Лев Толстой
Хаджи Мурат (25)

XXIV

Единствената утеха на Бутлер през това време беше войнствената поезия, на която той се отдаваше не само в службата, но и в частния си живот. Облечен в черкезки костюм, той джигитуваше на кон и два пъти ходи в засада с Богданович, макар че и двата пъти никого не издебнаха и никого не убиха. Тая смелост и дружбата му с известния храбрец Богданович се струваха на Бутлер нещо приятно и важно. Той бе платил дълга си, като взе заем от един евреин с огромна лихва, тоест само отсрочи и отдалечи разрешението. Мъчеше се да не мисли за положението си и освен с войнствената поезия се опитваше да намери забрава още и във виното. Пиеше все повече и повече и от ден на ден все повече отслабваше нравствено. Сега в отношението си към Маря Дмитриевна той не беше вече целомъдреният Йосиф, а, напротив, започна грубо да я задиря, но за свое учудване срещна решителен отпор, който го накара много да се засрами.

В края на април в укреплението дойде отредът, определен от Барятински за ново настъпление през цялата Чечня, която се смяташе за непристъпна. В отреда влизаха две роти от кабардинския полк и тия роти, според приетия в Кавказ обичай, гостуваха на ротите, които пребиваваха в Куринско. Войниците се пръснаха из казармите и се гощаваха не само с вечеря, с каша и говеждо, но и с водка, а офицерите се настаниха при офицерите и както беше установеният ред, тукашните офицери угощаваха новопристигналите.

Гощавката завърши с пиене и песни и Иван Матвеевич, много пиян, вече не червен, а бледосив, беше възседнал един стол, извадил сабя, сечеше с нея въображаеми врагове и ту ругаеше, ту гръмко се смееше, ту прегръщаше, ту играеше под напева на любимата си песен: „Шамил се разбунтува през миналите години, трай-райрататай, през миналите години.“

Бутлер също беше тук. Той се мъчеше да види и в това военната поезия, но дълбоко в душата си съжаляваше Иван Матвеевич, ала по никакъв начин не можеше да го спре. И чувствувайки главата си замаяна от пиенето, Бутлер тихичко се измъкна и тръгна към къщи.

Пълният месец осветяваше белите къщички и пътните камъни. Беше толкова светло, че всяко камъче, сламчица и нечистотия от добитъка се виждаха на пътя. Като приближаваше до къщи, Бутлер срещна Маря Дмитриевна със забрадка, която прикриваше главата и раменете й. След съпротивата на Маря Дмитриевна той избягваше да я среща, тъй като се срамуваше малко. Но сега, от лунната светлина и от изпитото вино, Бутлер се зарадва на срещата и пак поиска да понежничи с нея.

— Вие накъде? — попита той.

— Ами да видя моя старец — дружелюбно отговори тя. Отблъскваше задирянията на Бутлер съвсем искрено и решително, но беше й неприятно, че напоследък той я отбягваше.

— Какво има да го гледате — ще си дойде.

— Дали ще дойде?

— Е, ако не дойде, ще го донесат.

— Това тъкмо не е хубаво я — каза Маря Дмитриевна. — Та да не отивам ли?

— Не, недейте. По-добре, да си идем в къщи.

Маря Дмитриевна се обърна и тръгна към къщи с Бутлер. Месецът светеше тъй ярко, че около сянката, която се движеше край пътя, се движеше и сияние около главата. Бутлер гледаше това сияние около своята глава и се готвеше да каже на Маря Дмитриевна, че тя все така му харесва, но не знаеше как да почне. Тя чакаше какво ще каже той. Така мълком те почти стигнаха до къщата, когато иззад ъгъла се появиха конници. Беше един офицер с конвой.

— Кой ли пък пристига сега? — рече Маря Дмитриевна и се дръпна встрани.

Месецът светеше зад гърба на идещия, така че Маря Дмитриевна го позна чак когато той почти се изравни с тях. Беше офицерът Каменев, който по-рано служеше с Иван Матвеевич, и затова Маря Дмитриевна го познаваше.

— Пьотр Николаевич, вие ли сте? — обърна се към него Маря Дмитриевна.

— Аз съм — отговори Каменев. — А, Бутлер! Здравейте! Не спите ли вече? Разхождате се с Маря Дмитриевна? Гледайте Иван Матвеевич да не ви даде да разберете. Де е той?

