Руби Диксън
Огънят в кръвта му (9)

Глава 9

Клаудия

Събудих се от слабия звук на нещо, което се вълнуваше, и бях изненадана да видя, че слънцето грееше ярко и птици чуруликаха в далечината. Цяла нощ ли съм спала? Въпреки че бях гола, мръсна и прегръщана от дракон? Предполагам. Дори сега, бузата ми лежеше на привлекателно топлите люспи на предния му крак, ръката и кракът ми бяха върху него, сякаш беше голяма възглавница. Дори не се смутих. Спах твърде добре.

Изправих се, махайки мръсната си коса от очите, и погледнах лицето на дракона. Каел беше нащрек, главата му изправена и скована, очите му бяха нещо средно между черно и златно. Докато гледах, от едната му ноздра се появи струя пара и дългата му опашка биеше някъде далеч зад нас, разбутвайки отломки. Това трябва да е звукът, който ме събуди.

Но защо той беше толкова развълнуван?

Останах неподвижна, не исках да го стресна и реших да чакам да забележи, че бях будна. Той обаче остана напрегнат и не изглежда да ми обърна внимание. Добре. Знаех какво да правя в опасни ситуации — да се измъкна от споменатите опасни ситуации. Седнах и започнах да се отдалечавам, само за да се протегне една лапа и веднага да ме сграбчи, теглейки ме отново близо до гърдите си. Издадох малък звук на протест и бутнах един от гигантските черни нокти, но вместо да ме пусне, той ги обви като клетка около мен.

Никъде нямаше да ходя.

Сърцето ми започна да бие силно. Това не беше начинът, по който действаше вчера.

— Ъм, Каел? — поставих ръка върху един люспест пръст. — Помниш ли ме? Клаудия? Твоят най-добър човешки приятел?

Очите му продължиха да стават черни, устните му се дръпнаха назад, разкривайки подобни на мечове резци. Добре, по дяволите. Не знаех какво да направя. Как да успокоиш ядосан дракон, когато си нямаш идея какво го е ядосало? Продължих да галя люспите му, опитвайки се да го утеша.

— Говори с мен, Каел.

Защото за да говори, трябваше да се върне в човешката си форма и беше по-малко страшен в нея.

Голямата глава се наклони и потърка муцуна в косата ми, но ноктите му останаха здраво обвити около мен. Мислех, че се опитваше да ме успокои, но нямаше да мога да се отпусна, докато имаше всичкото това черно в очите си.

Звукът на човешки гласове стигна до ухото ми. Застинах, незабавно заставайки нащрек. Надеждата се надигна в сърцето ми.

Хора! Милиция, ако съдех по гласовете, но не ми пукаше. Форт Далас беше пратил хора за мен и само това беше от значение. Не са ме оставили. Някой идваше да ме спаси. Не бях напълно захвърлена. Радост и облекчение минаха през мен и бутнах ноктите на Каел, опитвайки се да освободя пътя си.

Той не ме пусна. Изръмжа ниско и очите му станаха почти черни.

Отново застанах мирно. По дяволите. Това не беше добре. Изобщо не беше добре.

Не знаех какво да правя. Исках да бъда спасена… но не исках Каел да изгуби ума си и да ме сплеска на купчина от човешка лепкава субстанция.

— Трябва просто да проверим нещата — каза глас, кух и отекващ от другата страна. Едва го разбирах, но беше мъжки. — Видя какво е направил дракона с това място. Нещо се случи вчера и кметът иска отговори.

Сърцето ми потъна при това. Не са тук, за да ме спасят. Бяха тук, за да видят какво се случва. Нямах ли значение?

— Никой не може да е оцелял след това — измърмори друг глас. — Трябваше да се качваме с въжета по проклетата сграда, за да стигнем до тук. Той е отнесъл стълбите.

— Да, но нямаше труп долу на улицата. Това е добър знак.

— Освен ако не я е изял цялата.

Е, гледай ти! Изглеждаха почти разочаровани, че не съм пътник. Понеже бе неудобно за тях да съм жива и да трябва да ме проверят. Започвах да се разбирам с проклетия дракон.

— Проверете дали е там. Гледайте за знаци от дракона или момичето — каза един от войниците.

— Няма да има никакъв знак от нея — изкоментира друг. — Не беше повече от две хапки.

