Лев Толстой
Хаджи Мурат (20)

XIX

Наскоро след като Хаджи Мурат премина към русите, неговото семейство бе закарано в аула Ведено и бе държано там под стража, в очакване решението на Шамил. Жените — старата Патимат и двете жени на Хаджи Мурат — и техните пет невръстни деца живееха под стража в саклята на сотника Ибрахим Рашид; а синът на Хаджи Мурат, осемнадесетгодишният младеж Юсуф, беше хвърлен в тъмница, тоест в дълбока повече от два метра яма заедно с четворица престъпници, които също като него очакваха да се реши тяхната участ.

Решението не се вземаше, защото Шамил бе заминал. Той беше на поход срещу русите.

На 6 януари 1852 година Шамил се връщаше у дома си във Ведено след боя с русите, в който според русите той бил разбит и избягал във Ведено, а според него и мнението на всички мюриди — бе спечелил победа и прогонил русите. В това сражение той сам стреля с пушката си, нещо, което се случваше много рядко, и като извади сабя, щеше да препусне право срещу русите, ако придружаващите го мюриди не бяха го задържали. Двама от тях бяха убити тутакси близо до Шамил.

Беше пладне, когато Шамил, обкръжен от група мюриди, които джигитуваха около него, стреляха с пушки и пистолети и непрестанно пееха „Ляилляха илаллах“, пристигна на местопребиваването си.

Цялото население на големия аул Ведено беше излязло на улицата и по покривите, за да посрещне своя повелител, и в знак на тържество също стреляше с пушки и пистолети. Шамил яздеше бял арабски кон, който, приближавайки към къщи, весело подръпваше поводите. Такъмите на коня бяха най-прости, без златни и сребърни украшения: изкусно изработена червена ремъчна юзда с ивица по средата, металически чашковидни стремена и червен чепрак^[1], който се виждаше под седлото. Имамът беше облечен в кафява сукнена шуба, обточена около шията и ръкавите с черна кожа, и бе пристегнал тънката си дълга снага с черен ремък, на който висеше кинжал. На главата си носеше висок калпак с плоско дъно и черен пискюл, обвит в бяла чалма, единият край на която падаше зад шията. Краката му — обути в зелени, меки, без токове обуща, а прасците му — пристегнати с черни кончови, поръбени с прост гайтан.

Изобщо имамът не носеше нищо блестящо, златно или сребърно и неговата висока, изправена могъща фигура, в облекло без украшения, обкръжена от мюриди със златни и сребърни накити по облеклото и оръжието им, правеше онова впечатление на величие, което искаше и умееше да прави на народа. Бледото, обиколено с подстригана червеникава брада лице с постоянно прижумели малки очи беше като каменно, съвсем неподвижно. Минавайки през аула, той чувствуваше устремените в него хиляди очи, но неговите очи не гледаха никого. Жените и децата на Хаджи Мурат, заедно с всички обитатели на саклята, бяха излезли на чардака да гледат връщането на имама. Само старата Патимат, майката на Хаджи Мурат, не излезе, а остана да си седи, както си седеше на пода в саклята с разчорлени посивели коси, прегърнала с дългите си ръце своите мършави колене, и мигаше с блестящите си черни очи, загледана в догарящите съчки в огнището. И тя като сина си винаги бе мразила Шамил, а сега го мразеше още повече, отколкото преди, и не искаше да го види.

И синът на Хаджи Мурат не видя тържественото влизане на Шамил. В тъмната вонеща яма той чуваше изстрелите и пеенето и се измъчваше, както се измъчват само младите, пълни с живот хора, лишени от свобода. Седнал във вонещата яма, заобиколен с все същите нещастни, мръсни, изтощени затворени заедно с него хора, повечето от които се мразеха едни други, сега той страстно завиждаше на ония, които се радваха на въздуха, светлината и свободата, джигитуваха на буйните си коне около своя повелител, стреляха и пееха дружно „Ляилляха илаллах“.

Като прекоси аула, Шамил влезе в един голям двор, съседен на друг, вътрешен, в който се намираше неговият харем. Двама въоръжени лезгинци посрещнаха Шамил при отворената врата на първия двор. Тоя двор беше пълен с народ. Тук се бяха събрали хора, дошли от далечни краища по свои работи, имаше просители, имаше и търсени от самия Шамил хора за съд и присъда. Когато Шамил влезе, всички в двора станаха и поздравиха почтително имама, слагайки ръце на гърдите си. Някои коленичиха и останаха така през всичкото време, докато Шамил минаваше през двора — от външната порта до вътрешната. Макар че Шамил позна между очакващите много неприятни нему лица и мнозина досадни просители, с които трябваше да се занимава, той мина край тях със същото неизменно, каменно лице и като влезе във вътрешния двор, слезе при чардака на своето помещение вляво от вратата.

