Лев Толстой
Хаджи Мурат (8)

VII

Занесоха ранения Авдеев в болницата, която се помещаваше в малка, покрита с дъски къща при изхода на крепостта, и го сложиха в общата стая на едно от празните легла. В стаята имаше четворица болни, един тифозен, който се мяташе в огън, друг — бледен, със синини под очите, трескав, който очакваше пристъпа на болестта и непрестанно се прозяваше, и още двамина, ранени в нападението преди три седмици — единият, в китката на ръката (той ходеше); другият в рамото (той седеше на леглото). Всички освен тифозния наобиколиха донесения и заразпитваха ония, които го бяха донесли.

— Някой път пукат, като че изсипват грах — и нищо, а пък сега само пет пъти стреляха — разправяше единият от носачите.

— Кому каквото е писано!

— Ох! — сдържайки болката си, изпъшка високо Авдеев, когато го нагласяваха на леглото. Като го сложиха, той се намръщи и вече не охкаше, но само непрестанно мърдаше стъпалата си. Бе хванал с ръце раната си и гледаше неподвижно пред себе си.

Дойде докторът и заповяда да обърнат ранения, за да види дали куршумът не е излязъл отзад.

— Това пък какво е? — попита докторът, като сочеше кръстосаните бели белези на гърба и по задника.

— Това е стара работа, ваше високоблагородие — с охкане се обади Авдеев.

Бяха следи от наказание за пари, които той бе пропил.

Отново обърнаха Авдеев и докторът дълго човърка със сондата в корема и напипа куршума, но не можа да го извади. След като превърза раната и я облепи с мушамичка, докторът си отиде. През цялото време на човъркането в раната и превързването й Авдеев лежеше със стиснати зъби и затворени очи. Но когато докторът си отиде, той отвори очи и учудено погледна наоколо си. Очите му бяха насочени към болните и към фелдшера, но той сякаш не го виждаше, а виждаше нещо друго, което много го учудваше.

Дойдоха другарите на Авдеев — Панов и Серьогин. Авдеев лежеше все така, загледан учудено пред себе си. Той дълго не можа да познае другарите си, макар че очите му гледаха право в тях.

— Ти, Петра̀, нещо за в къщи няма ли да поръчаш? — рече Панов.

Авдеев не отговори, макар че гледаше Панов в лицето.

— Казвам, не щеш ли да поръчаш нещо за дома? — пак попита Панов, като досегна студената му с широки кости ръка.

Авдеев като че се опомни.

— А, Антонич дошъл!

— Да, дойдох. Няма ли да заръчаш нещо за в къщи? Серьогин ще им пише.

— Серьогин — рече Авдеев, като изви с усилие очи към Серьогин — ще пишеш ли?… Тогава пиши: „Синът ви, значи, Петруха, хвърли топа…“ Завиждах на брат си. Днеска ти разправях. А сега, значи, съм доволен… Той ненапразно живее. Бог да му помага, аз съм доволен. Тъй пиши.

След като каза това, той дълго мълча, втренчил очи в Панов.

— Е, намери ли лулата? — неочаквано попита той.

Панов поклати глава и не отговори.

— Лулата, лулата, казвам, намери ли? — повтори Авдеев.

— В торбата била.

— Така. А сега ми дайте свещица, ще умра подир малко — рече Авдеев.

В това време дойде Полторацки да навести своя войник.

— Как си, братко, лошо ли ти е? — запита той.

Авдеев затвори очи и поклати отрицателно глава. Скулестото му лице беше бледно и строго. Той нищо не отговори и само пак повтори, обръщайки се към Панов:

— Дай ми свещица. Ще умра.

Дадоха му свещ в ръката, но пръстите му не се сгъваха, затова я пъхнаха между тях и я придържаха. Полторацки си отиде и пет минути след неговото излизане фелдшерът сложи ухо на сърцето на Авдеев и каза, че е починал.

В релацията, изпратена в Тифлис, смъртта на Авдеев се описваше така: „На 23 ноември две роти от Куринския полк излязоха от крепостта да секат дърва. Към средата на деня значителна тълпа планинци внезапно атакува секачите. Веригата почна да отстъпва и в това време втора рота се хвърли на щик и отблъсна планинците. В сражението бяха леко ранени двама редници и един — убит. Планинците загубиха около стотина души, убити и ранени.“