Матю Куик
Наръчник на оптимиста (3)

Оранжево зарево пронизва черепа ми

Да, наистина вярвам в слънчевите лъчи, най-вече защото ги виждам почти всеки ден, когато излизам от сутерена, нахлузвам си през главата чувал за боклук — торсът ми е увит в найлон, за да се потя повече — и отивам да тичам. Винаги се стремя след десетте часа фитнес да правя петнайсеткилометровия си крос по залез-слънце, така че накрая да тичам на запад покрай игрищата в Найтс Парк, където като дете играех бейзбол и футбол.

Докато тичам през парка, гледам към небето, за да видя какво има да ми предложи денят като предсказание.

Ако слънцето е скрито зад облаци, все се прокрадва по някой лъч, който да ми напомня да продължавам напред, защото знам, че макар и сега положението да изглежда мрачно, жена ми скоро ще се върне. Светлината по ръба на пухкавите сиво-бели кълба ме наелектризира. (Винаги можеш да възпроизведеш този ефект, като сложиш ръка на няколко сантиметра от електрическа крушка и следиш контурите на ръката си с очи, докато временно ослепееш.) Боли ме да гледам облаците, но и ми помага — както повечето неща, които ти причиняват болка. Затова трябва да тичам — и докато дробовете ми изгарят и гърбът ми се бори с чувството за забито в него острие, и мускулите на краката ми се втвърдяват, и сантиметърът увиснала кожа на кръста ми се полюшва, имам чувството, че съм извършил покаянието си за този ден и може би Бог ще е достатъчно доволен от мен и ще ми помогне. Сигурно точно затова цяла седмица ми показваше все интересни облаци.

Откакто жена ми поиска да се разделим за известно време, отслабнах с над двайсет килограма. Според майка ми скоро ще тежа колкото в гимназията, когато играех футбол — колкото и когато се запознах с Ники. Все си мисля, че може би се е разстроила, задето напълнях толкова през петте години на брака ни. Как само ще се изненада, когато изпитателният срок приключи и ме види толкова мускулест!

Ако по залез-слънце няма облаци — както стана вчера — погледна ли към небето, оранжево зарево пронизва черепа ми, заслепен съм. Това е почти също толкова хубаво, защото и то ме изгаря и кара всичко да изглежда божествено.

Докато бягам, винаги си представям, че тичам към Ники и така сякаш намалявам времето до срещата ни.