След напрежението от похода, не толкова физическо колкото душевно, защото Шамил, макар гласно да твърдеше, че е победил, знаеше, че неговият поход беше несполучлив, че много чеченски аули бяха опожарени и унищожени, а непостоянните лекомислени чеченци се колебаят и някои от тях, които се намираха най-близо до русите, вече са готови да минат към тях — всичко това беше тежко, срещу това трябваше да се вземат мерки, но в тоя миг на Шамил не му се щеше да върши нищо, не му се щеше да мисли за каквото и да било. Сега той искаше само едно: почивката и прелестта на семейната ласка от най-любимата измежду жените му — осемнадесетгодишната черноока, бързонога, кистинка^[2] Аминет.

Ала сега не само че не можеше да се мисли да види Аминет, която беше тук, зад оградата, отделяща във вътрешния двор женското от мъжкото отделение (Шамил беше уверен, че дори сега, докато слизаше от коня, Аминет гледа с другите жени през пролуката на оградата), не само не можеше да отиде при нея — но просто не можеше да легне в пухената постеля и да си почине от умората. Трябваше преди всичко да направи обедния намаз, за който сега нямаше никакво желание, ала неизпълнението на който за него, религиозен ръководител на народа, беше невъзможно, а освен това бе необходимо и за самия него като всекидневна храна. И той извърши измиването и молитвата. Като свърши молитвата, повика ония, които го чакаха.

Пръв влезе неговият тъст и учител, висок, побелял, благообразен старец с бяла като сняг брада и червено румено лице, Джемал Един, и като се помоли богу, почна да разпитва Шамил за събитията в похода и да му разказва какво се е случило в планините през време на отсъствието му.

Между всевъзможните събития — убийства за кръвна мъст, кражби на добитък, обвинения в неспазване на тариката^[3]: пушене на тютюн, пиене на вино, Джемал Един съобщи, че Хаджи Мурат изпратил хора да измъкнат при русите семейството му, но това било открито и семейството му доведено във Ведено, дето е поставено под стража, очаквайки решението на имама. В съседната стая бяха събрани старците за обсъждане на всички тия въпроси и Джемал Един посъветва Шамил да ги освободи още днес, тъй като те вече от три дни го чакаха.

Като изяде в стаята си обеда, поднесен му от мургавата, с остър нос и неприятно лице нелюбима, но най-възрастна измежду жените му, Зайдет, Шамил влезе в гостната.

Шестимата съставящи неговия съвет старци с бели, сиви и червеникави бради, с чалми и без чалми, с високи папахи и нови бешмети и черкезки, пристегнати с колани с кинжали, станаха, щом влезе той. Шамил беше с една глава по-висок от всички. Те, както и той, дигнаха ръце с длани нагоре, затвориха очи, прочетоха молитвата, погладиха лицата си с ръце, спуснаха ги по брадите и ги съединиха. След това насядаха — Шамил в средата, на по-висока възглавница — и почна обсъждането на всички предстоящи дела.

Делата на обвинените в престъпления лица се решаваха по шериата: двама души бяха осъдени за кражба с отсичане на едната им ръка, един — за убийство — с отсичане на главата му, а трима бяха помилвани. След това пристъпиха към най-важния въпрос: обмисляне на мерки срещу преминаването на чеченци към русите. За противодействие Джемал Един бе приготвил следното възвание:

„Пожелавам ви вечен мир с всемогъщия бог. Чувам, че русите любезничат с вас и ви призовават към покорство. Не им вярвайте и не им се подчинявайте, а търпете. Ако на тоя свят не бъдете възнаградени за това, на оня — ще получите награда. Спомнете си какво беше по-рано, когато ви отнемаха оръжието. Ако тогава, в 1840 година, не беше ви вразумил бог, сега щяхте да сте войници, да ходите с щикове вместо с кинжали, а жените ви щяха да ходят без шалвари и да са опозорени. По миналото съдете за бъдещето. По-добре да се умре във вражда с русите, отколкото да се живее с неверници. Потърпете, а аз ще дойда при вас с коран и сабя и ще ви поведа срещу русите. А сега ви заповядвам строго да нямате не само намерение, но и помисъл да се покорявате на русите.“

Шамил одобри това възвание, подписа го и реши да го разпрати.

