Лев Толстой
Хаджи Мурат (19)

XVIII

На третия ден след нападението Бутлер излезе на улицата не много рано сутринта през задния вход, като смяташе да се поразходи и да подиша въздух до утринния чай, който пиеше обикновено заедно с Петров. Слънцето се бе показало вече над върховете и осветените от него бели варосани къщици по дясната страна на улицата мъчно можеха да се гледат, но затова пък както винаги беше весело и успокоително да гледаш вляво към отдалечаващите и извисяващи се, покрити с гори черни върхове и към матовата верига снежни върхове отвъд клисурата, които както винаги се мъчеха да се престорят на облаци.

Бутлер гледаше тия върхове, дишаше с пълни гърди и се радваше, че живее и че живее тъкмо той, и то в тоя прекрасен свят. Радваше се малко и на това, че вчера в сражението и при настъплението, и особено при отстъплението, когато работата беше доста напечена, той тъй добре се беше държал; радваше се още, като си припомни как вчера, след като се върна от похода, Маша или Маря Дмитриевна, съжителката на Петров, ги гощаваше и беше тъй естествена и любезна с всички, но най-вече, както нему се струваше, беше мила с него. Мария Дмитриевна, със своята дебела плитка, широки рамене, високи гърди и светла усмивка на лунестото добродушно лице, неволно привличаше Бутлер като силен, млад, нежен човек и му се струваше дори, че тя го желае. Но той смяташе, че това би било лошо към добрия, сърдечен другар и се държеше с Маря Дмитриевна най-естествено и почтително и беше доволен от себе си за това. Сега мислеше за тия неща.

Мислите му се разсеяха от бързия тропот на много конски копита по прашния път пред него, като че препускаха няколко души. Той вдигна глава и видя в края на улицата група конници, които се приближаваха бавно. Пред двадесетина казаци яздеха двама души: единият с бяла черкезка и висок калпак с чалма, другият — офицер от руската войска, черен, гърбонос, със синя черкезка, с много сребърни накити по дрехите и по оръжието. Конникът с чалмата яздеше червеникав, с белезникава грива и опашка красавец кон с малка глава, с прекрасни очи; офицерът яздеше висок наперен карабахски кон. Бутлер, любител на коне, веднага оцени бодрата сила на първия кон и се спря да разбере кои бяха тия хора. Офицерът се обърна към Бутлер.

— Това къща военен началник? — попита той, като с неправилната си реч и изговор издаваше неруския си произход, и посочи с камшик къщата на Иван Матвеевич.

— Същата — рече Бутлер. — А кой е тоя? — попита Бутлер, като се доближи до офицера и посочи с очи човека с чалмата.

— Това — Хаджи Мурат. Тук дошъл, тук ще бъде гостенин на военен началник — рече офицерът.

Бутлер знаеше за Хаджи Мурат и за неговото преминаване към русите, но съвсем не очакваше да го види тук, в това малко укрепление.

Хаджи Мурат го гледаше дружелюбно.

— Здравейте, кошколдъ̀ — каза той научения татарски поздрав.

— Саубул — отговори Хаджи Мурат, като кимна с глава. Той приближи с коня до Бутлер и му подаде ръка, на двата пръста на която висеше камшик. — Началник? — рече той.

— Не, началникът е тук, ще отида да го извикам — каза Бутлер на офицера, изкачи стъпалцата и бутна вратата.

Но вратата на „парадния вход“, както го наричаше Маря Дмитриевна, беше заключена. Бутлер почука, но като не получи отговор, обиколи откъм задния вход. Той извика на ординареца си, но не получи отговор и като не намери нито един от двамата ординарци, влезе в кухнята. Маря Дмитриевна, забрадена с кърпа и зачервена, запретнала ръкавите на белите си пълни ръце, режеше разточеното, бяло като ръцете й тесто на малки късчета за пирожки.

— Де са се дянали ординарците? — попита Бутлер.

— Отишли са да пиянствуват — каза Маря Дмитриевна. — За какво ви са?

— Да отключат вратата; пред къщата ви има цяла тълпа планинци. Пристигна Хаджи Мурат.

— Хайде де, какви ги измисляте — рече Маря Дмитриевна, като се усмихна.

