Лев Толстой
Хаджи Мурат (2)

I

Беше в края на 1851 година.

През една студена ноемврийска вечер Хаджи Мурат влезе на кон в непокорния чеченски аул Махкет, над който се виеше миризлив дим от тезек.

Току-що бе затихнало напрегнатото пеене на муезина и в чистия планински въздух, напоен с миризмата на дима от тезека, през мученето на кравите и блеенето на овцете, които се прибираха в тясно слепените една с друга като килийки на медена пита сакли на аула, ясно се чуваха гърлени звуци на препиращи се мъжки гласове и на женски и детски гласове долу откъм чешмата.

Тоя Хаджи Мурат беше прочутият с подвизите си наиб на Шамил, който винаги пътуваше с байрака си, придружаван от десетина мюриди, които джигитуваха^[1] около него. Сега, загърнат в башлък и бурка, изпод която стърчеше пушка, той яздеше, придружен от един мюрид, като се мъчеше да бъде колкото е възможно по-незабелязан, вглеждайки се предпазливо с живите си черни очи в лицата на срещнатите по пътя жители.

Като стигна в средата на аула, Хаджи Мурат подкара не по улицата за площада, а зави вляво, из тясна уличка. Стигнал до втората сакля в уличката, вдълбана в планинския рид, той спря и се огледа наоколо. Под навеса пред саклята нямаше никого, но на покрива, зад наскоро измазания пръстен комин, лежеше човек, завит с кожух. Хаджи Мурат побутна леко с дръжката на камшика си легналия на покрива човек и цъкна с език. Изпод кожуха се дигна старец с нощна шапка и омазан, скъсан бешмет^[2]. Очите на стареца, без мигли, бяха червени и влажни и за да ги разлепи, той примигваше. Хаджи Мурат каза обикновеното: „Селям алейкум“ и откри лицето си.

— Алейкум селям — усмихнат с беззъбата си уста, рече старецът, познал Хаджи Мурат, изправи се на мършавите си крака и почна да ги пъха в сложените до комина чехли с дървени токове. След като се обу, той облече бавно неподплатения си смачкан кожух и заслиза заднишком по дървената стълба, опряна на покрива. И докато се обличаше и слизаше, старецът поклащаше глава на тънката си сбръчкана, загоряла шия и фъфлеше непрекъснато с беззъбата си уста. Щом слезе на земята, той гостоприемно хвана поводите на Хаджи Муратовия кон и дясното стреме. Ала пъргавият и як мюрид на Хаджи Мурат скочи бързо от коня си, отстрани стареца и го отмени.

Хаджи Мурат слезе от коня и като накуцваше леко, влезе под навеса. От вратата бързо излезе насреща му момче на около петнадесет години и учудено впи в пристигналите черните си, като зрели къпини, блестящи очи.

— Тичай в джамията, викни баща си — поръча му старецът, мина пред Хаджи Мурат, отвори леката врата, която скръцна, и го въведе в саклята. В същото време, когато Хаджи Мурат влизаше, от вътрешната врата излезе немлада, тънка, слаба жена в червен бешмет върху жълта риза и в сини шалвари, която носеше възглавници.

— Щастието иде с тебе — рече тя, приведе се о̀ две и почна да слага възглавниците до предната стена, за да седне гостът.

— Да са живи синовете ти — отговори Хаджи Мурат, сне бурката, пушката и сабята и ги подаде на стареца.

Старецът предпазливо окачи на гвоздеите пушката и сабята до висящото оръжие на домакина, между два големи таса, които блестяха върху гладко измазаната и чисто варосана стена.

Хаджи Мурат натъкми пистолета отзад на кръста си, отиде до сложените от жената възглавници и като запретна черкезката^[3] си, седна на тях. Старецът клекна насреща му върху голите си пети, затвори очи и дигна ръце с дланите нагоре. Хаджи Мурат направи същото. След като свършиха молитвата си, погладиха с ръце лицата си и събраха длани в края на брадата.

— Не хабар? — попита Хаджи Мурат стареца, сиреч: „Какво ново има?“

— Хабар йок (нищо ново) — отговори старецът, гледайки с червените си безжизнени очи не в очите, а към гърдите на Хаджи Мурат. — Аз живея на пчелина и сега дойдох само да навестя сина си. Той знае.

Хаджи Мурат разбра, че старецът не иска да разправя онова, което, знаеше и което Хаджи Мурат трябваше да знае, кимна леко с глава и престана да го разпитва.

