Поглеждам часовника — 5:59 сутринта. Мачът започва в един часа. Обещах да се присъединя към компанията на Джейк в десет часа, тоест имам два часа за вдигане на тежести и един за тичане. Заемам се с тежестите, а в 8 часа Тифани ме чака пред къщи, точно както обеща.

Правим кратък крос — само десетина километра.

Вземам душ, обличам си фланелката на Баскет и моля мама да ме закара до спирката на „ПАТКО“, но тя възразява:

— Шофьорът ти те чака отвън.

Мама ме целува по бузата и ми дава малко пари.

— Приятно прекарване и не позволявай на брат си да пие твърде много.

Татко ме чака в седана си; двигателят е запален. Влизам в колата и питам:

— Татко, ще идваш ли на мача?

— Бих искал — отвръща той и излизаме на заден от алеята.

Истината е, че баща ми все още изтърпява самоналоженото си наказание да не ходи на мачове на Орлите. В началото на осемдесетте се сбил с фен на Даласките каубои, проявил наглостта да седне на ниво 700, където бяха най-евтините места на „Вет“, заемани от най-коравите фенове на Орлите.

От вече покойния ми чичо чух следната история:

Каубоите отбелязали тъчдаун и въпросният фен на Далас скочил и започнал да ги аплодира много шумно, а хората взели да го замерят с бири и хотдог. Проблемът бил, че баща ми седял точно пред фена на Далас и така пороят от бира, горчица и храна се излял и върху него.

Татко явно превъртял, нахвърлил се върху фена на Далас и го пребил почти до смърт. Даже го арестували, осъдили го за нападение и го затворили за три месеца. Ако през това време чичо ми не плащал вноските по ипотеката, сме щели да загубим къщата. Татко загубил сезонния си билет и оттогава не е стъпвал на мач на Орлите.

Джейк казва, че спокойно можем да вмъкнем татко, защото никой не ни проверява личните карти на влизане, но татко отказва:

— Докато пускат фенове на противника сред нашите, не смея да ходя.

Това е малко странно, защото двайсет и пет години след побоя над фена на Далас, татко е просто един дебел старец и едва ли би могъл да набие друг дебел старец, камо ли някой нагъл фен на Далас, достатъчно смел да носи фланелка на Каубоите на мач на Орлите. От друга страна, едва преди няколко седмици татко ме удари здравата на тавана — така че май наистина постъпва разумно, като не ходи по мачове.

Минаваме по болнично — зеления мост „Уолт Уитман“ и той казва, че днешният ден може да се окаже важен в историята на Орлите, особено като се имат предвид загубите и в двата мача срещу Великаните миналата година.

— Отмъщение — крещи той без спиране.

Напътства ме да аплодирам с всички сили, та Илай Манинг — както научих от спортните страници, той е куотърбекът на Великаните — да не може да се разбере със съотборниците си.

— Крещи с всички сили, ти си дванайсетият играч! — надъхва ме татко.

Заради начина, по който говори — без да млъква достатъчно дълго, че и аз да вметна нещо — звучи като ненормален, знам, макар повечето хора да смятат мен за лудия в семейството.

Спираме на опашката преди моста, татко прекъсва тирадата си за Орлите и ме поглежда:

— Хубаво е, че пак ще ходиш по мачове с Джейк. Нали знаеш колко много липсваше на брат си? Каквото и да става в живота ти, трябва да намираш време за семейството си, защото майка ти и Джейк се нуждаят от теб.

Голяма ирония е точно той да го казва, при положение че откакто съм се прибрал, почти не е разговарял с мен и не прекарва никакво време нито с мен, нито с мама и Джейк, но все пак се радвам баща ми най-после да ми говори. Цялото време, което изобщо прекарвам с него и с Джейк, се върти все около спорта — и най-вече около Орлите — и знам, че той не е в състояние да си позволи нещо по-емоционално, затова го приемам и казвам:

— Иска ми се и ти да дойдеш на мача, татко.

— И на мен — отвръща той и после плаща пет долара, за да минем по моста.

Слизаме от моста и той ме оставя на десетина пресечки от новия стадион, за да избегне задръстванията.

