Руби Диксън
Огънят в кръвта му (7)

Глава 7

Клаудия

Не?

Какво „не“?

Погледнах го изненадана.

— Какво имаш предвид с това „не“?

— Не — каза отново бавно. Каза го необичайно, сякаш я опитваше и я намираше странна. — Не.

След което ме погледна, чакайки.

Имитираше ме. Казах „не“ и той го запомни. Всъщност, казах му „не“ много пъти. Не трябваше да е изненадващо, че я произведе. Вероятно не знаеше какво означава. За да опитам, пристъпих към стълбището.

— Не — повтори с предупредителна нотка.

Добре, може би знаеше значението й. Усмихнах се с ярка „кой, аз?“ усмивка. Това бе просто друг похитител. Вместо дебелия кмет, сега имах дракон. Всичко беше наред. Просто трябваше да се справя с това.

— Добре тогава, ще играем на играта „не“.

Той наклони глава, опитвайки се да разчете какво казвам, и пристъпи напред.

— Не — казах, вдигайки ръка да го спра.

Той спря, където беше, и се наведе ниско, жадният, гладен поглед в очите му гледаше право в моите.

Ъмм. Той беше наистина, наистина гол. Наклоних глава леко надолу, за да блокирам гледката към анатомията му. Когато седне така, е, лесно се виждаше, че беше ентусиазиран. Повече от леко ентусиазиран. Дали около мен постоянно бе възбуден? Господи.

— Значи, хей, говориш ли английски?

Веждите му се набръчкаха и се концентрира.

— Знаей… говвввв… лу… анле-ски.

Устата му се движеше бавно, с голямо преиначаване. Отново забелязах, че имаше чифт големи зъби, като на вампир. Или, ами, като драконовата му форма.

Е, това не беше успокоително.

— Предполагам, че това е не.

— Не — повтори.

— Правилно. Не. Отбележи си го — направих жест. — Това вече го разбрахме. Така че предполагам, че щом не говориш английски, не мога да те попитам дали ще ме убиеш и изядеш преди или след като ме изнасилиш.

— Иииизнасилиш — прошепна, изпробвайки думата.

Ау, по дяволите. Трябваше ли точно тази дума да пробва?

— Няма изнасилване — казах му. — Не. Изнасилването е лошо.

Очите му се присвиха и открих, че изобщо не е разбрал. На този етап разбираше „не“, но „изнасилване“ можеше да бъде всичко, което знае. И колкото повече думи му казвах, толкова по-ентусиазиран ставаше. Изправи се отново, придвижи се по-близо с бавно, спокойно движение, с внимателен поглед. Знаех, че ако се опитам да избягам отново, ще ме хване.

Бях заседнала тук.

Добре. Ако трябваше да се справям с това, щях да го направя. Не ме изяде, така че това беше плюс. И ме освободи от белезниците, което бе друг плюс. Може би не искаше да ме нарани, в края на краищата. Погледнах към мъртвата коза. Не беше успокояваща гледка. И когато спуснах ръката си, видях гигантската му ерекция отново, подсещайки ме, че щом драконът не ме беше изял не означава, че е безопасен.

Добре тогава. Време да станем приятели.

Помислих как да подходя към това. Не исках да го стресна, това беше сигурно. И не исках да мисли, че съм прекалено заинтересована. Прокарах поглед по тялото му, само в случай че си въобразявам. Може би бе нервен. Или не, ерекцията му не беше спаднала. Дебелата, тежка глава на члена беше покрита с предеякулационна течност.

Определено не беше нервен.

Изръмжа ниско, диво и животинско. Изненадана, срещнах погледа му и открих, че е видял как го оглеждам. И го харесва. Погледът му стана хищнически и се върнаха отново към черно, което ме притесни. Дори повече, когато започна да ме дебне бавно.

Мисли бързо, Клаудия, или ще свършиш по гръб за този дракон. Съзнанието ми препускаше и бързо докоснах гръдната си кост.

— Аз съм Клаудия.

