото й студио. — Пълзи все едно нямаш крака и не си ял от две седмици, а в центъра на стаята има една-единствена ябълка, към която пълзи друг човек без крака. Искаш да пълзиш по-бързо, но не можеш, защото си осакатен. Отчаянието се лее от лицето ти като пот! Толкова си уплашен, че няма да успееш да стигнеш ябълката преди другия човек без крака! Той няма да си подели ябълката с… не, не, не. Спри! Не го правиш както трябва. Боже, Пат! Остават ни само четири седмици!

— Джини — чувам гласа на баща си. Той закусва в кухнята. Аз съм на стълбите към сутерена и се ослушвам. — Защо Пат затваря очи и тананика при всяко споменаване на Орлите? Пак ли откача? Да се тревожа ли?

— Какво чувам, че си щял да пропуснеш мача със Светците? — пита ме Джейк по телефона, когато му се обаждам малко след 11 вечерта. Търсил ме е две поредни вечери и мама ми остави бележка на възглавницата: „Обади се на брат си, колкото и да е късно. Важно.“

— Не искаш ли да видиш как ще се справи Баскет тази седмица? Защо тананикаш?

— Когато танцуваш, ти е позволено да опипваш партньора си, Пат. Няма нищо сексуално. Да, при първата поддръжка ръцете ти ще са на задника и чатала ми. Защо се разхождаш напред-назад? Пат, няма нищо сексуално, това е модерен балет.

— Добре съм, Пат. Нищо ми няма. Докато учим поддръжките, ще ме изпуснеш няколко пъти, но не защото не си достатъчно силен. Трябва да центрираш дланта си право в основата на чатала ми. Ако искаш, ще ти обясня по-подробно. Ела. Ще ти покажа. Дай си ръката.

— Майка ти каза, че не искаш да обсъждаш Орлите с… защо тананикаш? — пита Клиф. — Не съм изричал името на саксофониста. Какво става?

— Никога не съм мислела, че ще го кажа, но май няма да е зле да си починеш от танците и да гледаш мача с Джейк и баща си — въздъхва мама. — Знаеш колко мразя футбола, но вие с баща ти изглежда изградихте връзка, а с Джейк пак започвате да се държите като братя. Пат, моля те, спри да тананикаш.

— За втората поддръжка ще трябва да ме гледаш, Пат. Най-вече точно преди да се засиля. Не е нужно да гледаш чатала ми, но трябва да си готов да натиснеш силно, за да набера по-голяма височина. Ако не ме натиснеш, когато сгъна колене, няма да успея да завърша скока и вероятно ще си разбия главата в пода.

— Знам, че ме чуваш и като тананикаш, Пат. Виж се само! — вика баща ми. — Свит в леглото, тананикащ си като дете. Птиците загубиха с фийлд гол в Ню Орлиънс, а твоето момче Баскет няма нито едно улавяне. Не си мисли, че танците ти не са виновни за изхода на мача.

— Приличаш на слабоумна змия! Трябва да лазиш на ръце, не да се плъзгаш и да се гърчиш или каквито там ги вършиш, мамка му. Хайде, гледай аз как го правя.

* * *

В очакване на големия ден с Тифани всеки ден тичаме малко по-бързо. Напрягаме сили и след парка пробягваме в спринт последния километър и половина до дома й и здравата се изпотяваме. Винаги надбягвам Тифани, понеже съм мъж, вярно, но и защото съм отличен бегач.

— С какво те държи Тифани? — пита Рони.

Двамата сме в сутерена на родителите ми. Наблюдавах го как с хлипане вдигна един-единствен път от лежанка трийсет килограма, а сега си почива. Това е изненадващо посещение, замаскирано като тренировка.

— Предупредих те да се пазиш. Казвам ти, Пат, не знаеш на какво е способна тази жена. Снаха ми е способна на всичко. На всичко!

