Лев Толстой
Хаджи Мурат (14)

XIII

Когато Лорис-Меликов влезе в гостната, Хаджи Мурат го посрещна с весело лице.

— Е, какво, да продължавам ли? — рече той и седна на миндера.

— Да, разбира се — каза Лорис-Меликов. — Отбих се при твоите нукери и поприказвах с тях. Единият е весел момък — добави Лорис-Меликов.

— Да, Хан Махома е лекомислен — рече Хаджи Мурат.

— Хареса ми младият, хубавият.

— А, Елдар. Той е млад, но е твърд, железен.

Помълчаха.

— Да разказвам ли по-нататък?

— Да, да.

— Казах как убиха хановете. Та убиха ги и Гамзат влезе в Хунзах и отседна в ханския дворец — почна Хаджи Мурат. — Оставаше майката-ханша. Гамзат я повика да отиде при него. Тя почна да го укорява. Той смигна на своя мюрид Аселдер и той я удари изотзад и я уби.

— Защо пък е убил нея? — попита Лорис-Меликов.

— Че как иначе: щом си прекрачил с единия крак, ще прекрачиш и с другия. Трябваше да се свърши с целия род. Така и направиха. Шамил уби най-младия, хвърли го в пропастта. Цяла Авария се подчини на Гамзат, само ние с брат ми не искахме да се подчиним. Трябваше ми неговата кръв заради хановете. Ние се преструвахме, че сме се подчинили, а мислехме само как да му източим кръвта. Посъветвахме се с дядо си и решихме да издебнем, когато той излиза от двореца, и да го убием от засада. Някой ни подслушал, казал на Гамзат и той повикал дядо и му казал: „Слушай, ако е вярно, че внуците ти кроят нещо лошо против мене, ще увиснеш заедно с тях на бесилото. Аз върша божие дело и не бива да ми се пречи. Върви си и помни какво съм ти казал.“ Дядо дойде в къщи и ни каза. Тогава решихме да не чакаме, а да свършим тая работа през първия празничен ден в джамията. Другарите ни се отказаха и ние останахме сами с брат ми. Взехме по два пистолета, наметнахме бурките и отидохме в джамията. Гамзат дойде с тридесет мюриди. Всички бяха с извадени саби. Редом с Гамзат вървеше Аселдер, неговият любим мюрид, същият, който бе отрязал главата на ханшата. Като ни видя, той извика да смъкнем бурките си и се приближи до мене. Кинжалът беше в ръката ми и аз го убих и се хвърлих към Гамзат. Но брат ми Осман вече стреля в него. Гамзат беше още жив и се хвърли с кинжал върху брат ми, но аз го довърших. Мюридите бяха тридесет човека, а ние — двоица. Те убиха брат ми Осман, а аз се откопчих, скочих през прозореца и избягах. Когато научи, че Гамзат е убит, целият народ се дигна и мюридите избягаха, а които не избягаха, бяха избити.

Хаджи Мурат спря и тежко въздъхна.

— Това беше хубаво — продължи той, — сетне всичко се провали. Шамил замести Гамзат. Той изпрати при мене свои хора да ми кажат да тръгна с тях срещу русите; ако съм откажел, заплашваше, че ще разсипе Хунзах и ще ме убие. Аз казах, че няма да отида при него и няма да го пусна да дойде при мене.

— Но защо не отиде при него? — попита Лорис-Меликов.

Хаджи Мурат се намръщи и не отговори веднага.

— Не можех. Върху Шамил тежеше кръвта и на брат ми Осман, и на Абунунцал Хан. Не отидох при него. Розен, генералът, ми даде офицерски чин и ми заповяда да стана началник на Авария. Всичко това беше хубаво, но Розен бе назначил за началник на Авария изпърво казикумихския хан Мохамед Мирза, а сетне — Ахмет Хан. Ахмет Хан ме намрази. Той беше искал за жена на сина си дъщерята на ханшата, Салтанет. Не му я дадоха и той мислеше, че аз съм виновен за това. Намрази ме и изпрати нукерите си да ме убият, но аз се изплъзнах от тях. Тогава той ме наклевети пред генерал Клюгенау — казал му, че заповядвам на аварците да не дават дърва на войниците. Казал му още, че съм си сложил чалма, ей тая — рече Хаджи Мурат, като посочи чалмата около калпака си, — и че това означавало моето присъединяване към Шамил. Генералът не повярва и нареди да не ме закачат. Но когато генералът замина за Тифлис, Ахмет Хан постъпи на своя глава: залови ме с една рота войници, окова ме във вериги и ме върза за един топ. Държаха ме така шест денонощия. На седмото ме отвързаха и ме поведоха при Темир Хан Шура. Водеха ме четиридесет войници със заредени пушки. Ръцете ми бяха вързани и беше заповядано да ме застрелят, ако се опитам да бягам. Аз знаех това. Когато наближавахме към Моксох, пътечката беше тясна, а вдясно — пропаст, дълбока стотина метра. Аз прекрачих вдясно от войника накрай пропастта. Войникът искаше да ме спре, но аз скочих в пропастта и повлякох със себе си и войника. Войникът се преби, а пък аз, на, останах жив. Ребра, глава, ръце, крака — всичко беше изпотрошено. Понечих да пълзя, но не можех. Замая ми се главата и съм заспал. Събудих се мокър от кръв. Видял ме един овчар. Извикал хора, занесли ме в аула. Ребрата, главата заздравяха, заздравя и кракът, само че стана по-къс.

И Хаджи Мурат изопна куция си крак.

— Служи ми, и добре ми служи — рече той. — Хората узнали, почнаха да дохождат при мене. Аз оздравях и се преместих в Целмес. Аварците пак почнаха да ме молят да ги управлявам — със спокойна, уверена гордост каза Хаджи Мурат. — И аз се съгласих.