След това идеше за обсъждане въпросът за Хаджи Мурат. Той беше много важен за Шамил. Макар и да не искаше да признае, той знаеше, че ако Хаджи Мурат със своята сръчност, смелост и храброст беше с него, онова, което се бе случило сега в Чечня, нямаше да се случи. Да се помири с Хаджи Мурат и да се ползува пак от неговите услуги, беше добре; но ако това не можеше да стане, все пак не трябваше да се позволи той да помага на русите. И затова във всеки случай трябваше да бъде извикан и след това убит. Начинът беше — или да се изпрати в Тифлис човек, който би могъл да го убие там, или да се извика тук и на място да свършат с него. А за това имаше само едно средство — семейството му, и най-важното — неговият син, към когото — Шамил знаеше — Хаджи Мурат изпитва страстна обич. И затуй трябваше да се действува чрез сина.

След като съветниците поприказваха за това, Шамил затвори очи и млъкна.

Съветниците знаеха, че сега той слуша, гласа на пророка, който му говори и му посочва какво трябва да направи. След петминутно тържествено мълчание Шамил отвори очи, присви ги още повече и каза:

— Доведете сина на Хаджи Мурат.

— Той е тук — рече Джемал Един.

И наистина Юсуф, синът на Хаджи Мурат — слаб, бледен, окъсан и вонещ, но все още красив и в снага, и в лице, със също такива блестящи като на баба му Патимат черни очи, — вече стоеше пред портата на външния двор в очакване да го повикат.

Юсуф не споделяше чувствата на баща си към Шамил. Той не знаеше всичко, което бе станало по-рано, или знаеше, но без да го е преживял, не разбираше защо баща му тъй упорито враждува с Шамил. Понеже желаеше само едно: да продължава тоя лек, разпуснат живот, какъвто той, като син на наиб, водеше в Хунзах — струваше му се съвсем ненужно да се враждува с Шамил. Противно на баща си той особено се възхищаваше от Шамил и изпитваше към него твърде разпространеното в планините възторжено преклонение. Сега Юсуф влезе в кунацката с особено чувство на трепетно благоговение към имама, спря до вратата и срещна настойчивите присвити очи на Шамил. Постоя малко, сетне се приближи до Шамил и целуна голямата му, с дълги пръсти бяла ръка.

— Ти ли си синът на Хаджи Мурат?

— Аз, има̀м.

— Знаеш ли какво направи той?

— Зная, имам, и съжалявам за това.

— Знаеш ли да пишеш?

— Готвех се да стана молла.

— Тогава пиши на баща си, че ако се върне при мене сега, преди байрам, ще му простя и всичко ще бъде както по-рано. Ако ли не и ако остане при русите — Шамил се намръщи страшно, — ще изпратя по аулите баба ти и майка ти, а на теб ще отсека главата.

По лицето на Юсуф не трепна нито един мускул. Той наведе глава в знак, че е разбрал думите на Шамил.

— Пиши това и го дай на човека, когото ще ти пратя.

Шамил млъкна и дълго гледа Юсуф.

— Пиши, че съм те съжалил и няма да те убия, а ще ти избода очите, както правят с всички изменници. Върви!

Пред Шамил Юсуф изглеждаше спокоен, но щом го изведоха от гостната, той се хвърли върху човека, който го водеше, измъкна от ножницата кинжала му и щеше да се прободе с него, но го уловиха за ръцете, вързаха го и го върнаха пак в ямата.

Тая вечер, когато вечерната молитва свърши и се здрачи, Шамил облече бялата си шуба, отиде зад оградата, в оная част на двора, дето живееха жените му, и се запъти към стаята на Аминет. Но Аминет я нямаше там. Тя беше при по-възрастните жени. Тогава Шамил застана зад вратата на стаята й и я зачака, като се мъчеше да остане незабелязан. Но Аминет му беше сърдита, задето бе подарил копринен плат не на нея, а на Зайдет. Тя го бе видяла, когато излезе и се запъти към стаята й да я търси, и нарочно не се прибра. Дълго стоя тя до вратата в стаята на Зайдет и тихо се смееше, като гледаше бялата фигура, която ту влизаше, ту излизаше от стаята й. След като я чака напразно, Шамил се върна в стаята си чак по времето на среднощната молитва.