— Показваш слънцето с ръце. В центъра на сцената представляваш слънцето. И когато правиш с ръце големия кръг, нека да е бавно и целенасочено — точно като слънцето. Танцът изобразява един ден на слънцето. Ще изгрееш и ще залезеш на сцената на фона на песента. Ясно?

— Искам да говориш с Тифани и да й обясниш колко е важно да гледаш мача на Орлите с баща си — нарежда ми мама. — Моля те, стига си тананикал, Пат. Умолявам те, престани да тананикаш!

— Втората поддръжка определено е най-трудната, защото трябва да се изправиш от клекнало положение, докато ме държиш над главата си. Смяташ ли, че си достатъчно силен? Ако си твърде слаб, ще измислим нещо друго. Нека първо опитаме и ще видим.

* * *

— Защо това танцово състезание е толкова важно за теб? — пита Клиф.

Вдигам очи към слънцето, нарисувано на тавана в кабинета му, и се усмихвам.

— Какво има? — пита той.

— Танцът ми позволява да бъда това — посочвам нагоре.

Клиф проследява пръста ми.

— Позволява ти да бъдеш слънцето ли?

— Да — потвърждавам и пак се усмихвам на Клиф.

Наистина ми харесва да съм слънцето: нали именно неговите лъчи се показват иззад облаците. А и като се съгласих да съм слънцето, получих възможност да пиша писма на Ники.

— Моля те, престани да тананикаш в слушалката, Пат. На твоя страна съм. Разбирам желанието ти да научиш някакво изкуство заради жена. Нали помниш как ти свирих на пиано? Обаче има разлика: Кейтлин никога не би ме накарала да пропусна мач на Орлите, защото знае, че за мен това не е просто футбол. Чувам проклетото ти тананикане по телефона, Пат, но няма да млъкна, ясно? Държиш се като откачен. И ако утре Орлите загубят от Пиратите, татко ще реши, че си проклел Птиците.

— Добре, вече си знаеш хореографията, поне грубо. Сега искам да гледаш моята. Ще ти кажа „вдигай“, когато дойде време за поддръжка, за да си подготвен. Но не се тревожи, защото стига да се справяш с твоята част, аз ще се погрижа да заковем поддръжките. Става ли?

Тифани носи клин и тениска като всеки друг ден, но лицето й се преобразява, преди да натисне PLAY на CD-плейъра. Толкова е сериозна. Тъжното пиано и двата дуелиращи се гласа изпълват помещението и Тифани започва да танцува толкова красиво и същевременно толкова тъжно. Тялото й се движи така изящно и чак сега разбирам какво искаше да каже с плаченето чрез танц. Подскача, върти се, тича, плъзга се. Извиква „вдигай“ и пада на пода мъртва, след което скача на крака, за да възкръсне, когато музиката пак се засили. Танцът й е едно от най-красивите неща, които някога съм виждал. Бих могъл да я съзерцавам до края на живота си как танцува и, странно наистина, но като гледам как Тифани се рее из дансинга, се чувствам както когато се носех по вълните с бебето Емили. Тифани е толкова добра.

— Баща ти спря да вечеря с мен, Пат. Отказва и да излизаме на разходка. Откакто Орлите загубиха от Пиратите, пак стана… Пат, моля те, престани да тананикащ. Пат!

— Едва ли съзнаваш колко много означава това за сестра ми — казва ми Вероника, когато за мой потрес се появява заедно с Емили в сутерена. — Знаеш ли, че откакто Томи почина, никога не е канила някой от семейството да я гледа как танцува? Даже от две години ни е забранила да посещаваме състезанията. Но тази година вярва, че ще спечели — дори е убедена — и макар да се радвам да я виждам толкова щастлива, ме е страх даже да си помисля какво ще направи, ако загубите. Тя е нестабилна, Пат. Разбираш го, нали? Разбираш, че загубата би я довела до месеци на тежка депресия? Затова се налага да те попитам как всъщност вървят репетициите. Смяташ ли, че наистина можете да победите? Кажи ми.

