Лев Толстой
Хаджи Мурат (10)

IX

Воронцов, Михаил Семьонович, възпитан в Англия, син на руски посланик, беше сред висшите руски чиновници човек с рядко за онова време европейско образование, честолюбив, мек, любезен в обноските си с низшите и изтънчен придворен — в отношенията си с висшите. Той не разбираше живот без власт и без покорност. Имаше всички висши чинове и ордени и беше смятан за даровит военен, дори за победител на Наполеон при Красное. В 51-ва година той беше над седемдесетте, но беше още съвсем запазен, ходеше бодро и най-главно, напълно владееше всичката съобразителност на своя тънък и приятен ум, насочен към поддържане на властта си и към утвърждаване и разширяване на популярността си. Той разполагаше с голямо богатство — и свое, и на жена си, графиня Браницка — и огромна заплата като наместник и изразходваше по-голямата част от средствата си за подреждане на двореца и градината на южния бряг на Крим.

На 7 декември 1851 г. вечерта пред неговия дворец в Тифлис спря куриерска тройка. Умореният, цял почернял от прах офицер, който носеше известието от генерал Козловски за преминаването на Хаджи Мурат към русите, раздвижи нозе и влезе покрай часовоите в широкия вход на наместническия дворец. Беше шест часът вечерта и Воронцов отиваше да обядва, когато му доложиха за пристигането на куриера. Воронцов прие куриера веднага и затова закъсня няколко минути за обеда. Когато влезе в гостната, поканените на обед, тридесетина души, някои, насядали около княгиня Елисавета Ксаверевна, и други, изправени на групи до прозорците, станаха и се обърнала към влезлия. Воронцов беше в своя обикновен черен военен сюртук без еполети, с полупагони и с бял кръст на шията. Лисичето му бръснато лице се усмихваше приятно и очите му примижаваха, оглеждайки всички събрани.

Влязъл с меки, припряни стъпки в гостната, той се извини на дамите, че е закъснял, ръкува се с мъжете и се приближи до грузинската княгиня Манана Орбелиани, четиридесет и пет годишна, източен тип, пълна, висока красавица, и й подаде ръка, за да я заведе до трапезата. Княгиня Елисавета Ксаверевна сама подаде ръка на новопристигналия, червенокос, с мустаци като четина генерал. Грузинският княз подаде ръка на графиня Шуазьол, приятелка на княгинята. Доктор Андреевски, адютантите и другите, кой с дама, кой без дама, последваха трите двойки. Лакеи в кафтани, с дълги чорапи и пантофи, отдръпваха и приближаваха столове на гостите; метр д’отелът тържествено сипваше от сребърната купа супа, от която се дигаше пара.

Воронцов седна в средата на дългата маса. Насреща седна княгинята, жена му, с генерала. От дясната страна беше неговата дама — хубавицата Орбелиани, от лявата — стройна, мургава, румена, с блестящи накити княжеска дъщеря — грузинка, която непрекъснато се усмихваше.

— Excellentes, chére amie^[1] — отговори Воронцов на въпроса на княгинята какви, известия е получил от куриера. — Simon a eu de la chanee.^[2]

И той почна да разказва тъй, че всички на масата да чуят поразителната новина — която не бе нова само за него, защото преговорите се водеха отдавна, — че прочутият, най-храбрият помощник на Шамил — Хаджи Мурат, се е предал на русите и днес-утре ще бъде докаран в Тифлис.

Всички обядващи, дори младежите, адютантите и чиновниците, които бяха в края на трапезата и преди това тихо се смееха за нещо, притихнаха и слушаха.

— А вие, генерале, виждали ли сте тоя Хаджи Мурат? — попита княгинята съседа си, червенокосия генерал с четинестите мустаци, когато князът млъкна.

— И не един път, княгиньо.

И генералът разказа как в четиридесет и трета година Хаджи Мурат, след превземането на Хергебил от планинците, се натъкнал на отреда на генерал Пасек и как почти пред очите им той убил полковник Золотухин.

Воронцов слушаше генерала с приятна усмивка, доволен очевидно, че генералът се разприказва. Но изведнъж лицето на Воронцов стана разсеяно и тъжно.

Разприказвалият се генерал почна да разказва къде друг път се сблъскал с Хаджи Мурат.

— Нали той — каза генералът, — ако благоволите да си спомните, ваше сиятелство, беше устроил засада на отреда за спасяване на сухарната експедиция.

— Къде? — попита пак Воронцов, като присви очи.

Работата беше в това, че храбрият генерал наричаше „спасяване“ онова сражение в злощастния Даргински поход, в което наистина щеше да загине целият отред заедно с княз Воронцов, който го командуваше, ако не бяха го спасили новопристигнали части. Всички знаеха, че целият Даргински поход под началството на Воронцов, в който русите загубиха много убити и ранени и няколко топа, беше срамно събитие и затова, ако някой заговореше пред Воронцов за тоя поход, говореше само в такъв смисъл, в какъвто Воронцов бе написал донесението си до царя, тоест че това бе бляскав подвиг на руските войски. А думата „спасяване“ направо сочеше, че това не е било бляскав подвиг, а грешка, погубила много хора. Всички разбраха това и едни се преструваха, че не долавят значението на генералските думи, други уплашено чакаха какво ще стане по-нататък; някои се спогледаха усмихнати. Само червенокосият генерал с четинестите мустаци нищо не забелязваше и увлечен от разказа си, спокойно отговори:

— При спасяването, ваше сиятелство.

