Руби Диксън
Огънят в кръвта му (17)

Глава 17

Клаудия

Трябваше да потърся по-добро облекло, казах си, когато отворих една врата на автомобил и се плъзнах между два изгорени Олдсмобила, които съставляваха част от барикадата на Форт Далас. Костюмът, който взех, се разпадна на повече парчета от преди след няколко минути. По това време вече се скитах по улиците на Форт Далас гола, покрита с драскотини и мръсотия и миришех на драконов секс.

Но поне си бях вкъщи. Да ударя Каел и да се върна обратно в града беше най-големият приоритет и ако това означаваше да се разхождам наоколо гола и да се изчервявам? За един удар на сърцето бих го направила отново. Така или иначе наоколо нямаше никой.

Беше един проклет дълъг ден, но вече приключваше. Надявах се.

Видях червен дракон в небето по-малко от десет минути след като напуснах Каел. Скрих се, ужасена, че може да ме види. Умът ми беше пълен с картини на битката между Каел и другия златен дракон и колко бързо разкъса гърлото на опонента си. Последното нещо, от което се нуждаех, беше друг дракон да претендира за мен, докато все още чувствах предишния. Скрих се в един стар контейнер, без да ме е грижа, че беше пълен със стар боклук и вонята се усещаше осезаемо. Беше без значение — беше безопасно. Е, вероятно. Съмнявах се, че някога щях да се почувствам в абсолютна безопасност. Но след като измина час без поява на дракони, напуснах скривалището си и продължих към Форт Далас, непрекъснато гледайки зад себе си, очаквайки всеки миг да видя златистите му криле.

Но небето остана ясно.

Вече се свечеряваше, небето беше тъмновиолетово от залеза и можех да видя малките къщи с горящи огньове във Форт Далас. Беше облекчение да знам, че Ейми и Саша топлят ръцете си на някой от тях. Натиснах преградата, минавайки по познатия път, по който бягах десетки пъти по време на набезите си. Всеки добър събирач имаше свой собствен таен път, за да избяга от пазачите и този беше моя. Минах през задната седалка на колата и се приземих в тясното пространство между разрушена тухлена стена и стара, пълна с боклук алея, която се използваше за сделки от черния пазар. Нямаше никой и това беше добре. Хората бяха склонни да се събират в близост до огньовете след залез-слънце или да се крият в домовете си. Сега това ми бе от полза. Никой нямаше да ме види как минавам през града като лейди Годайва.

Което беше добре, защото бях уморена, болеше ме и ми беше студено. Раната на гърлото ме сърбеше с неприятна горещина и ме тревожеше. Дали захапката на дракона беше заразна? Замислих се как целунах Каел.

Замислих се, че исках да го целуна отново. Че копнеех за него. По дяволите, аз даже го последвах, когато той се отдръпна назад. Със сигурност съм луда.

Придържах се към сенките, минавайки по улиците, водещи към бедняшките квартали на Форт Далас. Малката „къща“, която споделях с Ейми и приятелката ни Саша, беше разположена в най-бедната част на града, което означаваше, че бе в центъра му, където хората бяха най-малко защитени от драконовите атаки. Покрайнините — и старите паркинг гаражи, в които бяха разположени всички важни сгради, като казармите на милицията и затвора — бяха най-защитени, но човек се нуждаеше от много пари и сила, за да се установи на някое от онези места. А аз нямах нито едното, нито другото, така че живеехме в задната половина на училищен автобус на изоставен паркинг, заобиколени от други, които имаха също толкова малко пари и защита.

Нашият малък автобус имаше четири спукани гуми, счупена предна част и почти всички седалки бяха премахнати — това бяха някои от нещата, които продадохме първо. Обаче всичко беше наред, понеже нямахме планове да пътуваме някъде. Металният интериор правеше един сравнително удобен дом, въпреки че беше ужасно горещо през лятото и отвратително студено през зимата. Но ни пазеше в безопасност и бяхме сухи, а в тези времена това беше всичко, което наистина имаше значение. Забелязах го в тъмнината и трептенето на лампа вътре ме накара да почувствам облекчение. Продължих към къщи, бутнах сгъващата се врата и пропълзях вътре.