— Сам ще се прибираш — подвиква ми, докато излизам. — Няма да се връщам в този зверилник.

Благодаря му за превоза и понечвам да затворя вратата, но той вдига ръце и изкрещява:

— Ааааа!

Аз също вдигам ръце и изкрещявам:

— Ааааа!

Групичка мъже, пиещи бира около една кола, ни чуват, вдигат ръце и крещят:

— Ааааа!

Ние сме мъже, обединени от един отбор, и всички скандираме заедно. Чувствам топлина в гърдите и си припомням колко е весело да си на мач в Южна Филаделфия.

Вървя към паркинга на „Линкълн файненшъл фийлд“, като следвам указанията, които брат ми снощи ми даде по телефона. Всички наоколо носят фланелки на Орлите. Навсякъде виждам зелено. Хората палят барбекю, пият бира от пластмасови чаши, подават си топка, слушат по радиото студиото преди мача и когато минавам покрай тях, всички ми махат, подхвърлят ми топка и викат: „Давайте, Птици!“, само защото нося фланелка на Орлите. Виждам малки момченца с бащите им. Възрастни мъже с порасналите им синове. Мъже викат, пеят и се смеят като деца. И осъзнавам колко много ми е липсвало всичко това.

Против волята си поглеждам към „Вет“ и виждам само паркинг. Има и ново бейзболно игрище, наречено „Ситизънс банк парк“. До входа се вее голям транспарант на някакъв нов играч на име Райън Хауърд. Всичко това май показва, че Джейк и татко не са ме излъгали, като ми казаха за събарянето на „Вет“. Опитвам се да не мисля за датите и се съсредоточавам върху радостта от мача и това да бъда с брат си.

Намирам точния паркинг и се оглеждам за зелената шатра с черния флаг на Орлите на върха. Паркингът е препълнен — шатри и барбекюта, и купон навсякъде — но след десетина минути забелязвам брат си.

Джейк носи възпоменателна фланелка на Джером Браун с номер 99 (Джером Браун беше двукратен участник в Мача на звездите, но загина в автомобилна катастрофа през 1992). Брат ми пие бира от зелена чаша, застанал до приятеля ни Скот, който пече нещо на барбекюто. Джейк изглежда щастлив и за момент го гледам доволно как се усмихва и прегръща през рамо Скот, когото не съм виждал от последния път, когато бях в Южна Филаделфия. Лицето на Джейк е зачервено и вече изглежда леко пиян, но никога не е пиянствал агресивно, така че не се тревожа. Също като баща ми, и Джейк е най-щастлив, когато има мач на Орлите.

Щом ме вижда, той се провиква:

— Ханк Баскет приближава! — И притичва за гепи и прегръдка.

— Как е, пич? — поздравява ме Скот и също плясва длан в моята. Широката усмивка на лицето му показва, че се радва да ме види.

— Леле, грамаден си! Какво си вдигал, коли ли?

Усмихвам се доволно, когато ме удря по ръката, както правят мъжете, когато са приятели.

— Минаха години… тоест… ъъъ… колко месеца минаха?

Двамата с брат ми се поглеждат крадешком — нещо, което аз не пропускам да забележа, но преди да успея да кажа нещо, Скот изкрещява:

— Ей, дебелаци, елате да се запознаете с моето момче — Пат, братът на Джейк.

Шатрата е с размерите на малка къща. Влизам през отвора от едната страна и вътре виждам грамаден телевизор с плосък екран, покачен върху щайги за мляко, наредени две по четири. Петима супердебели мъже, всичките във фланелки на Орлите, са насядали на сгъваеми столове и гледат студиото преди мача. Скот изброява имената им. Когато ме представя, мъжете кимват и ми махват, след което пак се обръщат към телевизора. Всички държат органайзери и очите им се стрелкат напред-назад между малките екранчета в ръцете им и големия екран в другия край на шатрата. Всички имат слушалки, които, предполагам, са свързани с мобилни телефони.

Излизаме от шатрата и Скот казва:

— Не им обръщай внимание. Мъчат се да получат малко информация в последната минута. Ще бъдат по-приветливи, след като приключат със залаганията.

— Кои са те? — питам.