И подхванал веднъж любимата си тема, генералът разказа подробно как „тоя Хаджи Мурат тъй майсторски бе разрязал отреда на две половини, че ако не бяха дошли да ни спасят — той сякаш с особена любов повтаряше думата «спасяване», — всички щяхме да си останем там, защото…“

Генералът не успя да доразкаже всичко, защото Манана Орбелиани, която бе разбрала каква е работата, прекъсна приказките на генерала, като го запита за удобствата на жилището му в Тифлис. Генералът се учуди, погледна всички и адютанта си — в края на масата, който го гледаше втренчено и многозначително — и изведнъж разбра. Той не отговори на княгинята, навъси се, млъкна и почна бързо да яде, без да дъвче изтънченото ястие, сложено в чинията му, непознато му по вид и дори по вкус.

На всички стана неудобно, но неудобството бе поправено от грузинския княз, твърде глупав, но необикновено изтънчен и изкусен ласкател и придворен, който седеше от другата страна на княгиня Воронцова. Сякаш нищо не бе забелязал, той почна високо да разказва как Хаджи Мурат похитил вдовицата на Ахмет хан Мехтулински:

— Нахлул нощем в селището, грабнал, каквото му трябвало, и препуснал заедно с цялата си дружина.

— Но защо му е трябвала тъкмо тази жена? — попита княгинята.

— Той е бил враг на мъжа й, преследвал го, но и до смъртта на хана не можал да го срещне и затова си отмъстил на вдовицата.

Княгинята преведе това на френски на старата си приятелка, графиня Шуазьол, която седеше до грузинския княз.

— Quelle horreur!^[3] — рече графинята, като затвори очи и поклати глава.

— О, не — каза Воронцов, като се усмихваше, — разправяха ми, че той се отнасял с рицарско уважение към пленницата и сетне я освободил.

— Да, срещу откуп.

— Е, разбира се, но все пак постъпил благородно.

Тия думи на княза дадоха тон на по-нататъшните разкази за Хаджи Мурат. Придворните разбраха, че колкото по-голямо значение придават на Хаджи Мурат, толкова по-приятно ще бъде на княз Воронцов.

— Удивително омел е тоя човек! Изключителен човек!

— Разбира се, в четиридесет и девета година той посред бял ден нахлу в Темир Хан Шура и разграби дюкяните.

Арменецът, който седеше в края на масата и който бил през онова време в Темир Хан Шура, разправи подробности около тоя подвиг на Хаджи Мурат.

Изобщо целият обед мина в разкази за Хаджи Мурат. Всички, един през друг, хвалеха храбростта му, ума му, великодушието му. Някой разказа как той бил заповядал да убият двадесет и шест пленници, но и на това отговориха с обикновеното възражение:

— Какво да се прави! A la guerre comme á la guerre!^[4]

— Това е голям човек.

— Ако се бе родил в Европа, щеше да бъде може би нов Наполеон — рече глупавият грузински княз, който бе роден ласкател.

Той знаеше, че всяко споменаване на Наполеон, за победата над когото Воронцов носеше на шията си бял кръст, беше приятно на княза.

— Е, и да не беше Наполеон, но поне много смел кавалерийски генерал, да — каза Воронцов.

— Ако не Наполеон, то Мюрат.

— И името му е Хаджи Мурат.

— Щом Хаджи Мурат е преминал към нас, иде краят и на Шамил — рече някой.

— Те чувствуват, че сега (това сега значеше: при Воронцов) няма да издържат — каза друг.

— Tout cela est grâce à vous^[5] — каза Манана Орбелиани.

Княз Воронцов се мъчеше да възпира вълните на ласкателство, които почнаха вече да го заливат. Но му беше приятно и той поведе дамата си от трапезата към гостната в най-хубаво настроение.

След обяда, когато поднасяха кафето, князът беше особено любезен с всички и като отиде при генерала с червеникавите четинести мустаци, помъчи се да му покаже, че не е забелязал неговата нетактичност.

След като обиколи всички гости, князът седна да играе на карти. Той играеше само старинната игра — ломбер. Партньори на княза бяха грузинският княз, след това арменският генерал, който се бе учил да играе ломбер от камердинера на княза, и четвърти — прочутият по своята власт доктор Андреевски.

Като сложи до себе си златната табакера с портрета на Александър I, Воронцов разкъса обвивката на лъскавите карти и се готвеше да ги нареди, когато камердинерът, италианецът Джовани, влезе с писмо на сребърен поднос.

— Още един куриер, ваше сиятелство. Воронцов сложи картите, извини се, разпечата плика и почна да чете.

Писмото беше от сина му. Той описваше преминаването на хаджи Мурат и спречкването с Меллер-Закомелски.

Княгинята дойде при него и го попита какво пише синът им.

— Все за същото. II a eu quelques dèsagréments avec le commandant de la place. Simon a eu tort.^[6] But all is well what ends well^[7] — каза той, като даде писмото на жена си, и обръщайки се към партньорите, които чакаха почтително, помоли ги да вземат картите.

Когато раздадоха за пръв път картите, Воронцов отвори табакерата и направи онова, което правеше, когато биваше в особено добро настроение: извади със старчески сбръчканите си бели ръце щипка френско емфие, поднесе го към носа си и го изсипа вътре.