— Не се шегувам. Истина е. Чакат пред входа.

— Ама вярно ли е? — рече Маря Дмитриевна.

— Че защо ще измислям? Идете вижте, чакат пред входа.

— Ама че работа — рече Маря Дмитриевна, спусна ръкави и почна да опипва фуркетите в дебелата си плитка. — Тогава ще отида да събудя Иван Матвеевич — каза тя.

— Не, аз ще отида. А ти, Бондаренко, върви отвори вратата — каза Бутлер.

— И тъй бива — рече Маря Дмитриевна и продължи работата си.

Като научи, че е дошъл при него Хаджи Мурат, Иван Матвеевич, който беше вече чул, че Хаджи Мурат е в Грозная, не се учуди, а се привдигна, сви цигара, запуши и почна да се облича, като кашляше силно и мърмореше против началството, което му беше изпратило „тоя дявол“. След като се облече, той поиска от ординареца си „лекарство“. И ординарецът, знаейки какво се разбира под „лекарство“, му поднесе водка.

— Няма нищо по-лошо от смесицата — изръмжа той, като си пийваше от водката и похапваше чер хляб. — На̀, вчера пихме чихир и сега ме боли глава. Е, готов съм вече — завърши той и отиде в гостната, дето Бутлер бе въвел вече Хаджи Мурат и придружаващия го офицер.

Офицерът, който съпровождаше Хаджи Мурат, предаде на Иван Матвеевич заповедта на началника на левия фланг да приеме Хаджи Мурат, да му позволява да поддържа връзка с планинците чрез разузнавачи, но по никакъв начин да не го пуска вън от крепостта без конвой от казаци.

Иван Матвеевич прочете заповедта, погледна втренчено Хаджи Мурат и отново се задълбочи в нея. След като няколко пъти мести поглед от документа към гостенина, най-сетне спря очи върху Хаджи Мурат и каза:

— Якши, бек-якши. Нека живее. Та тъй му кажи — че ми е заповядано да не го пускам. А което е заповядано, то е свято. Ще го настаним — как мислиш, Бутлер, — ще го настаним в канцеларията, а?

Докато Бутлер отговори, Маря Дмитриевна, дошла от кухнята и изправена до вратата, се обърна към Иван Матвеевич:

— Защо в канцеларията? Настанете го тук. Ще му дадем кунацката и килера. Така ще ни е пред очите — рече тя и погледна Хаджи Мурат, но като срещна погледа му, бързо се извърна.

— Наистина, струва ми се, че Маря Дмитриевна е права — каза Бутлер.

— Хайде, хайде, отивай си, тук не е за жени — рече намусено Иван Матвеевич.

През цялото време на разговора Хаджи Мурат седеше, сложил ръка на дръжката на кинжала, и се усмихваше леко презрително. Той каза, че му е все едно де ще живее. Едно нещо само му е потребно и то му е разрешено от сардаря — да има връзка с планинците и затова иска да ги пускат при него. Иван Матвеевич каза, че това ще бъде сторено и помоли Бутлер да се занимава с гостите, докато им донесат да хапнат и приготвят стаите им, а той ще отиде в канцеларията да напише необходимите документи и да даде потребните нареждания.

Отношенията на Хаджи Мурат към новите му познати веднага се определиха много ясно. Към Иван Матвеевич Хаджи Мурат още от първия миг почувствува отвращение и презрение и винаги се отнасяше високомерно с него. Маря Дмитриевна, която му готвеше и носеше храната, особено му харесваше. Хареса му нейната сърдечност и особената красота на чуждата нему народност и несъзнателно предалото му се нейно влечение към него. Той се мъчеше да не я гледа, да не говори с нея, ала очите му неволно се обръщаха към нея и следяха движенията й.

С Бутлер тутакси, още от запознаването си, се сприятели много и с охота разговаряше с него, разпитваше го за живота му и разправяше за своя, съобщаваше му новините, които донасяха разузнавачите за положението на семейството му, и дори се съветваше с него какво да прави.

Сведенията, носени от разузнавачите, не бяха добри. През четирите дни, които прекараха в крепостта, те на два пъти дохождаха при него. И двата пъти новините бяха лоши.