— Колеги. Сега съм компютърен специалист към „Диджитъл крос хелт“. Правим уебсайтове за семейни лекари.

— Как гледат телевизия на паркинга? — интересувам се.

Брат ми посочва някаква малка метална джаджа зад шатрата и обяснява:

— Газов генератор.

После посочва върха на шатрата, където е кацнала малка сива чиния:

— Сателитна чиния.

— Какво правят с цялото това оборудване, когато идат да гледат мача? — продължавам да разпитвам.

— А — засмива се Скот, — те нямат билети.

Джейк ми налива бира „Юнглинг“ в пластмасова чаша. Забелязвам три хладилни чанти, пълни с бирени кенове и бутилки, поне четири-пет каси. Пластмасовата чаша, разбирам, е за заблуда на полицията, която има право да те арестува, ако държиш в ръка отворен кен, но не и ако държиш пластмасова чаша. Чувалът с празни чаши пред шатрата показва, че имам доста да наваксвам, за да настигна Джейк и Скот.

Докато приготвя закуска на барбекюто — наденички и бъркани яйца в тиган върху газовите пламъци — Скот не ме разпитва много-много какво правя, за което съм му благодарен. Брат ми явно вече му е разказал за престоя ми в лошото място и за раздялата ми с Ники, но все пак оценявам, че Скот ми позволи да се върна в света на Орлите, без да задава въпроси.

Скот ми разправя за съпругата си — докато съм бил в лошото място той се е оженил за жена на име Уилоу и сега даже имат тригодишни близначки, Тами и Джери-Лин. Скот ми показва снимката от портфейла си: момиченцата са облечени в еднакви розови костюми на балерини — полички, трика — ръцете им са изпънати над сребърни диадеми на главите им и сочат към небето.

— Мъничките ми балерини. Сега живеем от пенсилванската страна Хейвъртаун — разказва Скот, докато нарежда десетина наденички върху горната част на барбекюто, където ще са на топло, докато стане следващата партида.

Мисля си как едва вчера с Емили се носехме над вълните и отново си обещавам веднага след края на изпитателния срок да се заема със създаването на своя собствена дъщеря.

Опитвам се да не правя сметки, но не мога да се въздържа. Щом има тригодишни близначки и се е оженил по някое време след последната ни среща — но преди жена му да забременее — значи не би трябвало да съм виждал Скот поне четири години. Може и да е забременил приятелката си, преди да се оженят, но, разбира се, няма как да попитам. Щом дъщерите му са на три години, сметките показват, че не съм говорил с него поне три-четири години.

Последният ми спомен със Скот е на стадион „Вет“. Бях продал сезонния си билет на брат му Крис преди един или два сезона, но Крис често пътуваше по бизнес конференции и ми продаде обратно мястото за няколкото домакински мача, когато нямаше да е в града. Дойдох от Балтимор, за да гледам как Орлите играят с Далас; не помня кой спечели и с какъв резултат. Но си спомням, че седях между Скот и Джейк на Ниво 700, когато Далас отбелязаха страхотен тъчдаун. Някакъв клоун зад нас скочи и се развика, свали якето си и показа фланелка на Тони Дорсет. Всички в нашия сектор взеха да го освиркват и да го замерят с храна, а той само се хилеше.

Джейк беше толкова фиркан, че едва се държеше на крака, но се нахвърли на фена на Далас, като прескочи три редици с хора. Трезвеният даласки фен лесно изблъска Джейк, но когато Джейк падна в ръцете на пияни фенове на Орлите, се надигна рев и фланелката на Тони Дорсет беше смъкната насила от гърба на противниковия фен и разкъсана на парчета, преди охраната да дойде и да изхвърли десетина души.

Джейк не беше от изхвърлените.

Двамата със Скот успяхме да го измъкнем от блъсканицата и когато охраната дойде, се намирахме в мъжката тоалетна и пръскахме лицето на Джейк с вода в опит да го отрезвим.