* * *

Преди да изгася лампата, се вглеждам в очите на Ники. Виждам луничките по носа й, тъмнорусата й коса, пълните й устни. Целувам я много пъти.

— Скоро — обещавам й. — Правя всичко по силите си. Няма да те разочаровам. Помни, „вечността започва от днес“.

— Инвазия от Азия ще те вземе в… — Клиф ми кимва и се усмихва. — А, пак затананика. Майка ти каза, че не говориш с никого за Орлите, но не смяташ наистина да пропуснеш домакински мач, нали?

— Най-важното е поддръжките да изглеждат все едно ги правиш без усилие, сякаш вдигаш въздуха. Трябва да се нося. Ясно? Добре, защото трябва да престанеш да се тресеш, Пат. Имаш вид, като че те е хванал шибаният Паркинсон, по дяволите.

— Как е възможно отбор с актив 4–1 да загуби три поредни мача? — крещи татко от върха на стълбите към сутерена. — Отбор, който размаза Даласките каубои? Отбор с първокласно нападение и повече успехи в защита от всеки друг тим в лигата? Тананикай колкото си искаш, Пат. Но това няма да промени факта, че ти отне късмета на Птиците и проваляш сезона ни!

* * *

— Добре. Не беше зле. Усвои пълзенето и едната от поддръжките вече не изглежда толкова ужасно. Но ни остава само седмица. Ще се справим ли? Ще се справим ли?

— Купих ти подарък — съобщава ми Тифани. — Иди в банята да го пробваш.

Отивам в тоалетната на студиото й и вадя жълто трико от найлонова торбичка.

— Това пък какво е? — провиквам се към Тифани.

— Костюмът ти. Сложи го и ще направим генерална репетиция.

— Къде му е горната част?

— Пак — нарежда Тифани, независимо че вече е 22:41 и усещам как лактите ми са на път да експлодират. Танцувам на края на силите си. Танцувам само по инстинкт.

— Пак!

Единайсет и петдесет и девет.

— Пак! — нарежда Тифани и заема мястото си в левия край на студиото.

Няма смисъл да споря, знам го, така че се просвам на пода и се приготвям да запълзя.

— Може да те щипе — предупреждава ме Тифани и плъзва розовата дамска самобръсначка през пяната за бръснене по гърдите ми, а после ми показва колко косми има в чашката, където изплаква ножчето.

Лежа на постелка за йога насред танцовото й студио. Гърдите ми са покрити с някакъв зеленикав гел за бръснене с алое, който побелява, като се запени. Малко ми е странно Тифани да ме бръсне, защото никога не ме е бръснала жена, а и никога не съм си бръснал гърдите. Докато ме сапунисва, затварям очи и усещам гъделичкане в пръстите на ръцете и краката.

Кикотя се всеки път, като плъзва бръснача по гърдите ми.

Кикотя се всеки път, като плъзва бръснача по гърба ми.

— Искаме тези мускули да блестят на сцената, нали?

— Не може ли просто да нося тениска? — предлагам, макар че — по някакъв странен начин — тайничко изпитвам удоволствие Тифани да ме бръсне.

— Слънцето носи ли тениска?

Слънцето не носи и жълто трико, но не й го казвам.

Два дни преди състезанието, точно преди да изпълним танца за двайсет и пети път днес — двайсет и пет е любимото число на Тифани — тя ме предупреждава:

— Трябва да го изпълним безгрешно.

Така че давам всичко от себе си и докато се наблюдавам в огледалата наоколо, си мисля, че наистина танцуваме безгрешно! Накрая съм страхотно развълнуван, защото знам, че ще спечелим — особено като се има предвид как задобряхме след толкова саможертви и тежки тренировки. Този минифилм без съмнение ще има хепиенд!

