Лев Толстой
Хаджи Мурат (26)

XXV

На Хаджи Мурат бе разрешено да се разходи на кон близо до града с конвой от казаци. В Нуха имаше всичко една полусотня казаци, десетина души от която бяха пръснати по офицерите, а останалите, ако трябваше да ги пращат по десет души, както бе заповядано, щяха да бъдат през ден в наряд. И затова първия ден изпратиха десет казака, а след това решиха да изпращат по петима, като помолиха Хаджи Мурат да не взема със себе си всичките си нукери. Но на 25 април Хаджи Мурат излезе на разходка с всичките си пет нукери. Когато Хаджи Мурат се качваше на коня, военният началник забеляза, че и петимата нукери се стягаха да тръгнат с Хаджи Мурат и му каза, че не му е позволено да взема и петимата, но Хаджи Мурат сякаш не го чу, подкара коня и началникът не настоя. С казаците беше и един подофицер, Георгиевски кавалер, с равно подрязана коса, млад, румен, здрав, рус момък, Назаров. Той беше най-големият син в бедно, старообредческо семейство, израсъл без баща, и издържаше старата си майка, трите си сестри и двама братя.

— Внимавай, Назаров, не го пускай надалеч! — извика военният началник.

— Слушам, ваше благородие — отговори Назаров и като се приповдигна на стремената, придържайки пушката си на рамо, подкара в тръс своя хубав, едър, гърбонос, риж кон. След него яздеха четворица казаци: Ферапонтов, дълъг, сух, пръв крадец и плячкаджия — тоя, който бе продал барут на Гамзало; Игнатов, доизкарващ срока на службата си, не млад, як селянин, който се хвалеше със силата си; Мишкин, слабовато малолетно войниче, на което всички се присмиваха, и Петраков, млад, рус, един на майка, винаги любезен и весел.

На разсъмване имаше мъгла, но до закуска времето се оправи и слънцето блестеше и по току-що разлистените дървета, и по младата девствена трева, и по покаралите жита, и по набраздената повърхност на реката, която се виждаше вляво от пътя.

Хаджи Мурат караше ходом; казаците и неговите нукери го следваха, без да изостават назад. Ходом излязоха на пътя зад крепостта. По пътя срещаха жени с кошници на глава, войници в каруци и скърцащи биволски коли. Като мина две версти, Хаджи Мурат подкара в ситен раван своя бял кабардински кон, така че нукерите му яздеха в бърз тръс. Така яздеха и казаците.

— Ех, хубав му е конят — рече Ферапонтов. — Да беше ми се паднал по онова време, когато не бе мирен, щях да го пречукам.

— Да, драги, за това конче в Тифлис даваха триста рубли.

— Но аз ще го надбягам с моя — рече Назаров.

— Как не! — каза Ферапонтов.

Хаджи Мурат непрекъснато ускоряваше хода.

— Ей, кунак, не бива така. По-бавно! — извика Назаров, като настигна Хаджи Мурат.

Хаджи Мурат се обърна и без да каже нещо, продължи да кара все така, без да забавя хода.

— Гледай ти, намислили са нещо тия дяволи — каза Игнатов. — Гледай как пердашат.

Така изминаха около една верста по посока към планината.

— Казвам ти, не бива! — извика пак Назаров.

Хаджи Мурат не отговаряше и не се обръщаше, само още повече ускори хода и от ситен раван премина в галоп.

— Ще има да вземаш, няма да избягаш! — извика Назаров, силно засегнат.

Той шибна с камшик своя едър, риж кон, привдигна се на стремената, приведе се напред и препусна с все сила подир Хаджи Мурат.

Небето беше тъй ведро, въздухът тъй свеж, жизнените сили тъй радостно бликаха в душата на Назаров, когато той, слят в едно същество с хубавия силен кон, летеше по равния път след Хаджи Мурат, че и на ум не му минаваше мисълта за нещо лошо, печално или страшно. Той се радваше, че с всеки скок догонваше Хаджи Мурат и се приближаваше до него. По тропота на едрия казашки кон, който го наближаваше, Хаджи Мурат разбра, че той скоро ще го настигне и като улови с дясната си ръка пистолета, с лявата почна леко да сдържа своя разгорещен кабардинец, усетил подире си конския тропот.

— Не бива, казвам ти! — извика Назаров, почти изравнил се с Хаджи Мурат, и протегна ръка да хване поводите на коня му. Но докато успее да хване поводите, разнесе се изстрел.