Според мен това се случи преди година, някъде преди единайсет месеца. Но заговоря ли за тази случка сега, докато си правим барбекю пред „Линк“, те ще вземат да ми разправят, че е станало преди три-четири години, затова не казвам нищо, макар да ми се иска, защото отговорът на Джейк и Скот ще ми помогне да разбера какво си мисли за времето останалата част от света. А да не знам какво си мисли останалият свят за случилото се между тогава и сега е ужасяващо. По-добре да не се замислям много-много.

— Пийни бира — подканя ме Джейк. — Усмихни се. На мач сме!

И аз започвам да пия, макар на оранжевите шишенца с лекарствата ми изрично да пише, че ми е забранено да пия алкохол.

След като дебелаците в шатрата се нахранват, и ние хапваме от картонени чинийки, а после със Скот и Джейк си подхвърляме топката.

На паркинга е голяма навалица — не само от запалянковци, но и всякакви образи. Разни типове продават крадени или домашно правени тениски, майки разхождат малки момиченца в костюми на мажоретки, готови да направят номер, ако дариш долар на местния мажоретен състав; откачалки, които ти разправят мръсни вицове срещу безплатна храна и бира; стриптийзьорки в къси панталонки и сатенени якета раздават безплатни пропуски за местните заведения за мъже; дечурлига в екипи и каски събират пари за детските си футболни отбори; колежани раздават безплатни мостри на нови безалкохолни или енергийни напитки, или сладкиши, или вредни храни, и, разбира се, седемдесет хиляди пияни фенове на Орлите, точно като нас самите. Зелен футболен карнавал.

Преди да решим да си подхвърляме топката, вече съм изпил две-три бири, а се обзалагам, че Джейк и Скот са излочили поне по десет, затова и пасовете ни хич не са точни. Удряме паркирани коли, прекатурваме няколко маси с храна, фрасваме един-двама души по тила, но на никого не му пука, защото сме фенове на Орлите, носим зелени фланелки и сме готови да скандираме и да аплодираме Птиците. От време на време някой изскача пред някого от нас и пресреща по някой пас, но винаги ни връщат топката с усмивка.

Обичам да си подавам топката с Джейк и Скот, защото така се чувствам като момче, а Ники се влюби в мен, когато бях момче.

Но ненадейно се случва нещо лошо.

Джейк го вижда първи, посочва го и се провиква:

— Ей, гледайте го тоя задник!

Обръщам се и виждам едър мъжага във фланелка на Великаните на около четирийсет метра от нашата шатра. Носи каска в червено, бяло и синьо, а най-лошото е, че с него има малко момченце, също облечено във фланелка на Великаните. Въпросният тип отива при група фенове на Орлите, които отначало се държат грубо, но накрая го черпят бира.

Изведнъж брат ми тръгва към фена на Великаните, а ние със Скот хукваме подире му. Брат ми започва да скандира, докато върви:

— Зад-ник! Зад-ник! Зад-ник!

На всяка сричка сочи с показалец каската му. Скот прави същото и докато се осъзная, сме заобиколени от двайсетина мъже във фланелки на Орлите — те също скандират и сочат. Трябва да призная, че донякъде е вълнуващо да си част от такава тълпа — обединени в омразата си към феновете на противниковия отбор.

Стигаме до него и приятелчетата му — всичките фенове на Орлите — се смеят и израженията им сякаш казват: „Предупредихме те, че ще стане така“. Но вместо да покаже угризения, фенът на Великаните вдига ръце във въздуха, все едно току-що е направил фокус или нещо такова; усмихва се широко и кима като че ли му е забавно да му викат задник. Дори слага ръка на ухото си, сякаш за да каже: „Не ви чувам добре“. Хлапето с него, което има същата бледа кожа и сплескан нос и сигурно му е син, изглежда ужасено, фланелката на малкия виси до коленете му и когато виковете „задник“ се усилват, той се вкопчва в крака на баща си и се опитва да се скрие зад него.

Брат ми насочва тълпата към скандирания „педал“ и към него се присъединяват все повече и повече фенове на Орлите. Сега сме поне петдесет души. Тогава малкият избухва в сълзи. Когато виждаме колко е разстроено детето, се засмиваме и тълпата се разпръсква.