— Никакви хубави новини няма — заговори старецът. — Ново е само това, че зайците се съвещават как да прогонят орлите. А орлите постоянно разкъсват ту едного, ту другиго. Миналата седмица руските кучета изгориха сеното на мичикските селяни, да пукнат дано — злобно изхриптя старецът.

Влезе мюридът на Хаджи Мурат и стъпвайки меко по пръстения под с големите крачки на яките си нозе, свали също като Хаджи Мурат бурката, пушката и сабята, остави си само кинжала и пистолета и сам ги окачи на същите гвоздеи, на които висеше оръжието на Хаджи Мурат.

— Този кой е? — попита старецът Хаджи Мурат, сочейки влезлия.

— Мой мюрид. Елдар се казва — рече Хаджи Мурат.

— Добре — каза старецът и посочи на Елдар място върху чергата до Хаджи Мурат.

Елдар седна с кръстосани нозе и впи мълчаливо своите хубави кротки очи в лицето на разприказвалия се старец. Старецът разправяше как миналата седмица техните юнаци хванали двама войника: единия убили, а другия изпратили във Ведено при Шамил. Хаджи Мурат слушаше разсеяно, поглеждаше към вратата и се вслушваше в звуците отвън. Под навеса пред саклята се чуха стъпки, вратата изскърца и влезе стопанинът.

Стопанинът на саклята, Садо, беше около четиридесетгодишен човек, с къса брадичка, дълъг нос и със също такива черни, макар и не толкова блестящи очи, като тия на петнадесетгодишното момче, неговия син, който бе отърчал за него и заедно с баща си влезе в саклята и седна до вратата. Като изу до вратата дървените си обувки, стопанинът бутна към отдавна небръснатия си тил на почналата да обраства с черни косми глава големия стар, изтъркан калпак и веднага приклекна срещу Хаджи Мурат.

Също като стареца, със затворени очи, той дигна ръце с дланите нагоре, прочете молитва, поглади лице с ръцете си и едва тогава заговори. Каза, че има заповед от Шамил да заловят Хаджи Мурат жив или мъртъв, че изпратените от Шамил хора едва вчера са заминали, че народът не смее да не послуша Шамил и че затова човек трябва да е предпазлив.

— В моята къща — каза Садо — на моя кунак^[4], докато съм жив, никой нищо няма да стори. Но как ще бъде в полето? Трябва да помислим.

Хаджи Мурат слушаше внимателно и одобрително кимаше. Когато Садо свърши, той каза:

— Добре. Сега трябва да се изпрати при русите човек с писмо. Моят мюрид ще отиде, само че трябва да се намери водач.

— Ще изпратя брат си Бата — каза Садо. — Извикай Бата — обърна се той към сина си.

Момчето скочи като на пружини на пъргавите си нозе и бързо, размахало ръце, излезе от саклята. След десетина минути то се върна с един съвсем почернял от слънцето жилест, късокрак чеченец, в разнищена жълта черкезка, с изпокъсани като ресни ръкави и смъкнати черни кончови. Хаджи Мурат поздрави новодошлия и веднага, пак без излишни думи, каза накъсо:

— Можеш ли заведе моя мюрид при русите?

— Може — бързо и весело заговори Бата. — Всичко може. Никой чеченец не може се промъкна като мене. Друг ще тръгне, всичко ще обещае, а пък нищо няма да направи. А аз мога.

— Добре — рече Хаджи Мурат. — За труда си ще получиш три — и показа три пръста.

Бата кимна с глава, за да покаже, че е разбрал, но добави, че не парите му са скъпи, а смята за чест да служи на Хаджи Мурат. В планините всички знаят как Хаджи Мурат е бил руските свини…

— Тъй — каза Хаджи Мурат. — Въжето е хубаво, когато е дълго, а приказката — къса.

— Добре, ще мълча — рече Бата.

— Там, дето завива Аргун, срещу стръмнината, в гората има поляна, а на нея — две купи сено. Знаеш ли мястото?

— Знам.

— Там ме чакат троица мои конници — каза Хаджи Мурат.

— Айа!^[5] — кимна с глава Бата.

— Ще попиташ за Хан Махома. Хан Махома знае какво трябва да прави и говори. Трябва да го заведеш при руския началник, при Воронцов, княза. Можеш ли?

— Ще го заведа.

— Да го заведеш и да го върнеш. Можеш ли?

— Може.

— Като го заведеш, ще се върнеш в гората. И аз ще бъда там.