— Какво правиш? — извика Назаров, като се хвана за гърдите. — Бийте ги, момчета — изрече той, олюля се и се повали върху предницата на седлото.

Ала планинците бяха извадили оръжието си преди казаците и стреляха по казаците с пистолети и ги сечаха със сабите си. Назаров бе увиснал на шията на подплашения си кон, който го носеше около другарите му. Конят на Игнатов падна и затисна крака му. Двама от планинците, без да слизат от конете си, измъкнаха сабите и го насякоха по главата и ръцете. Петраков понечи да помогне на другаря си, но веднага два изстрела — един в гърба, друг в хълбока — го парнаха и той като чувал се преметна от коня.

Мишкин обърна коня си назад и препусна към крепостта. Ханефи и Хан Махома се втурнаха подире му, но той беше вече далеч напред и планинците не можеха да го настигнат.

Като видяха, че не могат да догонят казака, Ханефи и Хан Махома се върнаха при своите. Гамзало доуби с кинжала си Игнатов, свали Назаров от коня му и закла и него. Ханефи искаше да вземе коня на Назаров, но Хаджи Мурат му извика, че не трябва, и препусна из пътя. Мюридите му се понесоха след него, като отпъждаха коня на Петраков, който тичаше подире им. Бяха вече на три версти от Нуха, сред оризищата, когато от кулата се чу изстрел, което означаваше тревога.

Петраков лежеше възнак, с разпран корем, а младото му лице бе обърнато към небето и той умираше, хълцайки беззвучно като риба.

— Майчице мила, какво направихме! — извика и се хвана за главата началникът на крепостта, когато научи за бягството на Хаджи Мурат. — Отиде ми главата! Изтървахте го, разбойници! — крещеше той, като слушаше донесението на Мишкин.

Дадена бе тревога навсякъде и не само казаците, които бяха налице, бяха изпратени да гонят бегълците, но събраха всички, които можеха да съберат, милиционери от мирните аули. Обявена бе награда от хиляда рубли за оня, който докара жив или мъртъв Хаджи Мурат. И два часа след като Хаджи Мурат с другарите си беше избягал от казаците, повече от двеста конника препускаха след пристава, за да търсят и уловят бегълците.

След като яздиха няколко версти по широкия път, Хаджи Мурат задържа своя тежко задъхан и посивял от пот бял кон и се спря. Вдясно от пътя се виждаха скалите и минарето на аула Беларджик, вляво — нивя, а там, дето свършваха, се съзираше река. Макар че пътят за планините минаваше вдясно, Хаджи Мурат изви в обратната страна — вляво, като се надяваше, че потерята ще се впусне да ги гони тъкмо вдясно. А той, и без път, като прегази Алазан, ще излезе на широкия друм, дето никой няма да допусне, че е отишъл, ще върви по него до гората и тогава вече, след като премине отново реката, ще се промъкне през гората в планините. И като реши така, той зави наляво. Ала излезе, че не е възможно да се стигне до реката. Оризовото поле, през което трябваше да преминат, беше току-що залято с вода — както винаги пролетно време — и се бе превърнало в тресавище, в което конете затъваха над глезените. Хаджи Мурат и нукерите му караха ту вдясно, ту вляво, като мислеха, че ще намерят по-сухо място, но полето, дето бяха попаднали, беше цялото равномерно залято и сега напоено с вода. Конете измъкваха затъващите си нозе от лепкавата кал със звука на изхвръкващи тапи и след няколко изминати крачки спираха, тежко задъхани.

Така се бъхтаха толкова дълго, че взе да се здрачава, а те все още не бяха стигнали до реката. Вляво имаше островче с разлистени храсти и Хаджи Мурат реши да влязат между тия храсти, да оставят измъчените коне да си отпочинат и да прекарат там до нощта.

Хаджи Мурат и нукерите му влязоха между храстите, слязоха от конете, спънаха ги и ги пуснаха да пасат, а те хапнаха хляб и сирене, които носеха. Новият месец, който отначало светеше, се скри зад върховете и нощта стана тъмна. В Нуха имаше извънредно много славеи. Имаше два и в тия храсти. Когато Хаджи Мурат и хората му навлязоха между храстите и дигнаха шум, славеите млъкнаха. Но щом хората притихнаха, те пак заизвиваха песните си, като се надпяваха. Вслушан в звуците на нощта, Хаджи Мурат, без да ще, слушаше и тях.