Докато вървим обратно към шатрата, Джейк и Скот се смеят, но на мен не ми е толкова весело. Иска ми се да не бяхме разплаквали момченцето. Знам каква глупост е да се изтърсиш с фланелка на Великаните на мач на Орлите и онзи сам си е виновен, задето разплакахме сина му, но знам и че стореното от нас не беше мило, а Ники мрази такова поведение, затова се старая…

Ръцете му сякаш ми строшават гърба и аз политам напред и едва не падам. Когато се обръщам, виждам едрия фен на Великаните. Вече не носи каската; синът му не е с него.

— Харесва ли ти да разплакваш деца? — подвиква ми той.

Прекалено съм шокиран, за да отговоря. Скандираха поне петдесет души, а той избра мен. Защо? Аз дори не скандирах. Дори не сочех. Искам да му го кажа, но устата ми отказва, само стоя и клатя глава.

— Ако не искаш проблеми, не носи фланелка на Великаните на мач на Орлите — обажда се Скот.

— Само лош родител би довел сина си тук, облечен по този начин — добавя Джейк.

Тълпата на бърза ръка се събира отново. Обкръжава ни кръг в зелени дрехи и си помислям, че фенът на Великаните трябва да е напълно луд. Един от приятелите му се мъчи да го успокои. Той е дребен мъж с дълга коса и мустаци… и носи фланелка на Орлите.

— Стига, Стив. Да вървим. Не са искали нищо лошо. Само се пошегуваха.

— К’ъв ти е проблемът, бе? — крещи Стив и ме блъсва отново, този път в гърдите.

В този момент феновете на Орлите пак започват да скандират:

— Зад-ник! Зад-ник! Зад-ник!

Стив ме гледа в очите и скърца със зъби, а жилите на врата му изпъкват като въжета. И той вдига тежести. Ръцете му са дори по-големи от моите и е с три-четири сантиметра по-висок от мен.

Поглеждам към Джейк за помощ и виждам, че той самият изглежда леко разтревожен.

Джейк пристъпва пред мен, вдига ръце, за да покаже, че не цели нищо лошо, но преди да успее да каже и дума, фенът на Великаните сграбчва възпоменателната тениска на Джером Браун и поваля брат ми на земята.

Виждам как пада на бетона — ръцете на брат ми се плъзгат по настилката, от пръстите му капе кръв и очите му изглеждат объркани и изплашени.

Брат ми е ранен.

БРАТ МИ Е РАНЕН.

Избухвам.

Лошото чувство в стомаха ми се стрелва нагоре през гърдите и към ръцете и преди да успея да се овладея, се втурвам напред като камион. Улучвам бузата на Стив с ляво кроше, а дясното попада в долната част на брадичката му и направо го отделя от земята. Виждам как прелита през въздуха, сякаш пада назад в басейн. Рухва по гръб на бетона, краката и ръцете му потреперват и повече не помръдва, тълпата утихва, а аз се чувствам ужасно. Толкова виновен.

Някой се провиква:

— Повикайте линейка!

Друг извиква:

— Кажете им да носят чувал!

— Съжалявам — прошепвам, защото ми е трудно да говоря. — Толкова съжалявам.

И после се затичвам.

Лъкатуша през тълпата, по улици, покрай коли и клаксони, и ругаещи шофьори. Стомахът ме присвива и направо си изповръщам червата на тротоара — яйца, наденици, бира — и сума ти хора ми крещят, наричат ме пияница и задник; и после отново тичам с всички сили, надолу по улицата, далеч от стадионите.

Пак започва да ми се гади. Спирам и осъзнавам, че съм сам — наоколо няма нито един фен на Орлите. Телена ограда, а зад нея изоставен на вид склад.

Пак повръщам.

На тротоара, край локвата, която направих, на слънцето блестят парчета счупено стъкло.

Плача.

Чувствам се ужасно.

Осъзнавам, че пак съм се провалил в опитите си да бъда мил; че жестоко загубих контрол; че сериозно нараних друго човешко същество и че сега вече никога няма да си върна Ники. Изпитателният срок ще продължи завинаги, защото жена ми е пацифистка и не би ми позволила да ударя човек при никакви обстоятелства, а и Бог, и Исус искат от мен да обърна и другата буза. Наистина не биваше да удрям фена на Великаните, знам го, и сега плача, понеже съм такъв проклет загубеняк, такова жалко нищожество.