Спря. Благодаря на Бога. Челото му се набразди, докато се опитваше да разбере думите ми. Изправи се и се изпъна. Направи стъпка към мен и посочи устата си, сякаш да посочи, че иска да говори отново.

Добре, комуникацията беше по-важна от секса. Това проработи. Докоснах гръдния си кош отново и произнесох бавно.

— Клау-ди-я.

Погледът му беше залепен за устните ми и повтори. Или поне опита.

— Клауууу-дя.

— Клау-ди-я.

Устата му се набръчка.

— Клау-дя.

Достатъчно близо. Усмихнах се и кимнах, посочвайки към мен.

— Клаудия.

След това посочих към него.

Той, обаче, не беше заинтересован да говори за себе си. Черният му поглед оглеждаше голите ми крайници и ниско тътнене започна да излиза от гърлото му отново.

— Клау-дя — каза и практически беше измъркване. Мога да се закълна, че членът му потрепна, когато каза името ми.

Ооопа.

Усмихнах се ярко към него.

— Клаудия.

След което посочих към него отново и отново, надявайки се да схване съобщението.

Очите на дракона отново станаха златни, което ме накара да въздъхна с облекчение. Мислех, че това означава, че е щастлив. Сложи голяма, ноктеста ръка на гърдите си и ги потупа.

— Каел.

Сричката беше бърза и трудна, почти като гърлен вариант на „Кайл“. Повторих му го.

На лицето му се разля удоволствие и мога да се закълна, че мъжът измърка от удоволствие. Промъкна се малко по-близо.

— Клау-дя Каел — каза бавно с нисък, плътен глас и се приближи още по-близко.

Отидох назад и трепнах, когато застанах до стената. В капан като мишка. По дяволите. Той се приближи и затворих очи, надявайки се да ми даде приятелска драконова прегръдка или нещо такова.

Почувствах топлината на голото му тяло да се притиска към мен. Изгарящо горещ беше този дракон. Не бе изненадващо, като се има предвид, че диша огън, но да го почувствам срещу себе си беше изумително.

— Клау-дя — прошепна с този нисък, боботещ глас, след което се наклони и подуши косата ми, гушейки се.

Останах абсолютно неподвижна, несигурна какво да правя.

Ноктите му се плъзнаха през заплетената ми коса и когато отворих очи видях, че беше с хипнотизиран поглед. Очите му бяха златни, затова се успокоих. Докосването му беше достатъчно внимателно и беше спокоен. Може би не осъзнаваше, че ме е изплашил. Хората не навлизат ей така в личното пространство на другите. Той бе дракон. Може би при тях нещата бяха различни.

Толкова близо до него, той изглеждаше повече като човек. Изглеждаше близо до моите години, без бръчки. Пикантният му аромат беше приятен, а тялото над мен изглеждаше достатъчно човешко. Златната му кожа не беше люспеста, по-скоро изпъстрена. Беше странно привлекателно и исках да го докосна, за да видя как се чувства на допир, но бях доста сигурна, че щеше да го приеме за покана.

Каел прокара шепа от косата ми по носа си и вдиша рязко, ноздрите му се разшириха.

— Клау-дя — изръмжа и потърка лицето си във врата ми.

Това… звучеше така сякаш нещата отидоха малко прекалено далеч. И когато вдигна глава, видях очите му да стават черни отново.

— Плашиш ме — прошепнах.

Когато проговорих, вниманието му се върна към устата ми. Ноктите му минаха по устните ми, очарован. Бях облекчена, че докосването му беше достатъчно внимателно. Може би трябваше да кажа още.

— Страшен — казах, без да съм сигурна как точно да го предам. Реших да треперя и да се свия, преувеличавайки движенията. Свих се като кученце, след което го посочих. — Каел е страшен — и отново потреперих за по-добро разбиране. Не беше трудно да го направя, като се имаше предвид, че очите му станаха черни, докато разтриваше косата ми по бузата си.

Но когато посочих към него, разбиране проблесна на лицето му. Мигна към мен и черното се махна, отново златно.

