Матю Куик
Наръчник на оптимиста (25)

Инвазия от Азия

След сравнително кратка тренировка и още по-кратко — и мълчаливо — тичане с Тифани, взимам влака за Филаделфия. Следвам указанията на Джейк и вървя по Маркет стрийт по посока на реката, свивам вдясно по Втора улица и вървя до неговата сграда.

Откривам адреса и с изненада установявам, че Джейк живее в многоетажна сграда с изглед към река Делауер. Преди да ме пусне да вляза, портиерът пита за името ми и при кого отивам. Той е просто старец в смешен костюм, който ми казва: „Давайте, Орли“, когато вижда фланелката на Баскет. Но си е впечатляващо, че брат ми има портиер, независимо от униформата му.

В асансьора стои друг старец в различна, но също толкова смешна униформа — дори носи от онези шапчици без периферия — и когато му казвам името на брат си, ме качва на десетия етаж.

Вратата на асансьора се отваря и тръгвам по син коридор с дебел червен килим. Намирам номер 1021 и почуквам три пъти.

— Как е, Баскет? — поздравява брат ми, отваряйки вратата. Носи възпоменателната фланелка на Джером Браун, защото днес има мач. — Влизай.

В дневната има голям еркер, през който се вижда Бен Франклин Бридж, аквариум „Камден“ и мъничките лодки, плаващи по Делауер. Гледката е красива. Веднага забелязвам плоскоекранния телевизор на брат ми, по-голям дори от татковия, и достатъчно тънък да виси на стената като картина. Но най-странното е, че брат ми има малък роял в дневната си.

— Това пък какво е? — възкликвам.

— Гледай — Джейк сяда пред пианото, вдига капака и започва да свири!

С удивление го слушам как изпълнява „Летете, Орли, летете“. Версията му не е кой знае какво, няколко прости акорда, но определено се разбира, че е бойната песен на Орлите. Когато запява, и аз се присъединявам към него. След това скандираме и накрая Джейк ми обяснява, че от три години взема уроци. Дори ми изсвирва още една мелодия, съвсем различна от „Летете, Орли, летете“. Позната ми е отнякъде. Звучи изненадващо нежно — все едно котенце стъпва сред висока трева — и ми изглежда невероятно как Джейк е способен да създаде нещо толкова красиво. Даже усещам, че сълзите ми напират, докато брат ми свири със затворени очи, а тялото му се люшка напред-назад. Изглежда малко странно, понеже носи фланелка на Орлите. Прави една-две грешки, но не ме е грижа, защото той се старае с всички сили да изсвири мелодията хубаво за мен, а нали това е важното.

Той приключва, а аз ръкопляскам силно и го питам какво е изсвирил.

— Pathétique. Соната за пиано №8 от Бетовен. Това беше от втората част. Адажио кантабиле — обяснява Джейк. — Хареса ли ти?

— Много — уверявам го искрено. Удивен съм. — Кога си се научил да свириш?

— Когато Кейтлин се нанесе при мен, донесе и пианото си и оттогава ми дава уроци.

Малко ми се завива свят, защото никога не съм чувал за тази Кейтлин, а брат ми май току-що ми каза, че живее с нея — значи той има сериозна връзка, за която даже не знам. Има нещо гнило. Братята трябва да знаят за приятелките си. Накрая успявам да промълвя:

— Кейтлин ли?

Брат ми ме води в спалнята си, където има голямо дървено легло и два шкафа, наподобяващи стражи. Вдига от нощното си шкафче черно-бяла снимка в рамка и ми я подава. На снимката Джейк е притиснал буза до красива жена. Косата й е руса и къса почти като на мъж, а видът й е много нежен, но е хубавица. Носи бяла рокля, а Джейк е в смокинг.

— Това е Кейтлин — посочва Джейк. — Понякога свири във филаделфийския оркестър, но прави и много записи в Ню Йорк Сити. Пианистка е.

— Защо досега не съм чувал за нея?

Джейк взима снимката от ръцете ми и я поставя обратно на шкафа. Връщаме се в дневната и сядаме на кожения му диван.