Каел издуха още един облак от дим от ноздрите си, ръмженето му се усили. Опашката му се мяташе напред-назад диво, прах и листа шумяха толкова силно, че звучеше като вятърна буря. Беше наистина ядосан и когато потърка косата ми с друг облачен дъх разбрах, че се опитва да ме успокои. Опитваше да ми каже, че не беше ядосан на мен.

Но тези другите?

Направо щеше да ги изпече.

Кожата ми настръхна. Знаех това толкова добре, колкото познавах и петте си пръста. Щеше да ме защити от тях. Сега бях негова играчка и ако се опитаха да ме върнат, щеше да ги накара да съжаляват. Щеше да ги убие и смъртта им щеше да тежи на моята съвест. Не знаех какво да правя.

Погледнах дракона и след това стълбите от другата страна на стаята. В момента, в който се появяха на вратата, бяха мъртво месо. Трябваше да ги спра преди това. И Каел нямаше да ме нарани. Надявах се. Така че поех риск и направих фуния около устата си.

— Не влизайте — извиках. — Драконът все още е тук и е ядосан!

Каел си пое дъх, движението накара косата ми да се раздвижи. Той снижи главата си, докато окото му беше пред лицето ми и започна да става дълбоко, дълбоко черно. Ох, по дяволите.

— Съжалявам — прошепнах и го потупах по носа. — Моля те, не ми се ядосвай.

Предупреждението ми обаче имаше противоположния ефект.

— Ехо? — извика един от мъжете. — Клаудия Джоунс? Ти ли си?

Отворих уста да извикам отново, но окото на Каел все още ме гледаше и ниското ръмжене боботеше в гърдите му толкова силно, че можех да го почувствам да разтърсва тялото ми. Думите замряха в гърлото ми.

— Идваме за теб — друг милиционер извика. — Кметът промени решението си.

Променил го е? Не съм изгнаник? Задържах дъха си, шокирана и доволна. Тогава видях сянка да се движи по стълбището. О, не.

— Не идвайте!

Каел вдигна глава, насочи я към небето, и изрева. Беше шумно, рязко и напълно яростно. Беше предупреждение. Дори аз знаех това.

— Мамка му! — изкрещя един от мъжете. Чух шума от лазене по стълбите.

Драконът се изправи на крака, изревавайки отново. Сграбчих бързо ноктите му и те се забиха в кожата ми, когато разпери криле. Преглътнах скимтене, докато се издигахме във въздуха, точно когато мъжете стъпиха върху разрушения под, който беше мой дом през последния ден. Издигахме се все по-високо и по-високо, Каел изрева гръмогласно. Притиснах се към него, ужасена, че ще ме изпусне. Бяхме толкова високо и нямах за какво да се хвана, освен за един хлъзгав дракон. Всичко, на което можех да се надявам, беше, че няма да ме изпусне в един от по-малко ясните си моменти.

Докато се издигахме, сградите ставаха все по-малки и видях мъжете да спират и вдигат оръжията си. Какво, по дяволите, правят? Оръжията бяха безполезни срещу драконови люспи. Това беше и една от причините човечеството да няма шанс срещу драконовата инвазия.

Куршумите се изстрелваха, чуваше се бързото рат-тат-тат-тат на автоматичните пушки.

Изкрещях, навеждайки глава и опитвайки се да я защитя с ръце. Нещо топло направи пътечка на ръката ми — бях уцелена.

Стрелят по мен, не по дракона?

Ужасяващ рев прозвуча отново, толкова силен, че ушите ми сякаш щяха да избухнат от гръмотевичността му. Откъсна се от гърлото на Каел, толкова мощен, че го почувствах в ноктите му, след което се обърна изведнъж, гмурвайки се обратно към мъжете с оръжията.

О, не. Не, не, не, не.

Стиснах безпомощно очи докато пикирахме. Можех да почувствам как вятъра се променя, докато Каел се снишаваше. Още куршуми се изстреляха.

Чух ужасен писък и хрущене на кости и тогава въздухът отново се промени. Издигахме се. Още изстрели изсвистяха. Отворих едно око точно на време да видя как Каел изплюва половината от един от войниците, тялото се въртеше във въздуха. Той започна да се обръща отново, готов да атакува останалите войници.