И техните песни му напомниха песента за Гамзат, която бе чул нощес, когато излезе за вода. Сега всяка минута той можеше да се озове в същото положение като Гамзат. Помисли, че така и ще бъде, и изведнъж душата му стана сериозна. Той постла бурката и направи молитвата си. И едва беше я свършил, когато чу приближаващи към храстите звуци. Това бе шум от много конски копита, които джапаха в тресавището. Зоркият Хан Махома се завтече до края на храсталака и съзря в тъмнината черни сенки на конници и пешаци, които се приближаваха към тях. От другия край Ханефи видя също такова множество. Това беше Карганов, околийският военен началник, със своите милиционери.

„Значи, ще се бием като Гамзат“ — помисли Хаджи Мурат.

След като бе дадена тревога, Карганов със сотня милиционери и казаци хукна да гони Хаджи Мурат, но никъде не намери нито него, нито дирите му. Карганов се връщаше вече без надежда в къщи, когато привечер срещна един старик татарин. Той попита стареца дали е видял шестима конника. Старецът отговори, че е видял. Той видял как шестима конника се мотаели из оризището и навлезли в храсталаците, дето той събирал дърва. Карганов взе стареца със себе си, върна се обратно, увери се от спънатите коне, че Хаджи Мурат е там, обкръжи през нощта храсталаците в очакване на утрото, за да го залови жив или мъртъв.

Като разбра, че е обкръжен, Хаджи Мурат видя в средата на храсталаците един стар ров и реши да залегне там и да се брани, докато има патрони и сили. Каза това на другарите си и им заповяда да направят насип до рова. И нукерите веднага почнаха да секат клони, да копаят с кинжали земята и да правят насип. Хаджи Мурат работеше заедно с тях.

Щом почна да се развиделява, до храстите се приближи милиционерският ескадронен командир и викна:

— Хей! Хаджи Мурат! Предай се! Ние сме много, а вие — малцина.

В отговор откъм рова се показа дим, пукна пушка, куршумът улучи коня на един милиционер, конят се олюля под него и политна. Подир това затрещяха пушките на милиционерите, които бяха в окрайнините на храсталака, и техните куршуми със свистене и бръмчене брулеха листа и клони и се забиваха в насипа, но не улучваха хората, залегнали над него. Само конят на Гамзало, който се бе отдалечил, беше ударен. Бе ранен в главата. Той не падна, но скъса букаите, с които бе спънат, затрополя из храстите, хукна към другите коне и като се притисна до тях, заливаше с кръвта си младата трева. Хаджи Мурат и хората му стреляха само когато някой от милиционерите излизаше напред и рядко не улучваха. Трима от милиционерите бяха ранени, а останалите не само не смееха да се хвърлят срещу Хаджи Мурат и хората му, но все повече се оттегляха от тях и стреляха само отдалече, напосоки.

Тъй продължи повече от час. Слънцето се издигна на половин копраля и Хаджи Мурат мислеше вече да яхнат конете и да се опитат да си пробият път към реката, когато се чуха викове на новопристигнала голяма група. Това беше Гаджи Ага Мехтулински със своите хора. Около двеста души. Гаджи Ага беше някога кунак на Хаджи Мурат и беше живял заедно с него в планините, но по-късно мина към русите. С него беше Ахмет Хан, син на Хаджи Муратовия враг. Гаджи Ага, също като Карганов, извика най-напред на Хаджи Мурат да се предаде, но и сега, както първия път, Хаджи Мурат отговори с изстрел.

— Сечете, момчета! — извика Гаджи Ага, като извади сабята, и се чуха стотици гласове на хора, които с вой се втурнаха към храстите.

Милиционерите изтичаха до храстите, но иззад насипа един след друг изтрещяха няколко изстрела. Трима души паднаха и нападателите се спряха, а в окрайнината на храсталака също почнаха да стрелят. Стреляха и малко по малко напредваха към насипа, прибягвайки от храст до храст. Някои успяваха да прибягват, други попадаха под куршумите на Хаджи Мурат и на хората му. Хаджи Мурат стреляше безпогрешно; също тъй рядко не улучваше и Гамзало и всеки път, щом видеше, че куршумите му удряха в целта, виеше от радост. Курбан бе седнал в края на рова, пееше „Ляилляха илалла“ и стреляше, без да бърза, но рядко улучваше. А Елдар изгаряше от нетърпение да се хвърли с кинжал срещу враговете и стреляше често и наслуки, като непрекъснато се обръщаше към Хаджи Мурат и се надигаше над насипа. Косматият Ханефи, със запретнати ръкави, и тук изпълняваше ролята на слуга. Той пълнеше пушките, които му подаваха Хаджи Мурат и Курбан, внимателно напъхваше с железния шомпол обвитите в обмаслени парцалчета куршуми и сипваше от барутника сух барут на подсипите. Хан Махома пък не седеше като другите в рова, а прибягваше от рова към конете, подкарваше ги на по-безопасно място и непрестанно виеше и стреляше, направо, без опора. Той пръв бе ранен. Куршумът го улучи в шията и той седна, почна да плюе кръв и да ругае. След него бе ранен Хаджи Мурат. Куршумът проби рамото му. Хаджи Мурат изскубна памук от бешмета си, запуши раната и продължи да стреля.

