Лев Толстой
Хаджи Мурат (6)

V

Рано сутринта, още по тъмно, две роти с брадви, под командата на Полторацки, излязоха на десет версти зад Чахгиринската порта и като пръснаха стрелците във верига едва щом се развидели, взеха да секат дърва. Към осем часа мъглата, която се смесваше с приятния мирис на съскащите и запращели в огньовете сурови съчки, почна да се дига нагоре и ония, които сечаха и до преди малко не се виждаха и на пет крачки, а само се чуваха един друг, почнаха да виждат и огньовете, и затрупания с дърва път през гората; слънцето ту се показваше като светло петно в мъглата, ту пак се скриваше. Встрани от пътя, на една полянка, бяха седнали на барабани Полторацки със своя субалтьор-офицер Тихонов, двама офицери от трета рота и бившият кавалергард, разжалван поради дуел, другарят на Полторацки от Пажеския корпус, барон Фрезе. Около барабаните бяха нахвърляни хартийки от закуски, цигарени угарки и празни бутилки. Офицерите бяха пили водка, закусили и пиеха портер^[1]. Барабанчикът отпушваше осмата бутилка. Полторацки, макар че не бе си отспал, беше в онова особено настроение на душевен подем и на добро, безгрижно веселие, в което биваше винаги когато се намираше сред войниците си и сред своите другари, навсякъде, дето можеше да има опасност.

Офицерите водеха оживен разговор около последната новина — смъртта на генерал Слепцов. В тая смърт никой не виждаше най-важния в живота момент — завършването и възвръщането му към оня извор, от който е излязъл, а виждаха само юначеството на един буен офицер, който се бе хвърлил със сабя срещу планинците и ги бе сякъл отчаяно.

Макар че всички, особено участвувалите в сражението офицери, знаеха и можеха да знаят, че в тогавашната война в Кавказ, а и никога и никъде в ръкопашни схватки със саби не става такава сеч, каквато винаги се предполага и описва (а дори и да има такъв ръкопашен бой със саби и щикове, то само ония, които бягат, биват сечени и клани), тая фикция на ръкопашен бой се признаваше от офицерите и им придаваше оная спокойна гордост и веселост, с която те, едни в юнашки, други, напротив, в най-скромни пози, седяха на барабаните, пушеха, пиеха и се шегуваха, без да мислят за смъртта, която можеше, също както Слепцова, да сполети всяка минута всекиго от тях. И наистина, като че да потвърди очакването им, посред разговора им вляво от пътя се чу ободряващ, красив звук на пушечен, рязко изтрещял изстрел и куршумът, подсвирквайки весело, пролетя някъде в мъгливия въздух и тресна в едно дърво. Няколко тежко-гръмливи изстрела от войнишки пушки отговориха на неприятелския изстрел.

— Охо — извика с весел глас Полторацки, — че това е във веригата! Е, братко Костя — обърна се той към Фрезе, — имаш късмет. Върви при ротата. Ей сега ще нагласим такова сражение, че ще бъде просто прелест! И представление ще направим.

Разжалваният барон скочи и с бързи крачки отиде към задименото място, дето беше ротата му. Доведоха на Полторацки неговия малък, дорест, кабардински кон, той го яхна, построи ротата и я поведе към веригата по посока на изстрелите. Веригата беше в окрайнините на гората, пред спускаща се гола долчина. Вятърът духаше към гората и не само склонът на долчината, но и цялата му отвъдна страна се виждаше.

Когато Полторацки стигна до веригата, слънцето надникна през мъглата и на отсрещната страна на долчината, край другата, начеваща там ниска гора, на повече от двеста метра се виждаха няколко конника. Тия чеченци бяха преследвачите на Хаджи Мурат, които искаха да видят пристигането му при русите. Един от тях стреля към веригата. Няколко войника от веригата му отговориха. Чеченците се върнаха назад и стрелбата спря. Но когато Полторацки наближи с ротата, заповяда да стрелят и веднага щом се предаде командата, по цялата линия на веригата се чу непрекъснат, весел, ободряващ трясък на пушки, придружен с красиво пръскащи се пушечета. Войниците, доволни от развлечението, бързаха да пълнят и пускаха куршум след куршум. Чеченците очевидно кипнаха, изскочиха един след друг напред и пуснаха няколко изстрела към войниците.

Един от тия изстрели рани войник. Тоя войник беше същият Авдеев от секретния пост. Когато другарите му отидоха при него, той лежеше по очи, обхванал с две ръце раната в корема си, и равномерно се клатеше.

— Тъкмо почнах да пълня пушката — чувам, тракна нещо — разправяше войникът, който беше в двойка с Авдеев. — Гледам, той изпуснал пушката.

Авдеев беше от ротата на Полторацки. Като видя събралата се купчина войници, Полторацки отиде при тях.

— Какво, братко, улучи ли те? — рече той. — Де?

Авдеев не отговаряше.

— Тъкмо бях почнал да пълня, ваше благородие — обади се войникът, който бе в двойка с Авдеев, — чувам, нещо тракна, гледам, той изпуснал пушката.

— Ц-ц — цъкна с език Полторацки. — Как е, Авдеев, боли ли?

— Не боли, а не ми дава да ходя. Малко ракийка, ваше благородие.

Водка, тоест спирт, който пиеха войниците в Кавказ, се намери и Панов, строго смръщен, поднесе на Авдеев капаче спирт. Авдеев почна да пие, но веднага отблъсна с ръка капачето.

— Не го приема душата ми — каза той. — Изпий го ти.

Панов доизпи спирта. Авдеев пак се опита да се вдигне и пак седна. Постлаха шинел и сложила Авдеев на него.

— Ваше благородие, полковникът пристига — каза фелдфебелът на Полторацки.

