Матю Куик
Наръчник на оптимиста (20)

Скритият край

Същата нощ се опитвам да прочета „Стъкленият похлупак“ от Силвия Плат. Ники все разправяше колко важен е романът на Плат:

— Трябва да карат всяка млада жена да прочете „Стъкленият похлупак“.

Помолих мама да ми го вземе от библиотеката, най-вече защото искам да разбирам жените и да схващам чувствата на Ники, и тем подобни.

На корицата на книгата има красиво момиче и суха роза, обърната наопаки над заглавието.

На първата страница Плат споменава екзекуцията на Розенберг и веднага ми става ясно, че ме чака депресиращо четиво, защото като бивш учител по история съм наясно колко потискащи са били червената заплаха и маккартизмът. Скоро след споменаването на Розенберг разказвачът започва с приказки за трупове и виждане на мъртви тела по време на закуска.

Главната героиня Естер е на хубав стаж в „Ню Йорк Сити мегъзин“, но е депресирана. Използва фалшиви имена пред мъже, с които се среща и се опитва да легне. Естер има нещо като приятел на име Бъди, но той се отнася отвратително с нея и я кара да си мисли, че иска да има бебета и да стане домакиня, вместо писателка, каквато е мечтата й.

Накрая Естер откача и я подлагат на електрошокова терапия, опитва се да се самоубие с приспивателни и я изпращат в лошо място, подобно на онова, където бях аз.

Естер нарича един чернокож, който сервира храната в лошото място, „негъра“. Това ме кара да се замисля за Дани и как само би се вбесил моят чернокож приятел от тази книга, особено защото Естер е бяла, а според Дани само чернокожите имат право да използват спорни думи от рода на „негър“.

Отначало, макар и супердепресираща, книгата ме вълнува, защото се занимава с психичното здраве — тема, за която искам да науча много неща. Освен това искам да видя как Естер оздравява, как накрая намира слънчев лъч и продължава живота си. Ники положително преподава тази книга, само за да покаже на депресираните тийнейджърки, че винаги има надежда, стига да не се предадеш.

Затова чета нататък.

Естер губи девствеността си и на всичкото отгоре получава кръвоизлив и едва не умира — подобно на Катрин в „Сбогом на оръжията“ — и започвам да се чудя защо в американската литература жените все получават кръвоизливи. Но Естер оживява, само за да научи за самоубийството на приятелката си Джоун. Естер присъства на погребението и книгата свършва с това, че влиза в стая, пълна с терапевти, които трябва да решат дали Естер е достатъчно здрава да напусне лошото място.

Така и не научаваме какво става с Естер, дали се оправя и това ме вбесява, особено след като четох цяла нощ.

Слънцето се показва през прозореца на спалнята ми, а аз вече чета биографичните бележки на задната корица на книгата и разбирам, че целият „роман“ всъщност разказва за живота на самата Силвия Плат и че накрая писателката напъхала главата си във фурната — самоубила се е, точно както и Хемингуей — само че не с пушка — което, разбирам, е скритият край на книгата, след като всички знаят, че на практика представлява мемоарите на Силвия Плат.

Вбесен, разкъсвам книгата на две и захвърлям половините срещу стената на спалнята си.

Сутерена.

„Стомах Мастър 6000“.

Петстотин коремни преси.

Защо й е на Ники да кара тийнейджърите да четат такъв депресиращ роман?

Лежанка.

Вдигане на тежести.

Шейсеткилограмови щанги.

Защо хората харесват книги като „Стъкленият похлупак“?

Защо?

Защо?

Защо?

Изненадвам се, когато на другия ден Тифани идва да тичаме по залез-слънце. Не знам какво да й кажа, така че не казвам нищо — както обикновено.

Тичаме.

На следващия ден пак тичаме, но не обсъждаме думите на Тифани за жена ми.