— Клау-дя… не?

О, благодаря ти, Боже. Разбираше.

— Не — потвърдих и сложих ръка на гърдите му, за да го избутам.

— Не? — Захапа думата.

В стомаха ми се събра страх, но трябваше да го накарам да разбере.

— Не — гласът ми леко потрепваше. — Страшен.

— Клау-дя не — повтори Каел, гласът му беше изпълнен с гняв. Отдръпна се от мен толкова бързо, че трябваше да потисна писъка си от страх. Беснееше, яростно пресичаше стаята, след което спря и се обърна към мен. Докато гледах, сви юмруците си. Големите му рамене се тресяха, сякаш се опитваше да се сдържа. Отново започна да ръмжи ниско, отметна глава и изрева оглушително от гняв, толкова силно, че разклати стъклата.

Паднах там, където стоях, свивайки се на малка топка от страх. Увих ръце около главата си защитнически и сълзи от уплаха започнаха да капят по лицето ми. Бях толкова уплашена, че не можех да помръдна.

Накарах го да се побърка.

Държеше съдбата ми в дланта на едва човешката му ръка и го накарах да се побърка.

Лош ход, Клаудия.

Каел

Клау-дя.

Имаше име. Половинката ми си имаше име. Повтарях си го, отново и отново, и ми помогна да отблъсна тъмнината.

Клау-дя. Клау-дя.

Протегнах се за ума й, за да комуникираме като другите Дракони. Нямаше нищо, само тишина.

Затворих очи, борейки се с изпълващата ме ярост. Беше безпомощна, ярост без фокус. Познавах го — като отрова в ума ми, унищожаваше всичко и ме оставяше като ръмжащ звяр. Не можех да бъда така около Клау-дя, защото тя вече се страхуваше от мен. Трябваше да я ухажвам, да я обградя с грижи и подаръци от добра храна. Не можех да оставя лудостта да превземе ума ми.

Причината за съществуването ми беше свита наблизо, треперейки. За нея, щях да бъда силен.

Така че казах името й отново, скандирайки го в ума си. Клау-дя. Клау-дя. Ако не можеше да ме чуе, щеше, когато я бележех като половинка.

Погледнах я. Можех да подуша страха да идва от нея, преодолявайки собствената ми мускусна миризма на възбуда. Исках да я докосна отново. Да докосна коприненомеката й коса, бледата кожа. Да видя странните зелени очи да блясват с желание. Исках да приветства докосването ми, вместо да се отдръпва.

Клау-дя не беше като другите драконови половинки. Женските от моя вид бяха агресивни. Ако искаха да бъдат ухажвани от мъж, ставаха червени и го атакуваха, за да решат дали е достоен за половинка. След много дълги битки, ако мъжкият победеше женската, той имаше правото да я бележи. Менталната връзка щеше да бъде оформена и щяха да станат силна ловна двойка, независимо дали формата им бе с два или четири крака. Някои Драконѝ предпочитаха двукраката форма, защото позволяваше по-ясно мислене.

Поне така мислех, че беше. Спомените ми бяха объркани, непоследователни в тази странна нова земя, където всичко предизвикваше лудост. Не можех да различа фантазия от реалност. Вече не.

Мразех това, мразех всичко. Странните, грозни метални сгради, зловонието на въздуха. Двукраките, които се нахвърляха на всичко и атакуваха със снаряди от огън. Мразех всичко това, както и порива да унищожавам и завладявам, гърчещ се като змия в червата ми. Дори сега, само мислейки за това, ме изпълни с глад да атакувам, да се променя обратно в четирикраката си бойна форма и да причиня опустошение.

Само че… половинката ми беше точно тук.

Отново я погледнах. Мека. Уязвима. Деликатна. Ръцете й избърсаха бузите и любопитната мокрота там. Косата й беше лъскаво заплетена около лицето й, красивото чифтосващо червено, което моят вид толкова обичаше. Големите й зелени очи ме погледнаха с предизвикателство, въпреки че се отдръпна назад.