Вървя още половин пресечка с бясно надигащи се гърди, после спирам.

— Мили Боже — призовавам аз, — моля те, не ме връщай на лошото място. Моля те!

Вдигам очи към небето.

Точно под слънцето минава облак.

Иззад него се показва слънчев лъч.

Напомням си:

— Не се отчайвай. Още не.

— Пат! Пат! Почакай!

Поглеждам назад към стадионите и виждам как брат ми тича към мен. През следващата минута брат ми става все по-голям и по-голям и накрая застава точно пред мен, присвит през кръста, и диша тежко.

— Съжалявам — казвам. — Толкова съжалявам.

— За какво? — засмива се Джейк, вади мобилния си телефон, набира номер и слага телефона на ухото си.

— Намерих го — съобщава Джейк по телефона. — Да, кажи му.

Джейк ми подава телефона и аз го доближавам до ухото си.

— С Роки Балбоа ли говоря?

Разпознавам гласа на Скот.

— Слушай, онзи задник, дето го нокаутира, ами дойде на себе си и е супер бесен. Най-добре не се връщай при шатрата.

— Той добре ли е? — питам.

— По-добре се тревожи за себе си.

— Защо?

— Когато ченгетата дойдоха, се направихме на идиоти и никой не можа да идентифицира нито теб, нито брат ти, но откакто си тръгнаха, онзи тип претърсва паркинга за вас двамата. Каквото и да правите, не се връщайте, защото фенът на Великаните иска отмъщение.

Връщам телефона на Джейк. Изпитвам известно облекчение, като знам, че не съм наранил Стив сериозно, но и леко вцепенение, задето пак загубих контрол. Пък и малко ме е страх от фена на Великаните.

— Е, ще се прибираме ли? — питам Джейк, когато той приключва разговора си със Скот.

— Да се прибираме ли? Ти сериозно ли? — засмива се той и тръгваме обратно към „Линк“.

Дълго време не продумвам и брат ми ме пита дали съм добре.

Не съм добре, но не му го казвам.

— Слушай, онзи задник те нападна и ме събори на земята. Ти просто защитаваше брат си — успокоява ме Джейк. — Трябва да се гордееш със себе си. Ти беше героят.

Въпреки че защитавах брат си, въпреки че не нараних сериозно фена на Великаните, ни най-малко не се чувствам горд. Чувствам се виновен. Би трябвало пак да ме заключат в лошото място. Изглежда, д-р Тимбърс е бил прав за мен — нямам място в реалния свят, защото съм опасен и неконтролируем. Но, разбира се, не споделям това с Джейк, най-вече защото той самият никога не е бил заключван и няма представа какво е чувството да загубиш контрол, а и точно сега само иска да си гледа мача, и всичко това не означава нищо за него; защото никога не е бил женен и никога не е губил някого като Ники, и изобщо не се опитва да подобри живота си; защото никога не е водил борбата, бушуваща в моите гърди всеки един ден — химическите експлозии, които бумтят в черепа ми все едно са фойерверките на Четвърти юли, и ужасните нужди, и импулси, и…

Пред „Линк“ са се образували грандиозни опашки и ние чакаме да ни претърсят за оръжие заедно със стотици други фенове. Чудя се откога са започнали да претърсват публиката на футболни мачове, но не питам Джейк, защото е зает да пее „Летете, Орли, летете“ заедно със стотици други пияни фенове.

След като ни проверяват, изкачваме стъпалата, сканират ни билетите и влизаме в „Линкълн файненшъл фийлд“. Навсякъде е пълно с фенове — същински кошер зелени пчели, чието бръмчене е оглушително. Често ни се налага да ходим странично, за да се промушим между хората на път към нашия сектор. Вървя плътно след Джейк, уплашен да не се разделим, защото тогава със сигурност ще се загубя.

Отбиваме се в мъжката тоалетна, където Джейк подканя всички отново да изпеят бойната песен на Орлите. Има дълги редици писоари и с изненада виждам, че никой не пикае в мивките — във Вет (или поне на Ниво 700) всички използваха мивките като допълнителни писоари.

