Лев Толстой
Хаджи Мурат (23)

XXII

След като не можа да постигне целта си в Чечня, Хаджи Мурат се върна в Тифлис, ходеше всеки ден при Воронцов и когато князът го приемаше, той го молеше да съберат планинците пленници и да ги разменят срещу семейството му. Той отново повтаряше, че без това ръцете му са вързани и не може да служи на русите така, както би искал, и да унищожи Шамил. Воронцов обещаваше неопределено да направи, каквото може, но отлагаше, като казваше, че ще реши тоя въпрос, когато в Тифлис пристигне генерал Аргутински и поговори с него. Тогава Хаджи Мурат почна да моли Воронцов да му позволи да отиде временно в Нуха — малко градче в Задкавказието, — дето смяташе, че ще му бъде по-удобно да води преговори за семейството си с Шамил и с верните свои хора. Освен това в Нуха — мохамедански град — имаше джамия, дето по-удобно би могъл да изпълнява необходимите по мюсюлманския закон молитви. Воронцов писа за това в Петербург, а междувременно все пак позволи на Хаджи Мурат да се премести в Нуха.

На Воронцов, на петербургските власти, както и на повечето руси, които знаеха историята на Хаджи Мурат, тая история им се струваше или щастлив обрат в кавказката война, или просто — интересен случай. Но за Хаджи Мурат, особено напоследък, това беше страшен обрат в неговия живот. Той бе избягал от планините — донякъде да се спаси, донякъде от омраза към Шамил, и колкото и мъчно да беше това бягство, постигна целта си и на първо време успехът му го радваше и той наистина обмисляше планове за нападение срещу Шамил. Но излезе, че прехвърлянето на семейството му, което той смяташе да уреди лесно, беше по-мъчно, отколкото мислеше. Шамил бе заловил семейството му, държеше го в плен, заплашваше, че ще раздаде жените по аулите и ще убие или ослепи сина му. Сега Хаджи Мурат отиваше в Нуха с намерение да опита чрез своите привърженици в Дагестан, с хитрост и със сила, да изтръгне семейството си от Шамил. Последният разузнавач, който го бе посетил в Нуха, му съобщи, че верните му аварци се готвят да отвлекат семейството му и да дойдат заедно с него при русите, но че готови за това хора имало твърде малко и че не се решавали да го направят във Ведено, дето е затворено семейството, но обещават да го сторят, ако семейството му бъде преместено другаде. Ще го сторят по пътя. Хаджи Мурат поръча да кажат на приятелите му, че обещава три хиляди рубли за спасяването на семейството му.

В Нуха на Хаджи Мурат бе отредена една малка къща от пет стаи, близо до джамията и до ханския дворец. В същата къща живееха офицерите, командировани при него, преводачът и неговите нукери. Животът на Хаджи Мурат минаваше в очакване и приемане на разузнавачи от планините и в позволените му разходки на кон из околностите на Нуха.

На 8 април, като се върна от разходка, Хаджи Мурат узна, че в негово отсъствие е пристигнал чиновник от Тифлис. Макар че имаше силно желание да научи какви новини му е донесъл тоя чиновник, Хаджи Мурат, преди да отиде в стаята, дето го очакваха приставът и чиновникът, отиде в своята стая и прочете обедната си молитва. Като свърши молитвата, той мина в другата стая, която служеше за гостна и за приемна. Пристигналият от Тифлис чиновник, пълничкият статски съветник Кирилов, предаде на Хаджи Мурат желанието на Воронцов да отиде на дванадесети април в Тифлис за среща с Аргутински.

— Якши — ядосано каза Хаджи Мурат. Чиновникът Кирилов не му се хареса.

— А пари донесе ли?

— Донесох — рече Кирилов.

— Сега — за две седмици — каза Хаджи Мурат и посочи десет пръста и още четири. — Дай ги.

— Ей сега ще ги дам — рече чиновникът, като вадеше от пътната си чанта кесията. — И защо му са пари? — каза той по руски на пристава, като предполагаше, че Хаджи Мурат не разбира, но Хаджи Мурат разбра и погледна сърдито Кирилов. Като вадеше парите, Кирилов, който искаше да се поразговори с Хаджи Мурат, за да има после какво да каже на своя княз Воронцов, попита чрез преводача отегчава ли се тук. Хаджи Мурат погледна презрително отстрана дребното пълничко човече в цивилни дрехи и без оръжие и не отговори нищо. Преводачът повтори въпроса.

— Кажи му, че не искам да говоря с него. Нека даде парите.

И като каза това, Хаджи Мурат отново седна до масата и се приготви да брои парите.

Кирилов извади жълтиците, нареди седем купчинки по десет жълтици (Хаджи Мурат получаваше по пет жълтици дневно) и ги побутна към Хаджи Мурат. Хаджи Мурат изсипа жълтиците в ръкава на черкезката си, стана, съвсем неочаквано плесна по плешивото теме статския съветник и тръгна да излиза от стаята. Статският съветник скочи и заповяда на преводача да му каже да не смее да върши това, защото той има чин полковник. Същото каза и приставът. Но Хаджи Мурат кимна, за да покаже, че знае това, и излезе.

— Какво да го правиш — рече приставът. — Ще те мушне с кинжала и това си е. С тия дяволи не можеш се разбра. Виждам го, че почва да побеснява.

Щом се мръкна, от планината дойдоха двама разузнавачи, обвити до очи с башлъците си. Приставът ги въведе в стаята на Хаджи Мурат. Единият беше месест, черен тавлинец, другият — сух старец. Донесените известия не бяха радостни за Хаджи Мурат. Приятелите му, които се били наели да спасят семейството му, сега направо се отказали, страхувайки се от Шамил, който заплашвал с най-страшни наказания всеки, който помага на Хаджи Мурат. Като изслуша разузнавачите, Хаджи Мурат се облакъти върху скръстените си нозе, наведе главата си с калпака и дълго мълча. Хаджи Мурат мислеше и мислеше решително. Знаеше, че сега мисли за последен път и че трябва да вземе решение. Той вдигна глава, извади две жълтици, даде по една на всеки от разузнавачите и каза:

— Вървете си.

— Какъв отговор да дадем?

— Отговорът — какъвто бог даде. Вървете си.

Разузнавачите станаха и си отидоха, а Хаджи Мурат продължаваше да седи на килима, опрял лакти на коленете си. Дълго седя така и мисли.

„Какво да правя? Да повярвам на Шамил и да се върна при него? — мислеше Хаджи Мурат. — Той е лисица, ще излъже. Дори и да не излъже, не мога да му се подчиня — на него, на тоя червенокос измамник. Не мога, защото сега, след като съм бил при русите, той вече няма да ми вярва“ — мислеше Хаджи Мурат.

И си спомни тавлинската приказка за сокола, който бил хванат, живял при хората и после се върнал в планините при своите. Той се върнал, но с вериги и на веригите — звънчета. И соколите не го приели. „Лети — рекли те — нататък, дето са ти сложили сребърните звънчета. Ние нямаме нито звънчета, нито вериги.“ Соколът не искал да напусне родината си и останал. Но другите соколи не го приели и го изкълвали.

„Тъй ще изкълват и мене — мислеше Хаджи Мурат. — Да остана тук? Да покоря Кавказ за руския цар, да заслужа слава, чинове, богатство?

Това може — мислеше той, спомняйки си срещите с Воронцов и хвалебните думи на стария княз. — Но трябва още сега да реша, иначе той ще погуби семейството ми.“

Цялата нощ Хаджи Мурат не спа и мисли.