— Знаех колко си разстроен заради Ники и не исках да ти казвам, че аз съм… ами… щастливо женен.

Женен?! Думата ме блъсва като гигантска вълна и ме облива пот.

— Мама се опита да те измъкне от онова място в Балтимор за сватбата, обаче беше приет скоро и отказаха да те пуснат. Мама не даваше да ти казвам за Кейтлин, затова досега си мълчах, но ти си ми брат и след като вече си вкъщи, искам да знаеш какво става в живота ми, а Кейтлин е най-хубавото нещо в него. Разказал съм й всичко за теб и, стига да си съгласен, днес ще ви запозная. Помолих я да излезе тази сутрин, докато ти съобщавам. Сега мога да й звънна и да обядваме заедно, преди двамата с теб да идем на „Линк“. Е, искаш ли да се запознаеш с жена ми?

Докато се усетя, вече седя в малко, но лъскаво кафене на Саут стрийт срещу красива жена: тя държи ръката на брат ми под масата и не спира да ми се усмихва. Джейк и Кейтлин поддържат разговора, което ми напомня за онзи ден с Вероника и Рони. Джейк отговаря на повечето въпроси, зададени ми от Кейтлин, защото аз не говоря много. Никой не споменава и дума за Ники и за престоя ми на лошото място, нито колко е откачено Кейтлин да е женена за брат ми от години, а аз никога да не съм я виждал. Когато сервитьорката идва, твърдя, че не съм гладен, защото нямам много пари — само десетте долара от мама за метрото, а вече похарчих пет за билета дотук. Брат ми обаче поръчва и за трима ни — той щял да черпи, нещо много мило от негова страна. Ядем скъпи сандвичи с шунка и някаква доматена паста и накрая питам Кейтлин дали церемонията е била хубава.

— Каква церемония? — пита тя и забелязвам как поглежда малкия бял белег над дясната ми вежда.

— Сватбената ви церемония.

— О! — възкликва тя и поглежда брат ми любвеобилно. — Да. Беше прекрасно. Службата беше в катедралата „Свети Патрик“ в Ню Йорк, а после имаше малък прием в „Ню Йорк Палас“.

— Откога сте женени?

Брат ми стрелва жена си с бърз поглед, който не остава незабелязан от мен.

— От известно време — отвръща тя.

Отговорът й ме подлудява, защото всички присъстващи са наясно, че не си спомням последните няколко години, а понеже е жена, Кейтлин няма как да не помни точната дата на сватбата си. Очевидно се старае да ме предпази и затова отговаря уклончиво. Това ме кара да се чувствам ужасно, макар да разбирам стремежа на Кейтлин да бъде мила.

Брат ми плаща сметката и изпращаме Кейтлин до апартамента им. Джейк целува жена си на вратата — любовта му към нея е толкова очевидна. Но след това Кейтлин целува и мен по бузата и докато лицето й е само на няколко сантиметра от моето, казва:

— Радвам се, че най-после се запознахме, Пат. Надявам се да станем добри приятели.

Кимвам, защото не знам какво да отговоря, а Кейтлин се провиква:

— Давай, Бейкър!

— Баскет, глупчо — поправя я Джейк и Кейтлин поруменява, след което двамата пак се целуват.

Джейк махва на едно такси и подхвърля на шофьора:

— До Градския съвет.

Предупреждавам брат си, че нямам пари да платя таксито, а той ме успокоява, че когато съм с него, нямало да плащам за нищо; мило е от негова страна, но ми прозвучава и малко странно.

Купуваме жетони за метрото под Градския съвет, минаваме през въртящите се вратички и чакаме влака по оранжевия лъч на юг.

Макар че още е само 1:30, а мачът започва след седем часа, пък и е понеделник — ден, в който повечето хора са на работа — на перона вече чакат много мъже във фланелки на Орлите. Това ме кара да осъзная, че Джейк днес не е на работа, и изведнъж се усещам: та аз даже не знам какво работи, а от това вече напълно пощурявам. Замислям се дълбоко и се сещам, че брат ми учеше икономика в колежа, но не мога да си спомня къде работи, затова го питам.