Стомахът ми се сви от ужас.

— О, не — изстенах. — Моля те, не.

Драконът рязко смени посоките.

В единия момент пикирахме към останалите войници. В следващия, крилата на Каел пляскаха силно и ни издигаха обратно във въздуха. Отново изрева и изстреля огън към сградата. Не беше достатъчно, че да уцели някого, просто да им покаже гнева си. Гледах как сградата става все по-малка, докато се издигахме, и войниците заприличаха на мравки. Дългите червени знамена се вееха и се почувствах странно, оставяйки ги зад себе си.

Каел прекрати атаката си. Чу ме да казвам не и спря.

Не знаех как да реагирам. Облекчена бях, разбира се, но да го похваля? Да му благодаря за това, че разполови само един войник? Да му говоря, все едно не е било нищо? Изобщо да не го споменавам? Ударих люспестата му кожа, множество емоции ме разкъсваха отвътре. Той уби човек. Разполови го. Но не нападна пръв. Просто се опита да тръгне с мен и загуби ума си, когато започнаха да стрелят по нас.

По мен.

Жлъчка се надигна към гърлото ми и погледнах надолу към пейзажа. Бяхме високо в небето, Каел се рееше над руините на Стария Далас. Оттук разрушените сгради изглеждаха спокойни и приятни, по някакъв неорганизиран начин. Приличаха на детски блокчета, които бяха разхвърляни, не като разпръснати руини на град. Зелената растителност се виеше като змия по назъбените ъгли на улиците, пълзейки по парапетите и запълвайки пукнатините, обърквайки перфектните линии на старите магистрали. От тази височина изглеждаше доста добре… ако пренебрегнеш факта, че висях гола в ноктите на дракон убиец на над триста метра височина.

Както и да е, исках просто да знам къде ме води и как да се върна у дома.

Летяхме известно време, докато празният ми, разбъркан стомах не започна да протестира. Погледнах драконовото лице на Каел, опитвайки се да преценя настроението му. Острите му зъби все още се отваряха за по някое изръмжаване, готов да атакува. Очите му продължаваха да са черни.

Все още не бяхме добре… но и стомахът ми не беше. Помислих за войниците и начинът, по който той ме третираше в сравнение с тях. Той не правеше друго, освен да ме защитава, дори когато очите му бяха черни.

Потупах предния му крак, решавайки да опитам.

— Трябва да сляза, Каел. Моля те.

Той ме погледна, очите му бяха пълни с някаква емоция.

— Долу, моля. Знам, че не ме разбираш, но искам долу — посочих близките сгради под нас. Бяха счупени и им липсваха много прозорци, но не ми пукаше. Беше място, където да седна.

Той започна да кръжи над тях, спускайки се, и почувствах прилив на облекчение. Погледнах го и изглежда, че очите му бавно се връщаха към златното, затова погалих люспите му и промърморих колко щастлива ме прави това, запазвайки гласа си успокояващ, докато се приближавахме към сградата. Беше бъркотия, разбира се. Както и всяка сграда в Стария Далас. Най-горният етаж беше издълбан, откривайки лабиринт от стени и части от стаи и бюра, всички унищожени и буренясали. Някаква част от офис в пентхаус? Не ме интересуваше. Просто исках долу.

Каел избра място и се снижи, изравнявайки крилата си за по-лесно приземяване, след което ги прибра към тялото си. Имаше грамадна дупка на пода и той се приземи в нея. След един момент кацнахме на пода с тупване, главата ми се плъзна по люспите на гърдите му. Той протегна предния си крак и внимателно ме освободи.

Няколко от първите ми крачки не бяха особено стабилни. Повече се клатушках. Но бях на стабилна земя и това беше нещо. Можех да дишам по-свободно. Погледнах към Каел, очите му все още бяха прекалено близко към черното, триъгълните му уши все още бяха нащрек, зъбите бяха оголени в гримаса. Опашката му се клатеше бясно.

Все още ядосан.

Трябваше да го успокоя, преди да мога да се отпусна. Вдигнах ръка и бавно се приближих към него.

— Сега можеш да се успокоиш, голямо момче. Няма никой тук. Обещавам.

Черният му поглед се фокусира върху мен и опашката му започна да се мята малко по-бавно. Голямата глава се наклони надолу към протегнатата ми ръка, сякаш търсеше докосването ми.