— Ето, слушайте — каза Маря Дмитриевна, като сочеше нататък, отдето се чуваха звуци от тъпан и песни. — Гуляят.

— Какво, вашите ли гуляят?

— Не, дойдоха от Хасав Юрта, та ги гощават.

— А, това е хубаво. И аз ще успея. Ще се отбия при него само за минута.

— Работа ли имате?

— Една малка работица.

— Хубава или лоша?

— Зависи! За нас добра, за други — лоша — и Каменев се засмя.

В това време и пешаците, и Каменев стигнаха до къщата на Иван Матвеевич.

— Чихирьов! — извика Каменев на един казак. — Ела насам.

Донски казак се отдели от другите и приближи на кон. Казакът беше в обикновена донска униформа, с ботуши, шинел и с дисаги зад седлото.

— Я извади оная работа — рече Каменев, като слезе от коня.

Казакът също слезе от коня и извади от дисагите торба, пълна с нещо. Каменев взе от ръцете на казака торбата и пъхна ръка вътре.

— Да ви покажа ли нещо ново? Няма ли да се уплашите? — обърна се той към Маря Дмитриевна.

— Че от какво ще се плаша? — отвърна Маря Дмитриевна.

— Ето — каза Каменев, като извади една човешка глава и я обърна към светлината на месеца. — Познавате ли я?

Това беше бръсната глава с големи изпъкналости на черепа над очите, с черна подстригана брадичка и подстригани мустаци, с едно отворено, другото полузатворено око, с разсечен и недоразсечен бръснат череп, с окървавен от черна засъхнала кръв нос. Шията беше обвита в кърваво парче плат. Въпреки всичките рани по главата в гънката на посинелите устни имаше детско, добродушно изражение.

Маря Дмитриевна погледна и без да каже нещо, се обърна и с бързи крачки влезе в къщи.

Бутлер не можеше да откъсне очи от страшната глава. Това беше главата на тоя същия Хаджи Мурат, с когото той доскоро прекарваше вечерите в толкова приятелски разговори.

— Но как така? Кой го е убил? Де? — полита той.

— Искаше да избяга, хванахме го — каза Каменев и даде главата на казака, а сам влезе заедно с Бутлер в къщата.

— И умря юнашки — рече Каменев.

— Но как стана всичко това?

— Почакайте, като дойде Иван Матвеевич, ще разкажа всичко подробно. Ами аз за това съм изпратен я. Разнасям я по всички укрепления и аули и я показвам.

Пратиха за Иван Матвеевич и той, пиян, заедно с двама също много пийнали офицери, се върна в къщи и почна да прегръща Каменев.

— Ида при вас — рече Каменев. — Донесох главата на Хаджи Мурат.

— Лъжеш! Убихте ли го?

— Да, искаше да бяга.

— Аз казах, че ще ни измами. Но де е тя? Главата де. Покажи я.

Извикаха казака и той донесе торбата с главата. Извадиха главата и Иван Матвеевич дълго я гледа с пиянските си очи.

— И все пак юначага беше — каза той. — Дай да го целуна.

— Да, наистина буйна глава беше — рече един от офицерите.

Когато всички разгледаха главата, върнаха я отново на казака. Той я сложи в торбата, като се мъчеше да я сложи на пода така, че колкото може по-леко да се чукне.

— А ти, Кеменев, разправяш ли нещо, като я показваш? — запита един от офицерите.

— Не, дай да го целуна. Той ми подари сабя — викаше Иван Матвеевич.

Бутлер излезе на стълбището. Маря Дмитриевна бе седнала на второто стъпало. Тя погледна Бутлер и веднага сърдито се извърна.

— Какво ви е, Маря Дмитриевна? — полита Бутлер.

— Всички сте главорези. Не мога да ви понасям. Истински главорези — рече тя и стана.

— С всички може да се случи същото — каза Бутлер, не знаейки какво да отговори. — Нали е война.

— Война! — извика Маря Дмитриевна. — Каква ти война! Главорези — и това си е! Мъртвото тяло трябва да се предаде на земята, а те се хилят. Истински главорези — повтори тя, слезе от стълбището и се прибра в къщи през задния вход.

Бутлер се върна в гостната и помоли Каменев да разкаже по-подробно как е станала цялата работа.

И Каменев разказа. Ето как бе станало.