— Всичко ще направя — каза Бата, стана, сложи ръцете на гърдите си и излезе.

— Освен това трябва да се изпрати човек и в Гехи — каза Хаджи Мурат на домакина, когато излезе Бата. — В Гехи трябва — почна той и се пипна за един от хозирите^[6] на черкезката, но като видя, че в саклята влизат две жени, веднага отпусна ръка и млъкна.

Едната беше жената на Садо, същата оная немлада, слаба жена, която му бе сложила възглавниците. Другата беше съвсем младо девойче в червени шалвари и зелен бешмет, с наниз от сребърни монети, който закриваше цялата й гръд. В края на късата й, но дебела, стегната черна плитка, спусната между плещите на слабия й гръб, беше окачена сребърна рубла; също такива черни като къпини очи, като очите на баща й и на брат й, весело блестяха на младото лице, което се мъчеше да се покаже строго. Тя не поглеждаше гостите, но личеше, че чувствува тяхното присъствие.

Жената на Садо донесе ниска кръгла софричка, на която имаше чай, пилгиши, блини с масло, сирене, чурек — тънка питка хляб — и мед. Девойчето носеше леген, ибрик и кърпа.

И двамата — Садо и Хаджи Мурат — мълчаха през цялото време, докато жените тихо шетаха в червените си, без токове, кожени чехли и нареждаха донесеното пред гостите. А Елдар, устремил големите си кротки очи в кръстосаните си нозе през цялото време, докато жените бяха в саклята, седеше неподвижен като статуя. Едва когато жените излязоха и меките им стъпки съвсем затихнаха зад вратата, Елдар въздъхна облекчено, а Хаджи Мурат хвана един от хозирите на черкезката, измъкна от него куршума, който го запушваше, и под куршума — свита на тръбичка записка.

— Да се предаде на сина ми — каза той, сочейки записката.

— А отговорът? — попита Садо.

— На тебе, а ти ще ми го изпратиш.

— Ще бъде сторено — рече Садо и сложи записката в хозира на своята черкезка. След това взе ибрика и приближи легена към Хаджи Мурат. Хаджи Мурат запретна ръкавите на бешмета на мускулестите си, бели над китките ръце и ги подложи под струята студена бистра вода, която Садо изливаше от ибрика. После избърса ръце в чистата, груба кърпица и посегна към ястията. Същото стори и Елдар. Докато гостите ядяха, Садо седеше насреща им и няколко пъти им благодари за посещението. Седналото до вратата момче не сваляше блестящите си черни очи от Хаджи Мурат и се усмихваше, сякаш със своята усмивка потвърждаваше думите на баща си.

Макар че повече от едно денонощие не бе ял нищо, Хаджи Мурат хапна само малко хляб и сирене, сетне извади изпод кинжала си едно ножче, гребна с него мед и го намаза на хляба си.

— Медът ни е хубав. Друга година не сме имали такъв мед: и много, и хубав — рече старецът, очевидно доволен, че Хаджи Мурат яде от неговия мед.

— Благодаря — рече Хаджи Мурат и се дръпна от софрата.

На Елдар още му се ядеше, но и той като мюршида си се дръпна от софрата и подаде на Хаджи Мурат легена и ибрика.

Садо знаеше, че като приема Хаджи Мурат, рискува живота си, защото след скарването на Шамил с Хаджи Мурат на всички жители на Чечня беше съобщено да не приемат Хаджи Мурат под страх от смъртно наказание. Знаеше, че всеки миг жителите на аула можеха да научат за пристигането на Хаджи Мурат в неговия дом и да поискат предаването му. Ала това не само че не смущаваше Садо, но го радваше. Той смяташе за свой дълг да защищава гостенина си — кунак, дори ако това би му струвало живота, и беше доволен от себе си, гордееше се, че постъпва както трябва.

— Докато си в моя дом и главата ми е на раменете, никой нищо няма да ти стори — повтори той на Хаджи Мурат.

Хаджи Мурат се вгледа внимателно в блестящите му очи, разбра, че това е истина, и каза малко тържествено:

— Аллах да ти дари радост и дълъг живот!

Садо сложи мълком ръка на гърдите си в знак на благодарност за добрата дума.

След като затвори капаците на саклята и запали съчки в огнището, Садо, особено весел и възбуден, излезе от стаята за гости и отиде в другото отделение на саклята, дето живееше цялото му семейство. Жените още не спяха и приказваха за опасните гости, които нощуваха в гостната им стая.