Лев Толстой
Хаджи Мурат (22)

XXI

Животът на обитателите на предните крепости по чеченската граница си течеше както по-рано. Оттогава имаше две тревоги, при които ротите се разтичваха, препускаха казаци и милиционери^[1], но и двата пъти не можеха да спрат планинците; те се измъкваха, а веднъж откараха от Воздвиженска осем казашки коня, които бяха на водопой, и убиха един казак. Откак бе разорен аулът след последното нападение, нямаше други. Очакваше се само голяма експедиция в Голяма Чечня поради назначаването на княз Барятински за началник на левия фланг.

Княз Барятински, приятел на престолонаследника, бивш командир на Кабардинския полк, сега, като началник на целия ляв фланг, веднага след пристигането си в Грозная събра отред, за да продължи изпълнението на ония царски нареждания, за които Чернишев беше писал на Воронцов. Събраният във Воздвиженска отред излезе на позиция по посока на Куринско. Войската беше там и сечеше гората.

Младият Воронцов живееше във великолепна сукнена палатка и жена му Маря Василиевна дохождаше в лагера и често оставаше да нощува. За никого не бяха тайна отношенията на Барятински с Маря Василиевна и непридворните офицери и войници я ругаеха грубо, защото поради нейното присъствие в лагера ги изпращаха на нощни секретни постове. Обикновено планинците докарваха оръдия и обстрелваха лагера с гюллета. Повечето от гюллетата не улучваха и затова в друго време срещу тия изстрели не се вземаха никакви мерки: ала за да не могат планинците да докарат оръдия и да плашат Маря Василиевна, изпращаха секретни постове. Но да ходиш всяка нощ на секретен пост, за да не се плаши госпожата, беше оскърбително и противно и затова войниците, както и неприетите във висшето общество офицери, я хулеха с лоши думи.

В този отред дойде и Бутлер, за да прекара отпуската си и да се види със своите съкурсници от Пажеския корпус, както и с другарите си от полка, които служеха в Куринския полк като адютанти и ординарци при началството. В началото му беше много весело. Той се настани в палатката на Полторацки и там намери мнозина познати, които го посрещнаха радостно. Отиде и при Воронцов, когото познаваше малко, тъй като бе служил някога в един полк с него. Воронцов го прие любезно, представи го на княз Барятински и го покани на прощалния обед, който даваше на генерал Козловски — бившия началник на левия фланг преди Барятински.

Обедът беше великолепен. Бяха докарани и наредени една до друга шест палатки. По цялата им дължина беше сложена трапеза, отрупана с прибори и бутилки. Всичко напомняше петербургския гвардейски живот. Седнаха на трапезата в два часа. В средата на трапезата бяха седнали от едната страна Козловски, от другата — Барятински. Отдясно на Козловски седеше Воронцов, отляво — жена му. По цялата дължина на трапезата, от двете страни, бяха насядали офицерите от Кабардинския и от Куринския полк. Бутлер беше седнал до Полторацки и двамата весело бъбреха и пиеха със съседите си офицери. Когато стигнаха до печеното и ординарците почнаха да наливат шампанско, Полторацки с искрен страх и съжаление каза на Бутлер:

— Ще се посрами нашият „такова“.

— Защо?

— Ами че трябва да държи реч. А къде може той!

— Да, драги, не е като да превземаш валове под град от куршуми. А пък сега до тебе дама, че и тия придворни господа. Наистина жал ми е да го гледам — приказваха си офицерите.

Но ето че настъпи тържествената минута. Барятински стана и вдигна чаша, обърна се към Козловски с кратка реч. Когато Барятински свърши, Козловски стана и с доста твърд глас започна:

— По височайшата воля на негово величество аз, господа офицери, заминавам, разделям се с вас — каза той. — Но смятайте ме, такова, като че съм винаги с вас… На вас, господа, такова, ви е известна истината — сам боец не е боец. Затова всичко, за което през службата си, такова, съм бил награждаван, всичко, такова, за което съм бил обсипван от голямата щедрост на господаря императора, такова, цялото си положение, такова, и доброто си име, всичко, решително всичко, такова… — тук гласът му затрепера — аз, такова, дължа само на вас и само на вас, скъпи мои приятели! — И набръчканото му лице се набърчи още повече. Той изхлипа и сълзи бликнаха в очите му. — От цялото си сърце ви поднасям моята, такова, искрена, от душа признателност…