— Търговец съм на опциони — отговаря той.

— Това пък какво е?

— Играя на фондовата борса.

— О — възкликвам. — И за кого работиш?

— За себе си.

— Как така?

— Работя за себе си и правя всичките си сделки онлайн. Самонает съм.

— Значи затова имаш време да се размотаваш с мен преди мача.

— Това му е най-хубавото на самонаемането.

Много съм впечатлен от способността на Джейк да издържа себе си и жена си, като играе на борсата, но на него не му се говори за работата му. Сигурно си мисли, че не съм достатъчно умен да я разбера; дори не се опитва да ми обясни.

— Е, какво мислиш за Кейтлин? — пита ме той.

Но преди да успея да отговоря, влакът идва и ние се сливаме с тълпата качващи се фенове на Орлите.

— Какво мислиш за Кейтлин? — повтаря той въпроса си, когато си намираме места и влакът потегля.

— Страхотна е — отвръщам, но избягвам погледа му.

— Бесен си ми, че не ти казах веднага за Кейтлин.

— Няма такова нещо.

Искам да споделя как Тифани ме следва, когато тичам; как намерих кашона „ПАТ“; как мама още стачкува и как мръсните чинии се трупат в мивката, и как татко направи всичките си бели ризи розови, когато пра; как терапевтът ми Клиф ме съветва да запазя неутралитет и да не се замесвам в брачните проблеми на родителите си, а да се съсредоточа върху психичното си здраве, но как бих могъл, когато мама и татко спят в отделни стаи, и татко ме кара да чистя къщата, а мама ме кара да я оставя мръсна — и че ми беше достатъчно трудно да се държа и преди да разбера, че брат ми свири на пиано и търгува с акции, и живее с красива музикантка, и съм пропуснал сватбата му, и така и няма да го видя как се жени, а това е нещо, което чаках с нетърпение, защото обичам брат си. Вместо да споделя всичко това обаче, промълвявам само:

— Джейк, малко се притеснявам да не попаднем на фена на Великаните.

— Затова ли си толкова мълчалив цял ден? — пита брат ми, сякаш напълно е забравил какво стана преди миналия домакински мач. — Съмнявам се фен на Великаните да дойде на мач с Грийн Бей, но все пак ще идем на друг паркинг, в случай че приятелите на оня задник ни търсят. Пазя ти гърба. Не се тревожи. Дебелаците ще разпънат шатрата зад Уашовия Сентър. Нямай грижа.

 

 

Пристигаме на „Броуд“ и „Патисън“, слизаме от метрото и излизаме под следобедното слънце. Вървя след брат си през рядката тълпа хардкор фенове, дошли също като нас седем часа преди мача, при това в делничен ден. Минаваме покрай Уашовия Сентър и когато наближаваме зелената шатра, не мога да повярвам на очите си.

Дебелаците са пред шатрата заедно със Скот и крещят на някого, скрит зад телесата им. Грамаден училищен автобус, боядисан в зелено, се движи право към шатрата ни. Върху автобуса е нарисуван портрет на Браян Доукинс; приликата е поразителна (Доукинс е редовен участник в Мача на звездите и играе като защитник на Птиците). Приближаваме се още и разчитам върху автобуса думите „ИНВАЗИЯ ОТ АЗИЯ“. Вътре е пълно с мургави мъже. Толкова рано следобед има безброй места за паркиране, та не ми е ясно за какво спорят.

Скоро разпознавам един от повишените гласове:

— Инвазия от Азия паркира на това място при всеки един домакински мач, откакто отвориха „Линк“. Това носи късмет на Орлите. Ние сме техни фенове също като вас. Суеверие или не, паркирането на Инвазия от Азия точно на това място е жизненоважно, ако държите Птиците да спечелят довечера.

— Няма да си местим шатрата — възразява Скот. — Няма начин. Да бяхте дошли по-рано.