Най-после стигаме до местата си в крайната източна зона, само на двайсетина редици от полето.

— Как се докопа до толкова хубави места? — питам Джейк.

— Имам връзки — отвръща Джейк с горда усмивка.

Скот вече се е настанил и весело ме поздравява за боя с думите:

— Направо нокаутира проклетия фен на Великаните!

Което ме кара отново да се почувствам ужасно.

Джейк и Скот пляскат ръце с почти всички в сектора и когато другите фенове се обръщат към Скот и към брат ми по име, ми става ясно, че двамата явно са доста популярни тук.

Продавачът на бира идва и Скот купува за всички ни, а аз с изненада откривам поставка за чаша на седалката пред мен. На „Вет“ нямаше такива екстри.

Точно преди да обявят играчите на Орлите, на големите екрани в двата края на игрището показват кадри от филмите за Роки — Роки тича край старата военна корабостроителница, Роки тренира, Роки тича по стълбите на музея — а Джейк и Скот не спират да повтарят:

— Ето те и теб. Това си ти.

Накрая започвам да се безпокоя да не би някой да ги чуе и да разбере, че съм се бил с фена на Великаните на паркинга, и да каже на полицията да ме върне на лошото място.

При обявяването на стартовия състав на Орлите пускат фойерверки и се появяват мажоретки, и всички стават на крака, и Джейк ме тупа по гърба, и непознати хора ме потупват по рамото, и изведнъж преставам да мисля за боя на паркинга. Замислям се как баща ми гледа мача в хола, мама му поднася пилешки крилца, пица и бира и се надява Орлите да победят, та съпругът й да е в добро настроение цяла седмица. Питам се дали довечера татко ще си поговори с мен, ако Орлите спечелят. Началото на мача прекъсва мислите ми и аз аплодирам сякаш животът ми зависи от изхода на срещата.

Великаните отбелязват първи, но Орлите отговарят с тъчдаун и целият стадион запява бойната песен — придружавана от скандирания — с оглушителна гордост.

В края на първата четвърт Ханк Баскет прави първото улавяне в професионалната си кариера — двайсет и пет ярда. Всички в нашия сектор ме поздравяват и ме тупат по гърба, защото нося официална фланелка на Ханк Баскет, и аз се усмихвам на брат си, който ми направи такъв страхотен подарък.

След това Орлите изцяло контролират мача и в началото на последната четвърт вече водят с 24–7. Джейк и Скот са толкова щастливи, а аз си представям разговора си с татко, когато се прибера — колко ще бъде горд, че съм крещял при всеки опит на Илай Манинг да говори със съотборниците си.

Но ненадейно Великаните отбелязват седемнайсет безответни точки в последната четвърт и феновете на Филаделфия са в шок.

В допълнителното време Плаксико Бурес надбягва Шелдън Браун в крайната зона и Великаните напускат Филаделфия като победители.

Ужасна гледка.

Извън „Линк“ Скот предупреждава:

— По-добре не се връщайте при шатрата. Нищо чудно онзи задник да ви причаква.

Затова се сбогуваме със Скот и тръгваме заедно с тълпата към метрото.

Джейк има жетони. Минаваме през въртящите се врати, спускаме се под земята и се натикваме в един вече претъпкан влак. Хората ни викат:

— Няма място!

Джейк обаче сплесква тялото си между две други и издърпва и мен. Гърдите на брат ми се притискат в гърба ми; непознати хора се блъскат в мен. Вратите най-после се затварят и носът ми почти ги докосва.

От всички се носи остър мирис на бира.

Не ми е приятно да съм толкова близо до толкова много непознати хора, но не казвам нищо и скоро пристигаме при Градския съвет.

Слизаме от влака, пак минаваме през въртящи се врати, качваме се в центъра на града и тръгваме по Маркет стрийт, покрай стари универсални магазини и нови хотели, и Галерията.

— Искаш ли да видиш апартамента ми? — пита Джейк, когато стигаме Осма улица и спирката на „ПАТКО“ на Маркет стрийт, откъдето мога да хвана влака по Бен Франклин Бридж до Колингсуд.

