Лев Толстой
Хаджи Мурат (3)

II

Същата тая нощ от най-предната крепост, Воздвиженска, на петнадесет версти от аула, дето нощуваше Хаджи Мурат, излязоха от укреплението отвъд Чахгиринската порта трима войника с един унтерофицер. Войниците бяха с полушубки и високи калпаци, с навити на руло шинели през рамо и с големи, високи до над коленете ботуши, каквито носеха тогава кавказките войници. С пушки на рамо, войниците вървяха отначало из пътя, но след около петстотин крачки свърнаха от него; като шумоляха с ботушите по сухите листа, изминаха двадесетина крачки вдясно и се спряха до един прекършен чинар, черният ствол на който личеше в тъмното. При тоя чинар изпращаха обикновено секретния пост.

Ярките звезди, които сякаш тичаха по върховете на дървесата, докато войниците вървяха из гората, сега се спряха и заблестяха силно върху оголените клони.

— Слава богу, сухо е — рече унтерофицерът Панов, сне от рамото си дългата, с щик пушка, издрънча с нея и я облегна о ствола на дървото. Тримата войника направиха същото.

— Туйто — загубил съм я — ядосано измърмори Панов — или съм я забравил, или е паднала по пътя.

— Какво търсиш? — попита с бодър, весел глас един от войниците.

— Лулата — дявол я знае де се е дянала.

— Чибукът останал ли е? — попита бодрият глас.

— Чибукът ли — ето го.

— Да го тикнем ли право в земята?

— Ще може ли?

— Ей сега ще го нагласим.

На секретен пост беше забранено да се пуши, но тоя секретен пост почти не беше секретен, а по-скоро преден караул, който се изпращаше, за да не могат планинците — както правеха по-рано — да докарат незабелязано оръдие и да стрелят срещу укреплението, и Панов не смяташе за необходимо да се лишава от пушене и затова се съгласи с предложението на веселия войник. Веселият войник извади от джоба си ножче и почна да дълбае земята. Като изрови трапчинка, тон я заглади, нагласи чибука към нея, напълни след това трапчинката с тютюн, натисна го и лулата беше готова. Клечката пламна и озари за миг скулестото лице на легналия по корем войник. В чибука нещо засвири и Панов подуши приятния мирис на запалена махорка.

— Нагласи ли го? — рече той, като стана.

— Че разумява се.

— Гледай ти, юначина Авдеев! Хитър момък. Я дай!

Като пускаше дим из устата си, Авдеев се обърна на една страна, за да стори място на Панов.

Панов легна по корем, избърса чибука с ръкав и засмука.

Щом се напушиха, войниците започнаха разговор.

— Разправят, че ротният пак бъркал в касата. Загубил май на карти — рече един от войниците с мързелив глас.

— Ще ги върне — каза Панов.

— То се знае, добър офицер е — потвърди Авдеев.

— Добър, добър — мрачно продължаваше оня, който бе започнал разговора, — а според моето мнение ротата трябва да поприказва с него: щом си взел, кажи колко и кога ще ги върнеш.

— Както реши ротата — рече Панов, като остави за миг лулата.

— Разумява се, глас народен, глас господен — потвърди Авдеев.

— Трябва, знаеш, овес да се купи и ботушите да се стегнат за пролетта, парички трябват, а пък като ги е спипал той… — настояваше недоволният.

— Казвам, както ротата иска — повтори Панов. — Не му е за първи път — взема и ги връща.

По онова време в Кавказ всяка рота водеше сама — чрез свои избраници — цялото си домакинство. Тя получаваше пари от държавата — по шест рубли и петдесет копейки на човек, и сама се грижеше за продоволствието: садеше зеле, косеше сено, притежаваше собствени каруци, перчеше се с охранените ротни коне. А ротните пари стояха в каса, ключовете на която бяха в ротния командир, и често се случваше ротният командир да взема заем от ротната каса. Тъй беше и сега и тъкмо за това приказваха войниците. Мрачният войник Никитин искаше да се потърси сметка от ротния, а Панов и Авдеев смятаха, че не трябва.

След Панов попуши и Никитин и като постла шинела си, седна, облегнат на дървото. Войниците замлъкнаха. Чуваше се само как вятърът шумоли високо над главите им във върхарите на дърветата. Изведнаж през това непреставащо тихо шумолене се чу вой, писък, плач и кикот на чакали.

— Гледай ти, проклетите, как нареждат — рече Авдеев.

— На тебе се смеят, че мутрата ти е крива — каза с тънък украински глас четвъртият войник.

Отново всичко затихна, само вятърът полюшваше клонищата и ту откриваше, ту закриваше звездите.

— Кажи, Антонич — неочаквано запита веселият Авдеев Панов, — домъчнява ли ти понякога?

