Матю Куик
Наръчник на оптимиста (1)

Неопределено време до неизбежното ми събиране с Ники

Не е нужно да вдигам глава, за да разбера, че мама отново е дошла на изненадващо посещение. Лятно време ноктите на краката й винаги са розови, а и разпознавам кожените й сандали с десен на цветя; купи си ги предишния път, когато ме измъкна от лошото място и ме заведе в мола.

Майка ми пак ме заварва да тренирам по халат в двора без никакъв надзор и аз се подсмихвам, защото съм сигурен, че ще вдигне скандал на д-р Тимбърс за това какъв е смисълът да съм въдворен, щом ще ме оставят сам по цял ден.

— Колко лицеви опори смяташ да правиш, Пат? — пита мама, когато, без да отроня и дума, започвам нова серия от сто.

— Ники… харесва… мъже… с изваяни… тела — отвръщам й, като процеждам по една дума след всяка лицева опора и усещам соления вкус на потта, стичаща се в устата ми.

Августовската мараня е гъста, идеална за изгаряне на мазнини.

Близо минута мама просто стои и ме гледа, а след това направо ме поразява. Гласът й леко потреперва, когато пита:

— Искаш ли днес да се прибереш с мен?

Спирам да правя опори, вдигам очи към лицето на майка ми, примижавам срещу бялото обедно слънце… и веднага разбирам колко сериозно говори: изглежда разтревожена, сякаш съзнава, че прави грешка. Мама винаги добива този вид, когато говори решително. Иначе, не е ли разстроена или уплашена, приказва часове наред, без да млъкне.

— Стига да обещаеш да не тръгнеш пак да търсиш Ники — добавя тя, — може най-после да си дойдеш вкъщи и да поживееш при нас с баща ти, докато ти намерим работа и те устроим в собствен апартамент.

Връщам се към лицевите опори, приковал поглед в лъскавата черна мравка, която мъкне стръкче трева точно под носа ми, но с периферното зрение мяркам как потта се стича от лицето ми по земята.

— Пат, само кажи, че ще се прибереш с мен, и аз ще ти готвя, и ще ходиш на гости на старите си приятели, и най-после ще започнеш да си нареждаш живота. Моля те. Трябва ти да го поискаш. Ако ще и само заради мен, Пат. Моля те.

Бързи лицеви опори, мускулите ми се стягат, растат — болка, жега, пот, промяна.

Не искам да оставам в лошото място, където никой не вярва, че иззад облаците ще се покажат слънчеви лъчи, където никой не вярва в любовта и в добрия край и където всички ми казват, че Ники нямало да хареса новото ми тяло, пък и изобщо нямало да иска да ме види, когато дойде краят на изпитателния срок. Но и се боя, че хората от стария ми живот няма да бъдат така ентусиазирани, колкото се мъча да бъда аз в момента.

И все пак, ако искам изобщо да си подредя мислите, трябва да се махна от потискащите лекари и грозните сестри с безкрайните им хапчета в картонени чашки. Много по-лесно ще ми бъде да надхитрям мама, отколкото докторите, затова скачам на крака и казвам:

— Ще дойда да живея при вас, но само докато изпитателният срок приключи.

Мама отива да подпише документите, а аз си вземам един последен душ в стаята и после натъпквам в сака всички дрехи и снимката на Ники. Казвам чао на съквартиранта си, Джаки, който, както винаги, само лежи на леглото си и ме гледа втренчено, а лигите се стичат по брадичката му като бистър мед. Горкичкият Джаки с неговата рядка косица, безформена глава и хилаво телце. Коя ли жена би го обикнала?

Той премигва срещу ми. Приемам го за „довиждане и късмет“, така че и аз му мигвам — и с двете очи, понеже искам да му кажа: „двойно по-голям късмет на теб, Джаки“. Той май ме разбира, защото изгрухтява и си удря рамото в ухото, както прави винаги, когато схване какво му се казва.

Другите ми приятели са на сеанс с релаксираща музика, но аз никога не го посещавам, понеже лекият джаз понякога ме ядосва. Минава ми през ума, че може би е редно да се сбогувам с хората, които ми пазеха гърба, докато бях заключен тук, затова надзъртам през прозореца на музикалната стая и виждам моите момчета насядали по турски върху пурпурни килимчета за йога, подпрели лакти на коленете си, притиснали длани пред лицата си, затворили очи. За щастие, благодарение на стъклото, лекият джаз не стига до ушите ми. Приятелите ми изглеждат наистина отпуснати — в мир със себе си, така че решавам да не прекъсвам сеанса им. Пък и мразя сбогуванията.