Дебелаците повтарят думите на Скот и положението се нагорещява.

Виждам Клиф още преди той да ме е забелязал.

— Преместете шатрата — казвам на приятелите си.

Скот и дебелаците се извръщат към мен; изглеждат изненадани от нареждането ми, даже шашнати, като че едва ли не съм ги предал.

Брат ми и Скот се споглеждат и после Скот се обръща към мен:

— Нима Ханк Баскет, унищожителят на противникови фенове, ни казва да преместим шатрата?

— Ханк Баскет казва да преместите шатрата — потвърждавам.

Скот пак се обръща към Клиф, който е шокиран, че ме вижда. Скот склонява:

— Ханк Баскет нареди да я преместим, значи ще я преместим.

Дебелаците изстенват, но започват да разглобяват шатрата и след малко вече сме на три паркоместа встрани, заедно с вана на Скот, а през това време автобусът на Инвазия от Азия паркира на нашето място. От него слизат петдесетина индийци и всички до един носят фланелка номер 20 на Доукинс. Приличат на малка армия и не след дълго запалват няколко барбекюта и навсякъде се разнася миризма на къри.

Клиф запази хладнокръвие и не ме поздрави, с което явно ми показваше, че решението си е мое. Той просто се сля с останалите фланелки на Доукинс, за да не ми се налага да обяснявам откъде се познаваме, и това беше много мило от негова страна.

Вдигаме шатрата си наново и дебелаците влизат да гледат телевизия, а Скот ме пита:

— Хей, Баскет, защо даде на ония с точките на челата да ни заемат мястото?

— Никой от тях нямаше точка на челото — отвръщам.

— Да не познаваш отнякъде онзи ситния тип? — интересува се Джейк.

— Кой ситен тип, аз ли?

Обръщаме се и виждаме Клиф с цвъртяща чиния зеленчуци и кубчета месо на дървени шишове.

— Индийски кебап. Много е вкусен. За благодарност, че ни позволихте да паркираме Инвазия от Азия на обичайното място.

Клиф ни предлага чинията и всички си взимаме по един индийски кебап. Месото е доста пикантно, но е вкусно, както и зеленчуците.

— А мъжете в палатката дали биха искали?

— Ей, дебелогъзци! — провиква се Скот. — Храна!

Дебелаците бързо се включват. След малко всички кимат и правят комплименти на Клиф за вкусната храна.

— Съжалявам за недоразумението — усмихва се Клиф много любезно.

Държи се толкова мило — дори след като дочу как му вика Скот — че вече не мога да не го смятам за приятел, затова се намесвам:

— Клиф, това е брат ми Джейк, приятелят ми Скот и… — забравям имената на дебелаците, та бързо добавям — приятели на Скот.

— Мамка му — изругава Скот. — Трябваше направо да кажеш, че си приятел на Баскет и нямаше да ви правим проблеми. Една бира?

— Разбира се — приема Клиф и оставя празната чиния на земята.

Скот раздава на всички зелени пластмасови чаши, наливаме си „Юнглинг“ и след малко пия биричка с терапевта си. Боя се Клиф да не ми се развика задето пия, докато съм на лекарства, но той не го прави.

— Откъде се познавате? — пита един от дебелаците и изведнъж разбирам, че става въпрос за нас с Клиф.

Толкова съм щастлив да пия бира с Клиф, че преди да се сетя да излъжа, изтърсвам:

— Той ми е терапевт.

— Освен това сме приятели — бързо добавя Клиф, което ме изненадва, но и ме радва, особено след като никой не попита защо ходя на терапевт.

— Какви ги вършите, бе момчета? — обръща се Джейк към Клиф.

Обръщам се и виждам десетина мъже да разпъват големи рула изкуствена трева.

— Поставят полетата за кюб.

— За какво? — чудим се всички.

— Елате да видите.

И ето как, докато чакахме вечерния мач, се включихме в нещо, което Клиф обясни като шведска викингска игра.

— Защо им е на група индийци да играят шведска викингска игра? — любопитства един от дебелаците.

