Лев Толстой
Хаджи Мурат (13)

XII

— А сега стига. Трябва да се помоля — рече Хаджи Мурат, извади от вътрешния джоб на черкезката си Воронцовия брегет, натисна внимателно пружинката, наклони глава и сдържайки детската си усмивка, се ослуша. Часовникът иззвъня дванадесет и четвърт.

— От кунака Воронцов пешкеш — рече той усмихнат. — Добър човек.

— Да, добър — каза Лорис-Меликов. — И часовникът е хубав. Та ти се помоли, а аз ще почакам.

— Якши, добре — рече Хаджи Мурат и влезе в спалнята си.

Като остана сам, Лорис-Меликов записа в бележника си най-важното от онова, което Хаджи Мурат му бе разправил, сетне запуши цигара и почна да се разхожда напред-назад из стаята. Той отиде до вратата срещу спалнята и чу оживени гласове на хора, които бързо говореха нещо на татарски. Досети се, че това са мюридите на Хаджи Мурат, отвори вратата и влезе при тях.

В стаята се долавяше оная особена, кисела миризма на кожа, която лъха от планинците. До прозореца, на пода, върху бурка бе седнал едноокият червенокос Гамзало в окъсан, омазнен бешмет и плетеше юзда. С хрипливия си глас той разпалено разправяше нещо, но щом влезе Лорис-Меликов, тутакси млъкна и без да му обръща внимание, продължи работата си. Насреща му се бе изправил веселият Хан Махома и разкрил белите си зъби, блеснал с черните си без ресници очи, повтаряше едно и също нещо. Красавецът Елдар, запретнал ръкави на силните си ръце, търкаше ремъчните колани на окаченото на гвоздей седло. Ханефи, главният работник и завеждащ домакинството, не беше в стаята. Приготвяше обеда в кухнята.

— За какво се препирахте? — попита Лорис-Меликов Хан Махома, като се ръкува с него.

— Той постоянно хвали Шамил — рече Хан Махома, подавайки ръка на Лорис. — Казва, че Шамил е голям човек. И учен, и светец, и джигит.

— Защо го е напуснал, като го хвали?

— Напуснал го, а пък го хвали — рече Хан Махома със светнали очи и блеснали зъби.

— Е какво, смяташ, че е светец ли? — попита Лорис-Меликов.

— Ако не беше светец, народът нямаше да го слуша — бързо отвърна Гамзало.

— Не Шамил е светец, а Мансур — каза Хан Махома. — Той е бил истински светец. Когато бил имам, целият народ бил по-друг. Той ходел по аулите и народът отивал при него, целувал полите на черкезката му и се каял за греховете си, и се клел да не върши лоши неща. Старците разправят: тогава всички хора живели като светци — не пушели, не пиели, не пропускали молитва, прощавали си един друг обидите, дори и кръвта прощавали. Тогава парите и нещата, които намирали, връзвали на прътове и ги оставяли по пътищата. Тогава и бог дарявал сполука на хората във всичко, а не както сега — думаше Хан Махома.

— И сега в планините не пият и не пушат — рече Гамзало.

— Твоят Шамил е ламорой — каза Хан Махома, като смигна на Лорис-Меликов.

„Ламорой“ беше презрителен прякор на планинците.

— Ламорой е планинец. А в планините орлите живеят — отвърна Гамзало.

— Браво! Здравата ме чукна! — разсмя се Хан Махома, зарадван от сполучливия отговор на своя противник.

Като видя в ръката на Лорис-Меликов сребърната табакера, той поиска да запуши. А когато Лорис-Меликов каза, че им е забранено да пушат, той смигна с едно око, мръдна с глава към спалнята на Хаджи Мурат и рече, че скришом може. И веднага запуши, без да гълта, като несръчно свиваше червените си устни при изпускане на дима.

— Не е хубаво това — каза строго Гамзало и излезе от стаята. Хан Махома смигна към него и както си пушеше, заразпитва Лорис-Меликов къде най-сгодно може да си купи копринен бешмет и бял калпак.

— Как така, мигар имаш толкова много пари?

