Лев Толстой
Хаджи Мурат (24)

XXIII

Към среднощ решението бе взето. Той трябва да избяга в планините и с верните си аварци да нахлуе във Ведено и или да умре, или да освободи семейството си. Ще отведе ли семейството си обратно при русите, или ще избяга с него в Хунзах и ще се бори с Шамил — това Хаджи Мурат не беше решил. Знаеше само, че сега трябва да избяга от русите в планините. И почна веднага да привежда в изпълнение решението си. Взе изпод възглавницата черния си памучен бешмет и отиде в помещението на нукерите си. Те живееха от другата страна на пруста. Щом излезе в пруста, вратата на който беше отворена, обгърна го росната свежест на лунната нощ и веднага го удариха в ушите свируканията и песните на няколко славея от градината до къщата.

Хаджи Мурат мина през пруста и отвори вратата в стаята на нукерите. В тази стая нямаше светлина, само новият месец в първата си четвърт светеше в прозореца. Масата и два стола бяха отместени встрани, а четиримата нукери спяха върху килимите и бурките си на пода. Ханефи спеше на двора при конете. Щом чу изскърцването на вратата, Гамзало се привдигна, погледна Хаджи Мурат и като го позна, отново легна. Елдар пък, който лежеше до него, скочи и почна да облича бешмета си в очакване на заповеди. Курбан и Хан Махома спяха. Хаджи Мурат сложи бешмета си на масата и бешметът тракна о нея с нещо твърдо. Това бяха зашитите в него жълтици.

— Заший и тия — рече Хаджи Мурат, като подаде на Елдар получените днес жълтици.

Елдар взе жълтиците и веднага отиде на своето място, извади изпод кинжала си ножче и почна да разпаря хастара на бешмета. Гамзало се повдигна и седна по турски.

— А пък ти, Гамзало, кажи на момчетата да прегледат пушките, пистолетите и да приготвят зарядите. Утре тръгваме за далече — каза Хаджи Мурат.

— Барут има, куршуми има. Ще бъде готово — рече Гамзало и изръмжа нещо неясно.

Гамзало разбра за какво Хаджи Мурат заръчва да се заредят пушките. От самото начало — и колкото повече време минаваше, толкова по-силно и по-силно — той искаше само едно: да избие, да изколи колкото може повече руски кучета и да избяга в планините. Сега виждаше, че същото желае и Хаджи Мурат и беше доволен.

Когато Хаджи Мурат излезе, Гамзало събуди другарите си и четворицата цяла нощ преглеждаха пушките, пистолетите, запалките, кремъците, сменяха лошите, сипваха в подсипите пресен барут, тъпчеха хозирите с отмерени заряди барут, с куршуми, обвити в намаслени парцалчета, точеха сабите и кинжалите и смазваха остриетата им с мас.

Преди разсъмване Хаджи Мурат пак излезе в пруста, за да вземе вода за молитвеното измиване. Там още по-силно и по-често от снощи се чуваха разпелите се призори славеи. А от стаята на нукерите се носеше равномерното съскане и свистене на желязото на кинжала, който остреха с брус. Хаджи Мурат гребна вода от качето и вече беше тръгнал към стаята си, когато чу от стаята на мюридите освен звука на точенето тънкия глас на Ханефи, който пееше познатата на Хаджи Мурат песен. Хаджи Мурат спря и се заслуша.

В песента се разправяше за това, как джигитът Гамзат отвлякъл с юнаците си табун бели коне от русите, как след това го настигнал отвъд Терек руският княз и го обкръжил с многобройната си като гора войска. По-нататък песента разказваше как Гамзат заклал конете и залегнал с момчетата си зад кървавите прикрития от убити коне и се сражавал с русите, докато имало куршуми в пушките, кинжали на коланите и кръв в жилите. Но преди да умре, Гамзат видял птици в небето и им извикал: „Вие, прелетни птици, отлетете към нашите домове и кажете на нашите сестри, майки и бели девойки, че всички ние умряхме за хазавата. Кажете им, че телата ни няма да лежат в гробове, а гладни вълци ще разнесат и оглозгат костите ни и черни гарвани ще изкълват очите ни.“

С тия думи завършваше песента и към тия последни думи, изпети с тъжен напев, се присъедини бодрият глас на веселия Хан Махома, който в края на песента извика високо: „Ляилляха илалла“ и пронизително изписка. Сетне всичко притихна и пак се чуваше само песента на славеите в градината, а зад вратата равномерното съскане и навремени свистене на бързо плъзгащо се по брус желязо.