— Че каква пък мъка? — неохотно отговори Панов.

— А на мене понякога тъй ми домъчнява, тъй ми домъчнява, че, чини ми се, сам не зная какво мога да направя със себе си.

— Я гледай! — рече Панов.

— Ей затова си пропих парите; все от мъка. Набере се, набере се, па си помисля: чакай да се натряскам.

— А случва се понякога, та от виното ти става още по-лошо.

— И това се случва. Но де ще се денеш?

— А че за какво ти е мъчно?

— На мене ли? Ами че за в къщи ми е мъчно.

— Е, как, богато ли живеехте?

— Богаташи не сме, но живеехме заможно.

И Авдеев почна да разправя онова, което много пъти вече бе разправял на тоя същия Панов.

— Аз по своя воля отидох войник вместо брат си — разказваше Авдеев. — Той има пет деца, а пък мене току-що ме бяха оженили. Майка ми почна да ме моли. Мисля си: ех, какво пък! Може да запомнят тая ми добрина. Отидох при господаря. Нашият господар е добър, казва ми: „Юначага! Върви!“ Така отидох вместо брат си.

— Е, че какво, това е добро — рече Панов.

— А пък на̀, вярваш ли, Антонич, сега ми е мъка. И най-много ми е мъчно за това, дето отидох вместо брат си. Той, санким, сега царува, а ти, на̀, се мъчиш. И колкото повече мисля, толкова по-лошо. Грехът ме кара, личи си.

Авдеев млъкна.

— Да запушим ли пак? — попита Авдеев.

— Добре, нагласи я.

Но войниците не успяха да запушат. Щом Авдеев стана и рече да нагласява пак лулата, през шумоленето на вятъра се чуха стъпки по пътя.

Панов взе пушката си и побутна с крак Никитин. Никитин стана и вдигна шинела. Стана и третият — Бондаренко.

— А пък аз, братлета, какъв сън сънувах…

Авдеев изшътка на Бондаренко и войниците замряха, заслушани. Приближаваха тихи стъпки на хора, обути не с ботуши. Все по-ясно и по-ясно се чуваше в тъмнината пращене на листа и сухи клонки. След това се чу говор на оня особен гърлен език, на който говорят чеченците. Сега войниците не само чуваха, но и видяха две сенки, които преминаваха в светлите места между дървесата. Едната сянка беше по-ниска, другата — по-висока. Когато сенките се изравниха с войниците, Панов, с пушка в ръка, заедно с двамата си другари, се изпречи на пътя.

— Кой е? — извика той.

— Мирна чечен — обади се по-ниският. Това беше Бата. — Пушка йок, сабя йок — рече той, като сочеше себе си. — Киняз трябва.

По-високият стоеше мълком до другаря си. Той също нямаше оръжие.

— Пратеник. Значи, при полковия — обясни на другарите си Панов.

— Киняз Воронцов силно трябва, голям работа трябва — думаше Бата.

— Добре, добре, ще ви заведем — рече Панов. — Е, хайде, води ги ти с Бондаренко — обърна се той към Авдеев — и щом ги предадеш на дежурния, пак ела. Внимавай — рече Панов, — по-предпазливо, карай ги да вървят пред тебе. Че тия бръснати глави са хитреци.

— Ами туй какво е? — каза Авдеев, като направи движение с пушката, сякаш коли някого. — Като го ръгна веднъж и душата му ще изскочи.

— Че като го заколиш, каква полза от него — каза Бондаренко. — Хайде, марш!

Когато стъпките на двамата войника с разузнавачите затихнаха, Панов и Никитин се върнаха на мястото си.

— Дяволът ги носи нощем! — рече Никитин.

— Значи, нужно е — каза Панов. — Хладно стана — добави той, разката шинела, облече го и седна, като се облегна на дървото.

След около два часа Авдеев и Бондаренко се върнаха.

— Е, какво, предадохте ли ги? — попита Панов.

— Предадохме ги. У полковия още не са легнали. Право при него ги заведохме. А пък какви добри момчета, братче, са тия бръснати глави! — продължаваше Авдеев. — Бога ми! Колко добре си поприказвах с тях!

— То се знае, ти няма да се разприказваш — недоволно рече Никитин.

— Вярно, съвсем като руски момчета. Единият е женен. „Марушка, казвам, бар?“ — „Бар“ — казва. „Баранчук^[1], думам, бар?“ — „Бар.“ — „Много ли?“ — „Двенки“ — казва… Тъй хубаво си поприказвахме. Харни момчета.

— Да, да, харни — рече Никитин. — Само да му паднеш самичък, червата ще ти изтърбуши.

— Скоро май ще съмне — каза Панов.

— Да, звездите взеха вече да гаснат — рече Авдеев, като сядаше.

И войниците пак притихнаха.