— Е, добре, разпореди се ти — рече Полторацки, замахна с камшик и подкара в бърз тръс срещу Воронцов.

Воронцов яздеше своя английски чистокръвен риж жребец, придружен от полковия адютант, един казак и преводача чеченец.

— Какво се е случило при вас? — попита той Полторацки.

— Излезе една група, нападна веригата — отговори му Полторацки.

— Хайде, хайде, вие сте устроили всичко това.

— Не съм, княже — каза усмихнат Полторацки. — Сами се навираха.

— Чух, че ранили войник.

— Да, много жалко. Добър войник.

— Тежко ли?

— Изглежда, тежко — в корема.

— А аз знаете ли де отивам? — попита Воронцов.

— Не знам.

— Нима не се досещате?

— Не.

— Хаджи Мурат е тръгнал към нас и след малко ще ни срещне.

— Не може да бъде!

— Вчера дойде негов пратеник — рече Воронцов, като едва сдържаше радостната си усмивка. — След малко трябва да ме чака на Шалинската поляна; та вие пръснете стрелците до поляната и след това елате при мене.

— Слушам — каза Полторацки, като дигна ръка до калпака, и тръгна към ротата си. Лично той пръсна веригата вдясно и заповяда на фелдфебела да стори това от лявата страна. В същото време четирима войници понесоха ранения към крепостта.

Полторацки се връщаше вече към Воронцов, когато забеляза, че отзад го настигат конници. Той спря и ги дочака.

Пред всички, на белогрив кон, яздеше човек с внушителен вид, в бяла черкезка, с чалма около калпака и с обковано със злато оръжие. Тоя човек беше Хаджи Мурат. Той подкара към Полторацки и каза нещо на татарски. Полторацки дигна вежди, разпери ръце, за да покаже, че не разбира, и се усмихна. Хаджи Мурат отговори с усмивка на усмивката и тая усмивка порази Полторацки със своето детско добродушие. Полторацки съвсем не очакваше да види страшния планинец такъв. Той очакваше мрачен, сух, чужд човек, а пред него стоеше най-обикновен човек, който се усмихваше с такава добра усмивка, че изглеждаше не чужд, а отдавна познат приятел. Само едно нещо беше особено в него: широко раздалечените му очи, които гледаха внимателно, проницателно и спокойно в очите на другите хора.

Свитата на Хаджи Мурат се състоеше от четирима човека. В нея беше оня Хан Махома, който миналата нощ бе ходил при Воронцов. Той беше румен, с черни, без ресници, блестящи очи, кръглолик, цял светнал от жизнерадостно изражение. Имаше още един набит, космат човек със сключени вежди. Това беше тавлинецът Ханефи, който управляваше целия имот на Хаджи Мурат. Той водеше със себе си един резервен кон с натъпкани дисаги. Особено биеха на очи в свитата двама души: единият млад, тънък в кръста като жена и широк в раменете с едва набола руса брадица, красавец с големи, кротки очи — това беше Елдар; и другият — едноок, без вежди и без ресници с рижа подстригана брада и белег през носа и лицето — чеченецът Гамзало.

Полторацки посочи на Хаджи Мурат появилия се на пътя Воронцов. Хаджи Мурат тръгна нататък и като стигна съвсем до него, сложи дясната си ръка на гърдите, каза нещо по татарски и млъкна. Чеченецът преводач преведе:

— Предавам се, казва, на волята на руския цар, искам, казва, да му служа. Отдавна, казва, исках. Шамил не ме пускаше.

Като изслуша преводача, Воронцов протегна към Хаджи Мурат ръката си в кожена ръкавица. Хаджи Мурат погледна тая ръка, забави се една секунда, но след това силно я стисна и пак каза нещо, гледайки ту преводача, ту Воронцов.

— Той казва, при никого не искал да отиде, само при тебе, защото ти си син на сардаря. Много те уважавал.

Воронцов кимна с глава в знак на благодарност. Хаджи Мурат пак каза нещо, като сочеше свитата си.

— Той казва, че тия хора, неговите мюриди, ще служат, както той, на русите.

Воронцов се обърна към тях и им кимна с глава.

Веселият черноок, без клепки Хан Махома също кимна с глава и навярно каза нещо смешно за Воронцов, защото косматият аварец се ухили, показвайки яркобелите си зъби. А рижият Гамзало само светна за миг с единственото си червено око към Воронцов и пак се втренчи в ушите на коня си.

Когато Воронцов и Хаджи Мурат, придружени от свитата, се връщаха към крепостта, войниците, вдигнати от веригата и събрани на купчина, правеха забележките:

— Колко души е погубил проклетият, сега гледай как ще му угаждат — рече един.

— То се знае. Пръв командир на Шамил беше. Сега май…

— Пък юначага, джигит, дума да не става.

— Ами рижият, рижият — като звяр се озърта.

— Уу, куче е, изглежда.

На всички рижият бе направил особено впечатление.

Войниците, които бяха близо до пътя в мястото, дето сечеха дърва, изтичваха да погледат. Офицерът им викна, но Воронцов го спря.

— Нека погледат стария си познайник. Знаеш ли кой е този? — попита Воронцов най-близкия до него войник, като изричаше бавно думите със своя английски акцент.

— Съвсем не, ваше сиятелство.

— Хаджи Мурат — чувал ли си за него?

— Как да не сме чували, ваше сиятелство, много пъти сме го били.

— Е, да, ама и ние си патехме от него.

— Тъй вярно, ваше сиятелство — отговори войникът, доволен, че му се е паднало да поприказва с началника.

Хаджи Мурат разбираше, че приказват за него, и в очите му играеше весела усмивка. Воронцов се върна в крепостта в най-весело настроение.