— Имам, ще стигнат — намигвайки, отговори Хан Махома.

— Ти го попитай отде има паря — каза Елдар, като извърна към Лорис хубавото си засмяно лице.

— Ами спечелих ги — заприказва бързо Хан Махома. И разказа как вчера, като се разхождал из Тифлис, попаднал на група хора, руски вестовои и арменци, които играели на ези-тура. Залогът бил голям: три жълтици и много сребро. Хан Махома веднага разбрал каква е играта и като раздрънкал в джоба си медните пари, влязъл в кръга и казал, че залага всичките си пари.

— Че как всичките? Нима ти имаше толкова — попита Лорис-Меликов.

— Имах всичко дванайсет копейки — рече ухилен Хан Махома.

— Е, ами ако беше загубил?

— А това за какво е?

И Хан Махома показа пистолета си.

— Какво, щеше да го дадеш ли?

— Защо ще го давам? Щях да избягам, а ако някой се опиташе да ме хване, щях да го убия. И толкова.

— И какво, спечели ли?

— Айа, прибрах всичко и си отидох.

Лорис-Меликов разбираше напълно Хан Махома и Елдар. Хан Махома беше веселяк, гуляйджия, който не знаеше къде да дене излишъка си от жизнена сила, винаги весел, лекомислен, играеше си със своя и с чуждия живот, поради тая игра с живота бе минал сега към русите и пак поради тая игра утре можеше да отиде обратно при Шамил. Елдар също бе съвсем разбираем: човек, напълно предан на своя мюршид, спокоен, силен и твърд. Не можеше да разбере Лорис-Меликов само червенокосия Гамзало. Лорис-Меликов виждаше, че тоя човек е не само предан на Шамил, но и изпитваше непреодолимо отвращение, презрение, гнусливост и омраза към всичко руско; и затова Лорис-Меликов не можеше да разбере защо е минал той към русите. На Лорис-Меликов мина през ума мисълта, споделяна и от някои началствуващи лица, че присъединяването на Хаджи Мурат към русите и неговите приказки за враждата му с Шамил са измама, че той е дошъл при тях само за да огледа слабите места на русите и като избяга отново в планините, да насочи силите си нататък, дето русите бяха слаби. И Гамзало с цялото си същество потвърждаваше това предположение. „Ония и самият Хаджи Мурат — мислеше Лорис-Меликов — умеят да прикриват намеренията си, но тоя се издава със своята нескривана омраза.“

Лорис-Меликов се опита да заговори с него. Попита го скучно ли му е тука. Но Гамзало, без да прекъсва работата си, като го погледна с едното си око, хрипливо и рязко изръмжа:

— Не, не ми е скучно.

По същия начин отговаряше и на всички други въпроси.

Докато Лорис-Меликов беше в стаята на нукерите, дойде и четвъртият мюрид на Хаджи Мурат, аварецът Ханефи, с космато лице и шия и рунтави, като че обрасли с козина, изпъкнали гърди. Това беше покорен, як работник, винаги погълнат от работата си, който, както и Елдар, се подчиняваше на своя господар, без да разсъждава.

Когато той влезе в стаята на нукерите, за да вземе ориз, Лорис-Меликов го спря и разпита откъде е и отдавна ли е при Хаджи Мурат.

— От пет години — отговори Ханефи на Лорис-Меликов. — Ние сме от един аул с него. Баща ми уби неговия чичо и те искаха да убият мене — рече той, като гледаше спокойно изпод сключените си вежди Лорис-Меликов в лицето. — Тогава го помолих да ме приеме за побратим.

— Какво значи: да те приеме за побратим?

— Два месеца не си бръснах главата, не си рязах ноктите и отидох при тях. Те ме пуснаха при Патимат, майка му. Патимат ми даде да бозая и аз станах негов побратим.

В съседната стая се чу гласът на Хаджи Мурат. Елдар веднага разбра, че господарят го вика и като изтри ръце, с големи крачки отиде в гостната.

— Вика те — рече той, връщайки се.

И като даде още една цигара на веселия Хан Махома, Лорис-Меликов отиде в гостната.