Д-р Тимбърс ме чака в бялата си престилка, когато отивам при майка ми във фоайето. Между кушетките и креслата се спотайват три палми, все едно лошото място се намира в Орландо, а не в Балтимор.

— Наслаждавай се на живота — напътства ме той с вечното си въздържано изражение и ми стиска ръката.

— Да, веднага щом изпитателният срок приключи — отвръщам аз и лицето му така повяхва, все едно съм заявил намерението си да убия жена му Натали и трите им русокоси момиченца — Кристен, Джени и Беки. Той не вярва ни най-малко в слънчевите лъчи иззад облаците и смята, че работата му е непрестанно да проповядва апатия, негативизъм и песимизъм.

Но аз се погрижих да разбере до каква степен са се провалили опитите му да ме зарази с депресиращата си житейска философия, както и че ще чакам с нетърпение края на изпитателния срок. Казвам на д-р Тимбърс:

— Ще си гледам кефа — фразата, с която Дани, единственият ми чернокож приятел в лошото място, смяташе да се сбогува с д-р Тимбърс при напускането си. Малко ми е неудобно, задето откраднах финалната реплика на Дани, но пък тя произведе ефект — сигурен съм, защото д-р Тимбърс стисна очи, все едно съм го фраснал в корема.

Майка ми ме извежда от Мериленд и докато кара през Делауер, покрай всички онези ресторантчета за бързи закуски и минимолове, ми обяснява, че д-р Тимбърс не искал да ме пуска от лошото място, но с помощта на няколко адвокати, както и на терапевта на нейна приятелка — човекът, който ще бъде моят нов терапевт — спечелила правната битка и успяла да убеди някакъв съдия, че ще може да се грижи за мен у дома, и аз й благодаря.

На „Делауер мемориал бридж“ мама се взира в мен и пита дали искам да се оправя. Казва:

— Ти искаш да оздравееш, нали, Пат?

Аз кимвам и отговарям:

— Да.

А след това вече сме си в Ню Джърси и летим по магистрала 295.

Докато караме по Хадън авеню към сърцето на Колингсуд, родния ми град, виждам колко различно изглежда главната улица: толкова много нови бутикови магазини, нови скъпи ресторанти и добре облечени непознати, крачещи по тротоарите, че вече се чудя дали това наистина е родният ми град. Ставам неспокоен и започвам да дишам тежко, както ми се случва понякога.

Мама ме пита какво ми е и когато й обяснявам, тя отново обещава новият ми терапевт, д-р Пател, да ме вкара в релси за нула време.

Пристигаме вкъщи и аз веднага слизам в сутерена. Сякаш е Коледа: намирам лежанката, която майка толкова пъти ми е обещавала; и стойката с тежестите, и велоергометъра, и гирите, и уреда „Стомах мастър 6000“ — бях го видял на телешопинга и жадувах за него още откакто се озовах в лошото място.

— Благодаря, благодаря, благодаря! — викам на мама и я прегръщам силно, чак я отделям от пода и я завъртам във въздуха.

Пускам я, а тя се усмихва:

— Добре дошъл у дома, Пат.

Захващам се за работа нетърпеливо: редувам серии вдигания от лежанка, сгъвания на дъмбели, коремни преси на „Стомах мастър 6000“, повдигания на краката, клекове, часове на велоергометъра, хидратиращи сеанси (опитвам се да пия по петнайсет литра вода на ден, като без спиране приемам H₂O от специална чаша за интензивна хидратация), а след това пиша — най-вече ежедневни записки като тези, така че Ники да може да прочете за живота ми и да знае какво точно съм преживял от началото на изпитателния срок. (Заради лекарствата в лошото място паметта взе да ми изневерява, затова започнах да си записвам всичко, случило ми се през деня, за да не забравя какво да кажа на Ники, когато изпитателният срок приключи, да я запозная с живота си. Но преди да се прибера вкъщи, лекарите в лошото място конфискуваха всичките ми записки, така че трябваше да започна отначало.)

Най-накрая излизам от сутерена и забелязвам, че всичките ми снимки с Ники са свалени от стените и от полицата над камината.

Питам майка ми къде са отишли снимките. Тя ми разказва как няколко седмици преди да се прибера обрали къщата ни и откраднали всички снимки. Питам я защо му е на взломаджията да краде снимките ми с Ники и тя обяснява, че били в много скъпи рамки.

— А защо крадецът не е взел и другите семейни снимки? — чудя се.

По думите на мама крадецът задигнал всички скъпи рамки, но тя пазела негативите на семейните портрети и изкарала нови.