Козловски не можа да продължи по-нататък, а стана и почна да прегръща офицерите, които се приближаваха до него. Всички бяха развълнувани. Княгинята закри лицето си с кърпичка. Княз Семьон Михайлович кривеше уста и мигаше с очи. Мнозина от офицерите също се просълзиха. Бутлер, който твърде малко познаваше Козловски, също не можа да сдържи сълзите си. Всичко това много му хареса. После почнаха тостове за Барятински, за Воронцов, за офицерите, за войниците — и гостите напуснаха трапезата, опиянени и от изпитото вино, и от военния възторг, към който и без това бяха особено склонни.

Времето беше чудесно, слънчево, тихо, с ободряващ свеж въздух. От всички страни пращяха огньове и се чуваха песни. Би казал човек, че всички празнуваха нещо. В най-щастливо и умилено настроение Бутлер отиде у Полторацки. Там се бяха събрали офицерите, разпънаха масата за игра на карти и адютантът обяви банка със сто рубли. На два пъти Бутлер излиза от палатката, стискайки в джоба на панталона си кесията, но най-сетне не удържа и макар да беше дал дума и на себе си, и на братята си, че няма да играе, почна да залага.

И не мина час, когато Бутлер, целият червен, изпотен, изцапан с тебешир, седеше, облегнал лакти на масата, и пишеше по смачканите си карти цифрите на това, което бе залагал. Беше загубил толкова много, че вече се страхуваше да пресметне записаното. Без да смята, той знаеше, че да даде и цялата си заплата, която можеше да вземе в аванс, и стойността на коня си, пак не ще изплати всичко, което дължеше на непознатия адютант. Той щеше да играе още, но адютантът със строг израз сложи с белите си чисти ръце картите и почна да пресмята тебеширената колона с цифри на Бутлеровия дълг. Бутлер сконфузено помоли да го извини, че не може още сега да изплати всичко, което е загубил, каза, че ще го изпрати, като се върне дома, и когато каза това, видя, че всички го съжалиха и че всички, дори и Полторацки, избягваха погледа му. Това беше последната му вечер там. Ако не беше играл, а беше отишъл у Воронцови, дето го бяха поканили, „и всичко щеше да бъде хубаво“ — мислеше си той. А сега не само не беше хубаво, но беше ужасно.

Като се сбогува с другарите и познатите си, той си замина и щом пристигна у дома, веднага легна да спи и спа осемнадесет часа непрекъснато, както обикновено се спи след загуба на карти. По това, че поиска от Маря Дмитриевна половин рубла, за да даде бакшиш на придружилия го казак, по умърлушения му вид и по кратките му отговори тя разбра, че е загубил, и нахока Иван Матвеевич, загдето го бе пуснал.

На следния ден Бутлер се събуди в дванадесет часа и като си спомни положението си, поиска отново да потъне в забравата, от която току-що бе излязъл, но не можа. Трябваше да вземе мерки, за да изплати четиристотин и седемдесетте рубли, които остана да дължи на непознатия човек. Едната от тия мерки беше, че писа писмо на брат си, разкайвайки се за своя грях, и го молеше да му изпрати за последен път петстотин рубли за сметка на мелницата, която бе останала в общо тяхно владение. След това писа на една своя роднина скъперница, като я молеше да му изпрати също петстотин рубли, с каквато ще лихва. После отиде при Иван Матвеевич и знаейки, че той, или по-право Маря Дмитриевна, има пари, го помоли да му даде назаем петстотин рубли.

— Бих дал — каза Иван Матвеевич, — веднага бих дал, но Машка не ще се съгласи. Много са стиснати тия жени, дявол да ги вземе. А трябва, трябва да се отървеш, дявол да го вземе. Онзи дявол — лавкаджията, няма ли?

Но не биваше да се опитва да заеме нещо от лавкаджията. Тъй че Бутлер можеше да очаква спасение само от брат си или от скъперницата роднина.