Искам да видя апартамента на Джейк, но съм уморен и предпочитам да се прибера у дома, за да потренирам преди лягане. Питам дали е удобно да го видя някой друг път.

— Разбира се — казва той. — Хубаво е да си у дома, братле. Днес беше истински фен на Орлите.

Кимвам.

— Успокой татко, че другата седмица срещу Сан Франциско Птиците ще си го върнат.

Кимвам отново.

Брат ми ме изненадва, като ме прегръща силно и казва:

— Обичам те, братко. Благодаря ти, че ме защити на паркинга.

Уверявам го, че и аз го обичам, и той се отдалечава по Маркет стрийт, пеейки „Летете, Орли, летете“ с пълно гърло.

Слизам под земята, пускам петачката от мама в машината за дребни, купувам си билет, пъхам го в устройството на вратичката, слизам по още стъпала, спирам се на перона и се замислям за детето с фланелката на Великаните. Как ли е плакало, когато е разбрало, че са пратили баща му в безсъзнание? Дали изобщо е гледало мача след това? По пейките наоколо стоят и други мъже във фланелки на Орлите. Всички ми кимат съчувствено, като виждат фланелката ми на Ханк Баскет. Някакъв мъж в другия край на перона крещи:

— Проклети, шибани Птици! — и изритва едно кошче за боклук.

Друг мъж, застанал до мен, клати глава и шепне:

— Проклети, шибани Птици.

Влакът пристига, заставам точно до вратите и докато пътувам по Бен Франклин Бридж под здрачаващото се небе над река Делауер, гледам очертанията на града и отново се замислям за плачещото момченце. Става ми толкова зле, като се сещам за него.

В Колингсуд слизам от влака, прекосявам перона и се спускам по стълбите, пъхам билета си в устройството на въртящата се врата и после тичам до вкъщи.

Майка ми пие чай в хола.

— Как е татко? — питам я.

Тя поклаща глава и посочва телевизора.

Екранът е спукан и прилича на паяжина.

— Какво е станало?

— Баща ти удари телевизора с настолната лампа.

— Заради загубата на Орлите?

— Всъщност, не. Направи го, когато Великаните изравниха в края на редовното време. Наложи му се да догледа мача на телевизора в спалнята — обяснява мама. — Как е брат ти?

— Добре е. Къде е татко?

— В кабинета си.

— О!

— Съжалявам, че отборът ви загуби — казва мама просто от любезност, сигурен съм.

— Няма за какво — отговарям и слизам в сутерена, където часове наред вдигам тежести в опит да забравя как се разплака малкият фен на Великаните, но още не съм в състояние да си избия детето от ума.

По някаква причина заспивам върху килима, който покрива част от пода в сутерена. В сънищата ми боят се повтаря отново и отново, но вместо да води детето на мача, фенът на Великаните води Ники и тя също носи тяхна фланелка. Всеки път щом нокаутирам едрия тип, Ники си проправя път през тълпата, слага главата на Стив в скута си, целува челото му и ме гледа укорително.

Точно преди да побягна, тя ми казва:

— Ти си звяр, Пат. И никога повече няма да те обичам.

Плача насън и се опитвам да не удрям Стив при всяко следващо връщане на спомена в съзнанието ми, но и в сънищата си не умея да се контролирам по-добре, отколкото в реалността, когато видях кръвта по ръцете на Джейк.

Буди ме затварянето на вратата. През прозорчетата над пералнята и сушилнята се процежда светлина. Изкачвам стълбите и не вярвам на очите си — оставил ми е спортните страници.

Много съм разстроен от съня си, но осъзнавам, че беше просто сън и въпреки всичко случило се баща ми все пак ми е оставил спортните страници след едно от най-тежките поражения в историята на Орлите.

Поемам си дълбоко въздух. Позволявам си отново да се изпълня с надежда и се заемам с тренировката.

Към следващата част или към съдържанието

Матю Куик Наръчник на оптимиста (18)

Метаданни

Данни

Наръчник на оптимиста

Информация

История

Сваляне / Връзки

Кошер зелени пчели

Матю Куик
Наръчник на оптимиста (18)