— Ейми?

Но единствено Саша беше сгушена пред огъня. Саша с кафявите очи, тъмна коса и прекалено слабо лице. Саша, която беше прекрасна и вероятно щеше да работи като актриса или супермодел, ако цялото това нещо с „драконовия апокалипсис“ не се беше случило. Изглеждаше отслабнала, а на едната й скула забелязах голямо натъртване.

Очите й се разшириха, когато ме погледна.

— Клаудия! Къде, да му се не види, беше?

Пльоснах се на малкия си матрак, увивайки одеялото около тялото си като импровизирано облекло.

— Къде е Ейми?

Саша сложи капак върху малък метален варел, който използвахме за готвене и пропълзя до мен.

— Изглеждаш ужасно. Добре ли си? И защо си гола? Нараниха ли те? Милицията ли те взе? — Тя изпъшка. — Да не са те направили…

Саша беше бъбрива. Но потокът от тревожните й думи ме накара да се почувствам по-добре. Беше нормално, а толкова малко неща се чувстваха нормално напоследък.

— Добре съм, наистина — докоснах ръката й. — Дълга история, която ще ти разкажа по-късно. Къде е Ейми?

— Отиде да те търси — каза тя, изваждайки бутилка вода и ми я подаде. — Нали си… добре? Наистина? Да не са те нападнали стражите? Затова ли нямаш дрехи и си изподраскана?

— Не. Сериозно, добре съм. Но Ейми…

Очите на Саша се разшириха.

— И може ли да кажа това? Миришеш… наистина странно, момиче. Като боклук и още нещо. Да не си събирала и да са те ограбили? Имам предвид, миришеш все едно си събирала неща, но в продължение на дни, пък и никой не го прави, докато е гол.

Усмихнах се уморено на Саша и взех водата от нея. Възнамерявах само да отпия малко… и в крайна сметка я изпих цялата. Бях напълно дехидратирана и трескавото чувство растеше. Раната на врата ми ме безпокоеше. Всъщност всичко в този момент ме притесняваше, от драскащото усещане на одеялото до начина, по който мръсната ми коса падаше по кожата ми.

— Мисля, че съм болна — казах на Саша.

— Болна? Как?

Дракон ме ухапа по време на секс.

— Не знам.

— Затова ли миришеш така? — Веждите й се събраха.

Повдигнах китка към носа си и подуших. Наистина миришех странно. Основно на пот и боклука от контейнера, но имаше и силен, много необичаен аромат от порите ми. Приличаше до някъде на аромата на Каел — драконова кожа, подправки и жега. Намръщих се и подуших другата си китка, след това косата си. Определено идваше от мен. Може би миризмата му се бе просмукала в мен по време на секса… но не трябваше ли да се е махнал досега?

— Нуждая се от баня.

Исках да кажа, че воня, но истината беше, че… по някакъв начин харесвах миризмата. Друга причина, доказваща, че не съм добре умствено. Миризмата на Каел беше привлекателна и успокоителна и ми се искаше в този момент да го мразя.

— По-късно може да се изкъпеш. Но първо трябва да ми разкажеш историята си — извърна се отново към огъня и вдигна капака и докато го правеше, ароматът на супа се разнесе във въздуха, карайки устата ми да се напълни със слюнка. — Правя яхния, ако си гладна. Има катериче месо и картофи.

— Яхния? — Погледнах я изненадана. — Как получи съставките за яхния?

Саша отклони погледа си, взирайки се в малкото гърне във въглищата.

— Как мислиш? Бяхме гладни, а ти не се върна. Нямаше нищо за ядене. Трябваше да направя нещо.

Правилно. „Приятелят“ на Саша, който работеше в милицията, който разменяше с нея няколко монети или закуски в замяна на секс. Е, повече от секс, мислех, защото тя винаги се прибираше с натъртвания или поглед на преследвано животинче. Преди я бях предупредила, че „виждането“ с този мъж беше опасно. Познавахме прекалено много момичета, които започваха с един приятел и накрая завършваха с двайсет или сто. Винаги свършваха при Сводницата Беки като една от проститутките. Саша се кълнеше, че е внимателна, но синините по лицето и отчаянието в очите й говореха друго.