— Да се хвърлим със саби — за трети път рече Елдар.

Той се надигна над насипа, готов да се хвърли срещу враговете, но в същия миг един куршум го удари, той се олюля и падна възнак върху крака на Хаджи Мурат. Хаджи Мурат го погледна. Прекрасните му предани очи втренчено и сериозно гледаха Хаджи Мурат. Устните му, с издадена като у децата горна устна, потръпваха, без да се отварят. Хаджи Мурат измъкна затиснатия си от него крак и продължи да се прицелва. Ханефи се наведе над убития Елдар и почна бързо да прибира неизстреляните патрони от черкезката му. А в това време Курбан не преставаше да пее, бавно пълнеше и се прицелваше.

Прибягвайки от храст до храст с викове и вой, враговете се приближаваха все повече и повече. Още един куршум удари Хаджи Мурат в лявата страна. Той легна в рова, издърпа пак памук от бешмета си и запуши раната. Раната в лявата страна беше смъртоносна и той чувствуваше, че умира. Спомени и образи с необикновена бързина се сменяваха във въображението му. Ту виждаше пред себе си якия Абунунцал Хан как, прихванал с една ръка разсечената си увиснала буза, с кинжал в другата, се хвърля върху врага; ту виждаше слабия, безкръвен старик Воронцов с неговото хитро, бяло лице и чуваше мекия му глас, ту виждаше сина си Юсуф, ту жена си Софият, ту бледото, с червеникава брада и премрежени очи лице на своя враг Шамил.

И всички тия спомени се мяркаха във въображението му, без да събуждат в него някакво чувство — ни жалост, ни злоба, нито каквото и да е желание. Всичко това изглеждаше тъй нищожно в сравнение с онова, което почваше и вече бе почнало за него. А през същото време силното тяло продължаваше да върши онова, което бе започнало. Той събра сетни сили, приповдигна се над насипа, стреля с пистолета си в един човек, който прибягваше, и го улучи. Човекът се строполи. След това той излезе съвсем от рова и куцайки, тръгна с кинжал право срещу враговете. Чуха се изстрели, той се олюля и падна. Няколко милиционери с тържествуващи викове се хвърлиха към падналото тяло. Но онова, което им се струваше мъртво тяло, изведнъж замърда. Най-напред се надигна окървавената, без калпак, бръсната глава, сетне се надигна тялото до кръста и като се хвана за близкото дърво, той се изправи цял. Изглеждаше тъй страшен, че ония, които тичаха към него, спряха. Но изведнъж той потрепера, откъсна се от дървото и в целия си ръст, като подкосен бодил, падна по очи и вече не мръдна.

Той не мърдаше, но още чувствуваше. Когато Гаджи Ага, който пръв изтича до него, го удари с големия си кинжал по главата, стори му се, че го удря с чук и той не можеше да разбере кой прави това и защо. Това беше последното му съзнание за връзка с тялото. Повече нищо не чувствуваше и враговете тъпчеха и сечаха това, което вече нямаше нищо общо с него. Гаджи Ага, стъпил с крак върху гърба на тялото, с два удара отсече главата и предпазливо, за да не изцапа с кръв меките си кожени пантофи, я търкулна с крак настрана. Алена кръв шурна от артериите на шията и черна от главата и заля тревата.

И Карганов, и Гаджи Ага, и Ахмет Хан, и всички милиционери се струпаха, като ловци над убит звяр около телата на Хаджи Мурат и на неговите хора (Ханефи, Курбан и Гамзало вързаха) и изправени сред барутния дим между храстите, весело разговаряха, празнуваха победата си.

Славеите, млъкнали през време на стрелбата, отново заизвиваха песните си, най-напред един — наблизо, а после — други, по-далече.

Та тъкмо тая смърт ми напомни премазаният бодил сред разораното поле.