— Ще те докосна — казах успокояващо. — Но се нуждая това черно да напусне очите ти. Ще можеш ли да го направиш?

Той притисна глава срещу ръката ми с рязко движение.

Отдръпнах се разтревожена.

— Спокойно, нали?

Очите му отново се фокусираха върху мен и тогава, докато гледах, станаха изцяло златни. Само за кратко, но знаех, че беше там.

— Добре — успокоих се. — Това наистина е добре. Не искаш да ме нараниш, нали? Клаудия е твой приятел. Ти просто си малко стресиран от това, че другите тръгнаха да ни преследват с оръжия — е, мен по-точно. — Ти помисли, че искат да ме наранят и премина в защитнически режим, което е страхотно. Но сега сме в безопасност и можеш да се успокоиш, обещавам — знаех, че не може да разбере какво му казвам. Очите му все още бяха нещо средно между златно и черно, но златното преобладаваше. — Добре сме. Клаудия вече е в безопасност. Каел е в безопасност.

Продължих да говоря с ниски, спокойни тонове, уверявайки го, като повторих имената ни, за да се опитам да накарам съзнанието му да остане тук. Нямах идея дали работи, но очите му постепенно станаха изцяло златни и тогава, когато притисна муцуната си срещу ръката ми, търсейки докосването ми, движенията му бяха спокойни.

Ужасното напрежение в мен се разхлаби. Помилвах с ръка люспестия му нос, продължавайки да шепна тихи думи на утеха. Не посегна да ме сграбчи отново с ноктите си. Това беше добре. Беше прогрес. Опашката му забави движенията си и когато се наведе и зарови муцуна във врата ми, знаех, че отново бе себе си.

— Ето така — казах му, доволна от това, че ми откликва, и от факта, че бях способна да му помогна. Чувствах се сякаш контролирам ситуацията и не беше най-лошото чувство в света.

Драконовата гигантска глава се потри в мен отново и си пое дълбоко въздух. Големият му, змиевиден език се подаде и облиза ръката ми, там, където ме болеше ужасно много. Правилно. Бях простреляна. Трепнах, отдръпнах се и огледах нараняването. Просто драскотина, но се нуждаеше от почистване. И, ами, да не бъде близана от дракон. Нямаше нужда да знам каква инфекция можеше да предизвика.

— Нуждаем се от вода — казах му. Може би имаше в тази сграда, ако се чувстваше спокоен да ме остави да проверя.

Той отново облиза ръката ми, този път внимателно, за да избегне раняването ми. Потръпнах от простата демонстрация на привързаност, защото не трябваше да ми харесва. Наистина не трябваше. Отново издиша в косата ми и ръмженето в гърлото му се снижи до ниско буботене. Да, знаех накъде отиваха нещата. Той щеше да се развълнува и тогава щеше да се наложи да го успокоя по абсолютно различна причина. Хванах носа му с две ръце и го накарах да ме погледне.

— Можеш ли да се промениш в човешка форма?

Той ме погледна, очите му бяха кехлибарени, звукът от гърлото му продължаваше.

Най-малкото беше щастлив.

— Иска ми се да говореше английски — казах му и се замислих кои мимики ще го накарат да разбере, че трябва да говорим. Сложих ръка на устата си и показах говорене, след това с пръстите си показах двукрак мъж, който ходи. — Два крака? Да?

Каел продължаваше да се притиска към ръцете ми и ниското ръмжене в гърлото му стана по-нежно.

— Господи. Добре, добре, ако ми намериш вода и ме оставиш да се изчистя, кълна се, че ще те оставя да ме целуваш толкова, колкото искаш.

Той наклони голямата си глава. След това гърбът му се изви и премина в човешката си форма. Златокожият мъж беше легнал на земята и се изправи на крака с всичките си гъвкави движения и невероятно тяло.

Присвих очи.

— Ти сигурен ли си, че не говориш английски, голямо момче?

Кехлибарените му очи ме наблюдаваха с топлина и не малка страст.

— Клау-дя — прошепна с дрезгав глас, пресягайки се да ме докосне.

И потрепнах от обещанието в това.

— Първо водата — казах. — Ще бъда много по-податлива, когато съм чиста.