— Съжалявам — прошепнах. — Трябваше да съм тук.

— Случва се — сви рамене тя. — Не беше толкова зле и донесе на мен и Ейми достатъчно храна за няколко дни. Има и по-лоши неща. Гладна ли си?

Изведнъж ухапването на врата ми не изглеждаше толкова зле. Каел беше мил с мен по негов си начин. Приятелят на Саша нямаше и една мила част в тялото си. Тя се беше жертвала за тази храна и аз нямаше да се отвърна и да нараня чувствата й.

— Ще ям. Благодаря.

Саша гребна от яхнията, сложи я в купа и ми я подаде.

— Кажи ми какво се е случило. Нямаше те за седмици и се поболяхме от притеснение. Ейми каза, че ще отиде при Тъкър, за да пита за теб. Той й каза, че милицията те е прибрала, така че отидохме при тях, за да питаме какво се е случило.

Стомахът ми се преобърна.

— Кога беше това?

— Преди два дни — Саша хапеше устните си, гледайки ме разтревожено. — Питах наоколо, но не стигнах до никъде.

— Няма проблем — казах, въпреки че не беше така. За мен и Саша беше обичайно да изчезваме понякога, аз събирайки и Саша с приятеля си. Но Ейми? Тя винаги чакаше вкъщи. Кракът й беше зле и не можеше да ходи дълго, без да я заболи. Да изчезне за два дни беше… лошо. С усилие преглътнах храната си. Трябваше да я намеря.

— Говорила е с Тъкър, а? Това шибано копеле.

Саша изглеждаше объркана, задържайки купичката си.

— Какво е направил?

— Издаде ме на милицията, ето какво — дъвках ядосано, решена да ям бързо. Не исках да мисля за факта, че месото беше леко развалено или че беше толкова тънко, че едва можеше да се усети в бульона. Не исках да мисля, че при Каел имах прясно месо всяка вечер. Той ме предаде. Вместо това се фокусирах върху Саша. — Занесох някои неща за продан на Тъкър и там, заедно с него, ме чакаше милицията. Копелето ме продаде, за да спаси собствената си кожа — когато Саша ахна смаяно, продължих. — Милицията ме арестува и ме заключи за седмица, докато решат какво да ме правят. Тогава ме заведоха пред кмета, за да изпълнят процес, и можеш да предположиш как мина.

Челюстта й се стегна и тя се намръщи.

— Този дебел лицемер?

— Аха. Седеше си там с лаптоп. Имаше нахалството да ме гледа в очите и да ми казва, че краденето е лошо и че не трябва да го правя, докато през цялото време използваше откраднати вещи. Той е невероятен тъпак. Както и да е — потреперих и оставих празната купа и притеглих одеялото си по-близо. — Той реши, че трябва да бъда заточена.

Саша вдиша тревожно.

— Става по-лошо — казах й. — Милицията имаше друга идея.

Саша се завъртя.

— По-лошо от заточение? Това е смърт! Къде можеш да отидеш? Ох, Клаудия! Това е ужасно. Най-близкия форт е Форт Орлиънс, но той е на стотици километри от тук. Няма да се справиш — сълзи напълниха очите й. — Ако номадите не те вземат с тях, драконите ще те…

— Всичко е наред, Саша. Наистина. Просто слушай — вдигнах ръце нагоре, като защита срещу тревожните й думи. — Милицията била чула, че някой във Форт Орлиънс бил опитомил дракон и решиха да ме използват за стръв — изразителните й очи се разшириха, устата й се отвори, но аз продължих, преди тя да проговори отново. — Преди да попиташ, ще ти кажа. Изглежда, че драконите харесват човешките жени. Милицията ми даде да се изкъпя и ме отведе в една от изоставените сгради, оковавайки ме и оставяйки ме с надеждата някой дракон да ме открие — усмихнах се иронично. — Не след дълго той се появи.