— Защото е забавно — отговаря Клиф спокойно.

Индийците охотно делят храната си с нас, а и знаят много за Орлите. Обясняват ни как се играе кюб — хвърляш дървени палки, за да събориш противниковите кюбове — дървени блокчета, поставени в редица. Съборените кюбове се подхвърлят в противниковото поле и се оставят, където паднат. В интерес на истината, още не ми е съвсем ясно какви точно са правилата, но знам, че играта приключва, щом събориш всички кюбове на противника, и накрая събориш краля — най-високото дървено блокче, поставено по средата между двете полета.

Клиф ме изненадва, като ме кани за съотборник. Целия следобед ме наставлява в кои блокчета да се целя и печелим много игри, между които хапваме индийски кебап и пием от зелени пластмасови чаши „Юнглинг“ и индийското светло пиво на Инвазия от Азия. Джейк, Скот и дебелаците много плавно се вливат в компанията на Инвазия от Азия — в нашата шатра има индийци, на тяхното поле за кюб има бели — и аз си мисля, че за да се разбират различните хора, е нужен само общ интерес и няколко бири.

От време на време някой от индийците се провиква:

— Ааааа!

И всички започваме да скандираме, петдесетина гърла крещят оглушително:

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

Клиф е смъртоносен с дървените палки. Общо взето изнася на гърба си нашия отбор, докато играем кюб срещу различни групи мъже, но накрая печелим паричната награда на турнира, в който даже не знаех, че участваме. Едно от момчетата на Клиф ми подава петдесет долара. Клиф ми обяснява, че Джейк е платил входната ми такса и аз понечвам да му дам печалбата си, но Джейк отказва. Накрая решавам да ги черпя бира, като влезем в „Линк“, и преставам да споря с брат си за пари.

След залез-слънце идва време да влезем в „Линкълн файненшъл фийлд“, но преди това моля Клиф да поговорим насаме; отдалечаваме се от Инвазия от Азия и аз го питам:

— Това позволено ли е?

— Това? — повтаря той и стъкленият му поглед ми подсказва, че е леко пиян.

— Ние двамата да се държим като приятелчета. Приятелят ми Дани би ни нарекъл дружки.

— Защо да не е?

— Ами, защото си ми терапевт.

Клиф се усмихва, размахва малкия си кафяв показалец и ми напомня:

— Какво се разбрахме? Когато не съм в коженото кресло…

— Си просто приятел и фен на Орлите.

— А така — плесва ме той по гърба.

 

 

След мача ме канят в автобуса на Инвазия от Азия и с индийците пеем „Летете, Орли, летете“ отново и отново, защото Орлите победиха „Пакърс“ с 31–9 в национален ефир. Когато приятелите на Клиф ме оставят пред дома ми, минава полунощ, но забавният шофьор на име Ашвини надува клаксона на Инвазия от Азия — представлява запис на всички петдесет члена, крещящи „О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!“. Тревожа се, че сигурно са събудили целия квартал, но не мога да не се засмея, докато зеленият автобус се отдалечава.

Баща ми още е буден, седи на дивана в хола и гледа спортния канал. Не ме поздравява, когато ме вижда, но запява на висок глас „Летете, Орли, летете. Летете към победа…“. И аз изпявам песента за пореден път — този път с баща си, а когато приключваме и със скандирането, татко продължава да си тананика бойната песен, докато се оттегля към спалнята, без да ми зададе и един въпрос как съм прекарал деня си, който беше меко казано необикновен, макар Ханк Баскет да направи само две улавяния за двайсет и седем ярда и още не е стигал крайната зона. Понечвам да събера празните бирени бутилки на баща ми, но си припомням маминото нареждане да не разтребвам, докато тя стачкува.

Захващам се с тежестите в сутерена и се опитвам да не мисля за сватбата на Джейк. Това че съм я пропуснал, още ме натъжава въпреки победата на Птиците. Трябва да наваксам за бирата и индийските кебапи, затова тренирам в продължение на много часове.