Хаджи Мурат така се бе замислил, че не виждаше как бе навел каната и водата се изливаше от нея. Той укорно поклати глава на себе си и влезе в стаята си.

След като извърши утринния си намаз, Хаджи Мурат прегледа оръжието си и седна на леглото. Нямаше повече какво да прави. За да излязат от града, трябваше да искат разрешение от пристава. А вън беше още тъмно и приставът спеше.

Песента на Ханефи му припомни друга песен, съчинена от майка му. В нея се разправяше за неща, които наистина бяха станали — то било веднага след раждането на Хаджи Мурат, но за това му бе разправяла майка му.

Песента беше такава:

„Твоят стоманен кинжал прободе бялата ми гръд, а аз притиснах до нея моето слънчице, моето момченце, измих го с горещата си кръв и раната зарасна без билки и корени; не се страхувах аз от смъртта, няма да се страхува и момченцето джигит.“

Думите на тая песен бяха отправени към бащата на Хаджи Мурат и смисълът на песента беше, че когато се родил Хаджи Мурат, ханшата също родила втория си син Умма Хан и поискала да му бъде дойка майката на Хаджи Мурат, която била откърмила и по-големия й син Абунунцал. Но Патимат не искала да остави сина си и казала, че няма да отиде. Бащата на Хаджи Мурат се разсърдил и й заповядал. Когато тя пак отказала, той я ударил с кинжала си и щял да я убие, ако не я били отървали. Така тя не го оставила, откърмила го и съчинила за това песен.

Хаджи Мурат си спомни майка си, когато тя го слагаше да спи до нея под шубата, върху покрива на саклята, и му пееше тази песен и той я молеше да му покаже мястото в хълбока, дето е останал белег от раната. Той виждаше като жива пред себе си своята майка, не такава сбръчкана, побеляла и с оредели зъби, каквато я бе оставил сега, а млада, хубава и толкова яка, че когато той беше вече петгодишен и тежеше, тя го носеше в кош на гръб при дядо му отвъд планините.

И си припомни сбръчкания, с бяла брадичка дядо, златар, как ковеше и изрязваше сребърни накити с жилестите си ръце и караше внука си да чете молитви. Спомни си кладенеца под склона, дето, хванал се за шалварите на майка си, ходеше с нея за вода. Спомни си мършавото куче, което ближеше лицето му, и особено — мириса и вкуса на дима и на киселото мляко, когато отиваше с майка си в сайванта, дето тя доеше кравата и вареше млякото. Спомни си как майка му за пръв път му обръсна главата и как в лъскавия бакърен леген, окачен на стената, той с учудване видя своята кръгла сипкава главица.

И като си се спомни малък, спомни си и за своя любим син Юсуф, на когото той сам за пръв път обръсна главата. Сега тоя Юсуф беше млад красавец джигит. Той си спомни сина си такъв, какъвто го видя последния път. Беше в деня, когато тръгваше от Целмес. Синът му доведе коня и го помоли за позволение да го изпрати. Беше облечен и въоръжен и държеше поводите на своя кон. От руменото, младо, красиво лице на Юсуф и от цялата му висока тънка фигура (беше по-висок от баща си) лъхаше младежка смелост и жизненост. Неговите широки въпреки младостта му рамене, доста широкият юношески таз и тънката му стройна снага, дългите яки ръце и силата, гъвкавостта и сръчността на всичките му движения винаги радваха бащата и той винаги се любуваше на сина си.

— По-добре остани тук. Сега само ти си в къщи. Пази майка си и баба си — бе казал Хаджи Мурат.

И той помнеше оня израз на смелост и на гордост, с който Юсуф се изчерви от удоволствие и каза, че докато е жив, никой нищо лошо няма да стори на майка му и на баба му. Все пак Юсуф яхна коня и изпрати баща си до ручея. От ручея се върна обратно и оттогава Хаджи Мурат не бе видял вече нито жена си, нито майка си, нито сина си.

И ето — Шамил искаше да ослепи тоя син! А какво ще направят с жена му — той не искаше и да мисли.

Всички тия мисли така развълнуваха Хаджи Мурат, че той не можеше вече да седи. Скочи и накуцвайки, бързо отиде до вратата, отвори я и повика Елдар. Слънцето още не бе изгряло, но беше съвсем светло. Славеите не млъкваха.

— Иди кажи на пристава, че искам да отида на разходка, и оседлайте конете — рече той.