Челюстта на Саша падна.

— Но… как…

— Знам. Беше… странно — потреперих при спомена за първата поява на Каел. — Той не ме нарани. Всъщност, той беше очарован от мен. Мисля, че милицията беше права — драконите наистина харесват човешките жени. Този, който ме намери, беше голям и златен, подуши ме и се опита да ме нахрани — Притеглих одеялото по-нагоре, чудейки се колко да й кажа. Може и да кажа всичко. — О, и… ъ… той се превърна в човек.

— Превърнал се е в човек? — Главата на Саша се наклони, сякаш й трябваше време да възприеме това. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че могат да променят формата си. Той се приземи пред мен и се превърна в мъж — жестикулирах във въздуха, сякаш това щеше да ми помогне да обясня нещата. — Висок е почти два метра, кожата му е странна, изпъстрена със сенки, но си има коса и мигли и всичко. Наистина прилича на човек, освен в очите, и има нокти. И зъби. И ъ… някакви шипове по ръцете. И ъ… по-голямо от средно оборудване.

Саша ме погледна.

— Видяла си оборудването му?

— Е, беше гол.

— И ти си била гола — веждите й се повдигнаха. — Ти дали…

— Това не е важно. Просто, знаеш, казвах ти разликите между нас, но въпреки това сме подобни.

В този момент бях силно изчервена.

— Беше ли бодлив?

Погледнах я.

— Кое да е било бодливо?

— Члена му. Прочетох това в една книга — каза ми Саша. — Преди драконите. Имаше картинки на променени и имаха бодливи пениси. Някои от тях имаха дори два.

— Боже, не! Беше просто, ааа, различен. По-дебел. И горещ при допир — Нямаше да й кажа за изгарящото освобождение на спермата му.

— Значи си докосвала члена му!

— Кожата му — извиках. — Кожата му е гореща при допир.

— Но си го докосвала, нали? — Прошепна. — Можеш да ми кажеш.

— Хм. Може би — когато очите на Саша се разшириха, добавих бързо. — Не така!

Беше точно така, но не беше нужно тя да знае детайли.

Саша прочисти гърлото си, мигайки.

— Значи не си се опитала да го опитомиш?

— Не! Не съм искала да го укротя! Беше просто… — напрягах се да го обясня. — Значи… той ме плени и беше наистина мил и се опита да говори с мен. Но също така направи ясно и че ме иска.

— Иска те като иска те?

Кимнах.

— Предполагам, че не са виждали много жени. Опита се да ме докосне, но когато казах не, отстъпи. Искаше и аз да го желая.

Носът на Саша се набръчка при мисълта.

Исках да протестирам срещу погрешното й разбиране. Че Каел може да бъде наистина сладък и флиртуващ, и че по едно време усещах, че е правилно да бъдем заедно. Но тогава той ме ухапа и всичко отново се промени. Щеше да бъде много трудно да обясня динамиката ни с Каел. Постоянното чувство за притежание, последвано от голяма нежност. Саша нямаше да разбере. По дяволите, дори за мен беше трудно да го възприема, а бях там. Трудно беше да мислиш, че един дракон може да бъде нежен, обичлив… и хапещ. Каел имаше две страни, едната беше невероятно мила, а другата беше невероятно плашеща.

— Трябваше да си там. Защити ме от друг дракон.

— Друг дракон?

— Опита се да ме открадне от него — пропуснах частта, в която очевидно драконите можеха да подушат желанието, и че така ме беше намерил другия дракон. — Каел ме взе от другия и беше много емоционален. Искаше ме, започнах да го почиствам и едното нещо доведе до другото…

— Да го почистваш?

— От кръвта. Разкъса гърлото на другия дракон.

Очите на Саша отново се разшириха.

— И си спала с него след това?

— Нямаше да му кажа не — отговорих. Но тази картина беше нечестна. Трябваше да кажа не. Да го избутам. Истината беше, че когато той започна да ме докосва, аз отговорих и исках да правя секс с него.