Хаджи Мурат бързо стана, извади от дисагите една чанта, измъкна от нея две пожълтели писма и ги подаде на Лорис-Меликов. Писмата бяха от генерал Клюгенау. Лорис-Меликов ги прочете. В първото пишеше:

„Прапоршчик Хаджи Мурат! Ти служеше при мене — аз бях доволен от тебе и те смятах за добър човек. Наскоро генерал-майор Ахмет Хан ми съобщи, че ти си изменник, че си сложил чалма, че имаш връзки с Шамил, че си подучил народа да не се подчинява на руското началство. Аз заповядах да те арестуват и да те докарат при мене, а ти си избягал; не знам, за по-добро или за по-лошо е станало това, защото не знам виновен ли си, или не. Сега слушай. Ако съвестта ти е чиста пред великия цар, ако не си виновен за нищо, яви се при мене. Не се страхувай от никого, аз съм твой закрилник. Ханът няма да ти стори нищо — той самият е мой подчинен — и ти няма от какво да се страхуваш.“

По-нататък Клюгенау пишеше, че винаги е удържал думата си и че е справедлив и пак увещаваше Хаджи Мурат да отиде при него.

Когато Лорис-Меликов свърши първото писмо, Хаджи Мурат извади второто, но преди да му го даде в ръцете, разказа на Лорис-Меликов какво е отговорил на първото:

— Писах му, че нося чалма не заради Шамил, а за спасение на душата си, че не искам и не мога да премина към Шамил, защото по негова вина са убити баща ми, братята и роднините ми, но че и при русите не мога да отида, защото ме опозориха. Когато бях вързан в Хунзах, един мръсник се на… върху ми. И аз не мога да тръгна с вас, докато тоя човек не бъде убит. А най-важното, страхувам се от измамника Ахмет Хан. Тогава генералът ми изпрати това писмо — каза Хаджи Мурат, като подаде на Лорис-Меликов друга пожълтяла хартийка.

„Ти отговори на писмото ми, благодаря — прочете Лорис-Меликов. — Ти пишеш, че не се страхуваш да се върнеш, но че безчестието, което ти е нанесъл един гяурин, ти пречи да сториш това; аз те уверявам, че руският закон е справедлив и ти с очите си ще видиш наказанието на онзи, който е посмял да те оскърби. Аз вече заповядах да се разследва това. Чуй ме, Хаджи Мурат. Аз имам право да съм недоволен от тебе, защото ти не вярваш на мене и на моята чест, но ти прощавам, защото зная недоверчивия характер на планинците. Ако съвестта ти е чиста, ако си сложил чалма само за спасение на душата си, ти си прав и смело можеш да гледаш в очите руското правителство и мене; а онзи, който те е опозорил, уверявам те, ще бъде наказан, имотът ти ще бъде върнат и ти ще видиш и разбереш какво значи руският закон. Толкова повече, че русите гледат по-инак на всичко; в техните очи ти не си унизен за това, че някой си мръсник те е опозорил. Аз сам позволих на химринците да носят чалми и преценявам техните постъпки както трябва: следователно, повтарям, ти няма от какво да се страхуваш. Ела при мене заедно с човека, когото ти пращам сега; той ми е верен, не е роб на твоите врагове, а приятел на човек, който се ползува с особено внимание пред правителството.“

По-нататък Клюгенау пак уговаряше Хаджи Мурат да се присъедини към него.

— Аз не повярвах на това — каза Хаджи Мурат, когато Лорис-Меликов дочете писмото — и не отидох при Клюгенау. За мене най-важното беше да отмъстя на Ахмет Хан, а чрез русите не можех да го сторя. По същото време Ахмет Хан обкръжи Целмес и искаше да ме залови или убие. Аз имах много малко хора; не можех да го отблъсна. И ето че тъкмо в това време пристигна при мене пратеник от Шамил с писмо. Той обещаваше да ми помогне да отблъсна Ахмет Хан и да го убия и ми даваше да управлявам цяла Авария. Дълго мислих и минах на страната на Шамил. И на̀, оттогава непрекъснато воювах с русите.

Тук Хаджи Мурат разказа всичките си бойни дела. Те бяха твърде много и Лорис-Меликов знаеше някои от тях. Всичките му походи и нападения бяха поразителни по необикновената бързина на преходите и по смелостта на нападенията, които винаги се увенчаваха с успехи.

— Между мене и Шамил никога не е имало приятелство — довърши разказа си Хаджи Мурат, — но той се страхуваше от мене и аз му бях необходим. Ала случи се, че ме попитаха кой трябва да бъде имам след Шамил. Аз казах, че имам ще бъде онзи, чиято сабя е остра. Казали това на Шамил и той поиска да се отърве от мене. Изпрати ме в Табасаран. Аз отидох, отвлякох хиляда овни и триста коня. Но той каза, че съм сторил не това, което е трябвало, смени ме от наибството и заповяда да му изпратя всичките пари. Изпратих му хиляда жълтици. Той изпрати мюридите си и взе целия ми имот. Повика ме да отида при него; знаех, че иска да ме убие — и не отидох. Той изпрати хора да ме хванат. Аз ги отблъснах и преминах към Воронцов. Само семейството си не можах да взема. И майка ми, и жена ми, и син ми са в негова власт. Кажи на сардаря: докато семейството ми е там, аз нищо не мога да правя.

— Ще му кажа — рече Лорис-Меликов.

— Застъпи се, постарай се. Всичко мое е твое, само ми помогни пред княза. Аз съм вързан — и краят на въжето е в ръката на Шамил.

С тия думи Хаджи Мурат завърши разказа си пред Лорис-Меликов.