Но докато почиваме и пием вода, нещо в държането на Тифани не е както трябва. Не ми крещи, даже не ме ругае, затова питам:

— Какво ти е?

— Колко души ще доведеш на състезанието?

— Поканих всичките си познати.

— Според Вероника цялото ти семейство ти е сърдито, понеже изостави Орлите.

— Мама не е.

— Тревожа се, че ако нямаме достатъчно поддръжници, които да ни аплодират, съдиите ще вземат да се подведат от по-големия фен клуб на друг танцьор. Може да не спечелим и тогава няма да ти бъда свръзка, Пат.

— Ако утре вечер не си зает, би ли дошъл с жена си и децата си на танцов рецитал? — питам Клиф. — Хореографията ни е много добра и май имаме шанс да спечелим, ако публиката ни подкрепя достатъчно, а не вярвам баща ми и брат ми да дойдат, така че…

— И след утре вечер приключваш с тези дълги репетиции?

— Да.

— И ще дойдеш на мача с Червенокожите в…

— Хмммм.

— Кажи ми само това: ако дойда на танцовия рецитал, ти ще дойдеш ли с нас на мача в неделя? Липсваш на Инвазия от Азия и честно казано, имаме чувство, че прокълна Орлите, като ги заряза посред сезона. Горкият Баскет улови само две топки в последните три мача, а тази седмица нямаше нито едно улавяне. И Птиците загубиха три поредни мача. Липсваш ни на „Линк“, Пат.

— Не мога да говоря по този въпрос, докато не приключи танцовият рецитал утре вечер. Мога да кажа само, че трябва да намеря възможно най-много хора, които да ни аплодират с Тифани, за да повлияем на съдиите. Повярвай, много е важно да спечелим, а според Тифани реакцията на публиката подвежда съдиите.

— Ако дойда, след състезанието ще говорим ли за нещото, за което не бива да говориш?

— Клиф, до утре вечер не мога да говоря за това.

— Добре тогава, а аз не мога да ти кажа дали ще дойда да ви гледам — отсича Клиф.

Отначало го вземам за блъф, но той повече не повдига въпроса и накрая на сеанса ме обзема чувството, че съм пропилял шанса си да доведа Клиф и жена му на рецитала, което силно ме потиска.

Здравейте, свързахте се с телефонния секретар на Джейк и Кейтлин. Моля оставете съобщение след сигнала. Бийп.

— Джейк, извинявай, задето звъня толкова късно, но чак сега приключих репетицията. Знам колко ми се сърдиш, защото мислиш, че съм урочасал хората, които в момента ме карат да тананикам, но ако доведеш Кейтлин на танцовия ми рецитал, вероятно ще мога да направя онова нещо, което правехме всяка неделя, особено ако ни аплодирате много силно. Трябват ни хора да ни аплодират, защото съдиите понякога се влияят от публиката. Изключително важно е да спечелим това състезание. Като твой брат те моля да доведеш жена си в „Плаза“…

Бийп.

Затварям и пак набирам.

— В хотел „Плаза“ в…

— Ало? Наред ли е всичко?

Гласът на Кейтлин е — така ме стряска, че затварям с пълното съзнание как съм пропилял шанса си да доведа Джейк на танцовия рецитал.

— Пат, знаеш го, ще дойда, разбира се. И ще те аплодирам силно, но победата не е най-важното — казва мама. — Впечатляващото е, че само за няколко седмици се научи да танцуваш.

— Все пак попитай татко, става ли?

— Добре. Но не се надявай много. Танцов рецитал е последното нещо, което би посетил, дори и Орлите да бяха спечелили последните три мача.

Към следващата част или към съдържанието

Матю Куик Наръчник на оптимиста (29)

Метаданни

Данни

Наръчник на оптимиста

Информация

История

Сваляне / Връзки

Монтажът на моя филм

Матю Куик
Наръчник на оптимиста (29)