— А защо не изкара наново моите с Ники? — настоявам аз.

Мама ми напомня, че негативите на снимките ми с Ники не са у нея — нали родителите на Ники бяха платили сватбените снимки и бяха дали на майка ми само копия от онези, които харесала. Колкото до останалите ни снимки, Ники ги била давала на майка ми и, ами точно сега не поддържала връзка с Ники и семейството й заради изпитателния срок.

Казвам на майка ми, че ако крадецът се върне, ще му пръсна капачките и ще го смажа от бой, а тя отвръща:

— Не се и съмнявам.

През първата ми седмица вкъщи с баща ми не си продумваме. Не е кой знае колко изненадващо, като се има предвид, че той все работи — областен управител е на „Биг фудс“ в Южен Джърси. Ако не е на работа, татко се затваря в кабинета си и чете исторически романи, най-вече за Гражданската война. Според мама му трябвало време да свикне с присъствието ми в къщата и аз охотно му го давам, особено след като и без това малко ме е страх да говоря с татко. При единственото му посещение в лошото място ми се разкрещя и наговори доста гадни неща за Ники и за слънчевите лъчи като цяло. Естествено, срещам татко по коридорите на къщата ни, но той не ме поглежда, когато се разминаваме.

Ники обича да чете и понеже винаги е искала и аз да чета интелектуални книги, започвам да го правя, най-вече за да съм в състояние да участвам в разговорите на вечеря. Навремето се налагаше да си мълча пред интелигентните приятели на Ники, всички до един учители по английска литература. Според тях аз съм неграмотен палячо — така ме нарича един от приятелите й винаги когато му се подигравам, задето е толкова ситен.

— Аз поне не съм неграмотен палячо — подхвърля ми Филип, а Ники се смее с цяло гърло.

Мама има карта за библиотеката и ми взема книги сега, като съм си вкъщи, и ми е разрешено да чета каквото ми скимне, без първо да питам д-р Тимбърс — между другото същински фашист по отношение на книгите и забраняването им. Започвам с „Великият Гетсби“ и го изчитам само за три нощи.

Най-хубавата част е уводът, в който се казва, че в романа се говори най-вече за времето и как човек не може да го откупи обратно — точно същото изпитвам и аз по отношение на тялото си и тренировките, но пък от друга страна, имам чувството, че до неизбежното ми събиране с Ники остава неопределено време.

Когато прочитам самия роман — как Гетсби обича Дейзи толкова много, но не може да бъде с нея, колкото и да се старае — ми идва да разкъсам книгата и да се обадя на Фицджералд да му кажа, че историята му е тотално сбъркана, макар да съм наясно, че Фицджералд сигурно е умрял. Особено когато застрелват Гетсби в басейна му, когато решава да поплува за първи път за цялото лято, а Дейзи дори не отива на погребението му, Ник и Джордан се разделят, а накрая Дейзи си остава с онзи расист Том, чието сексуално желание на практика убива една невинна жена, тогава ми става ясно, че Фицджералд никога не си е направил труда да погледне облаците по залез-слънце — защото, повярвайте ми, в тази книга иззад облаците не се показва и един слънчев лъч.

Разбирам обаче защо Ники харесва този роман — написан е толкова добре. Но това, че го харесва, сега ме кара да се тревожа, че тя може би не вярва в слънчевите лъчи — нали все разправя, че „Великият Гетсби“ е най-великият роман, писан от американец, а пък той завършва толкова тъжно. Едно е сигурно — Ники ще се гордее с мен, когато й кажа, че най-после съм прочел любимата й книга.

А ето и още една изненада: ще прочета всички романи от учебната й програма по американска литература, само за да я накарам да се гордее, да й покажа, че нещата, които тя обича, наистина ме интересуват и че полагам големи усилия да спася брака ни, особено след като вече ще мога да разговарям с надутите й интелектуални приятели и да казвам неща от рода на: „Аз съм на трийсет. С пет години съм надхвърлил възрастта, в която мога да се самозалъгвам и да му викам чест“, както казва Ник към края на прочутия роман на Фицджералд. Репликата е подходяща и за мен, понеже аз също съм на трийсет, така че когато го кажа, ще звуча супер умно. Сигурно ще си приказваме по време на вечеря и цитатът ще накара Ники да се усмихне и да се засмее, защото ще бъде изненадана, че изобщо съм чел „Великият Гетсби“. Това е част от плана ми — да вметна репликата много ловко, когато тя най-малко очаква да „пусна знания“ — още една от фразите на моя чернокож приятел Дани.

Боже, нямам търпение.