Но Саша нямаше да го разбере. Тя не харесваше секса и го правеше само с нейния офицер за храна. Нямаше да разбере силния ми копнеж и нуждата ми Каел да ме докосва или как се чувствах, когато той сложи устата си на котенцето ми.

— И… значи си правила секс с него и той те е пуснал? — Саша изглеждаше впечатлена. — Уау. Наистина се опитомяват от жени.

— Не точно — разтрих горещото ухапване на врата ми. Боже, чувствах се гореща. Болезнено, всъщност. — По средата на секса той ме ухапа и болеше, така че го ударих по главата с камък. Оставих го в безсъзнание и избягах.

Саша сложи ръка на устата си, ахвайки.

— Ухапал те е? Дай да видя.

Свалих одеялото и избутах косата си настрани, откривайки врата си.

— Лошо ли е? Беше грозно по-рано.

Саша се наведе, щракайки с едно от нашите ценни фенерчета, които използвахме само в спешни случаи, и освети кожата ми. Светлината се раздвижи по врата ми.

— Къде те е ухапал?

— Шегуваш ли се? — Можех да почувствам топлината от ухапването да се разстила по кожата ми като отрова. Докоснах врата си, за да й покажа. — Тук.

— Не виждам нищо — пръстите на Саша се движеха леко по кожата ми и ги чувствах хладни. — Гореща си, но кожата не е разкъсана и нищо не изглежда инфектирано. Сигурна ли си, че не си се паникьосала и да си си въобразила? Мисля, че да правиш секс с дракон би било малко гадно. Всички тези люспи.

— Той не е люспест — прошепнах с ръка на гърлото. Колко странно беше изчезнало захапването. — Кожата му е мека.

— Аха — очевидно Саша не ми вярваше. — Виж, няма да те съдя, че си правила секс с него. Правиш каквото е нужно, за да оцелееш. Вярвай ми, разбирам това — изключи фенерчето и седна срещу мен. — Мислиш ли, че е полудял?

— Не знам — опитвах се да не мисля за това.

— Ще тръгне ли след теб? — Тя потрепери при мисълта, придърпвайки собственото си одеяло.

— И това не знам — казах, но подозирах, че лъжа, дори и себе си. Разбира се, че Каел щеше да тръгне след мен. — Обаче съм в безопасност в града.

Саша изглеждаше скептична, но замълча.

— Приключи ли с яденето? Има още.

Подадох й празната купичка и поклатих глава.

— Добре съм. Трябва да се облека.

Обърнах се към моя малък куфар с вещи и издърпах риза и чифт джинси.

— Къде отиваш? — Попита Саша.

— Трябва да намеря Ейми. Още не се е върнала, а искам да знае, че съм добре.

— Изглеждаш изтощена, Клаудия. Не може ли да почакаш няколко часа?

Нямаше нищо, което да искам повече от това да пропълзя на леглото и да спя няколко часа. Това беше най-дългият ден в целия ми проклет живот, започващ с отвличане от дракон, след това секс с дракон и накрая спринт през половината от Стария Далас, за да се върна при Ейми. Дори плоският ми, противен матрак изглеждаше привлекателен. Тялото ме болеше от изтощение и се чувствах гореща и замаяна.

Но трябваше да намеря Ейми. Тя не беше в безопасност. Малката ми сестра бе прекалено доверчива и не я исках в ръцете на пазачите.

Саша не каза нищо, докато се обличах бързо, пъхайки крака в чифт тежки ботуши. Бяха леко тесни за крака ми, но бяха здрави, така че ги използвах. Сложих резервен нож на кръста си и се усмихнах уверено на Саша.

— Ще се върна скоро с Ейми. Не се безпокой.

— Не мога да не се притеснявам — каза Саша със слаб глас. — Вие двете сте всичко, което имам.

Чувствах се по същия начин. Но Саша можеше да оцелее сама. Саша беше в безопасност. Не знаех къде беше Ейми.

— Трябва да тръгвам — казах й. — Ще се върна.

— Добре — Саша не звучеше убедена.

Не я винях. Имах лошия навик да не се връщам.