Накара ме да се усмихна. Опитваше се да бъде смела.

Не я обвинявах заради страха й. Яростта ме беше погълнала, точно както и моите хора, откакто небето се разтвори и ни издърпа на това странно, ужасно място. Знаейки, че тя беше тук, я чувствах като котва на здравия разум. С половинка, яростта щеше да изчезне. Когато я бележех, нашите умове щяха да се свържат и блестящата й звезда в чернотата на мислите ми щеше да ме държи нормален завинаги.

Бях гладен за това, почти колкото бях гладен за нея. Протегнах се да погаля копнеещият си член, мислейки за Клау-дя под мен. Усещането беше невероятно и изръмжах ниско в гърлото си. Бях в бойна форма прекалено дълго, а това беше удоволствие единствено за двукраката. Беше минало прекалено много време, откакто докосвах жена, и ме болеше да направя Клау-дя моя, да почувствам малката й ръка по този начин.

Клау-дя издаде малък, заглушен звук на тревога.

Веднага отдръпнах ръката си. Исках да й кажа, че е в безопасност. Че никога няма да я докосна, докато е така ужасена от мен. Че е моята половинка и че не желаех нищо повече от това да се грижа за нея и да я защитавам от този жесток, ужасен свят, в който бях заточен.

Но не можех да говоря с нея, все още не. Нейните думи бяха странни и нямахме умствена връзка. Нямаше да имаме, докато не се чифтосаме. Дотогава аз трябваше да бъда търпелив и да казвам няколкото думи на нейния език, които знаех.

— Клау-дя, не — уверих я. — Не.

Няма да те докосна, докато гладът ти за мен не стане толкова голям, колкото моя към теб.

Тя не разбираше какво й казвам. Изражението й все още беше предизвикателно, прикривайки страха й. Също така беше уплашена от подаръка ми от прясно месо. Клау-дя беше толкова уплашена, че не се превърна в бойната си форма. Може би хората нямаха такава. Това би обяснило защо умират толкова бързо и се плашат през цялото време. Ако нямах бойна форма, аз също щях да гледам живота по различен начин.

Но… може би затова те не бяха заразени с лудост както моите хора.

Нямаше значение. Щях да спечеля Клау-дя, след като я нахраня. Щеше да осъзнае, когато я нахраня, че бе моя половинка, след което щеше да се успокои.

Отидох до мъртвото животно и го огледах. По-малко от хапка в бойната ми форма, но много за ядене за двукраките създания. Изглеждаше достатъчно вкусно. Наклоних се напред и използвах ноктите си, за да разрежа корема и да разкрия меките органи.

Клау-дя издаде звук, който не звучеше признателен.

Може би си мислеше, че няма да споделя нежните части с нея? Можеше да има всички. Пъхайки ръка във вътрешностите, издърпах черния дроб и го задържах към половинката си, все още мокър от топлата кръв.

Зелените й очи се разшириха и направи гримаса, след което поклати глава.

— Не!

Не? Пак тази дума. Намръщих се. Нима не разбираше, че й предлагах най-хубавите части от улова? Не разбираше ли, че е за ядене? Отхапах от капещия орган, наслаждавайки се на солената струя в устата си, и отново й го предложих.

Тя ахна, слагайки длан пред устните си.

Все още не? Да не би да не беше гладна? Объркан от реакцията й, отново отхапах от вкусния дроб, гледайки я. Дали не искаше подаръка ми, защото е от мен? Или просто не разбира какво означава? Дали двукраките в това грозно място не хранеха половинките си? Не се грижеха за тях?

Или… ми отказваше, защото вече си имаше половинка?

Изръмжах ниско на мислите си, ядосан. Клау-дя е моя. Щях да се бия за нея. Който и да беше половинката й, не беше достоен. Само мисълта друг мъж да докосва избраната от мен партньорка, накара крилата ми да се появят и се върнах обратно в бойната ми форма незабавно.

Никой не можеше да я има.

В ъгъла, Клау-дя изписка със страх.

Това ме направи по-яростен. Без значение какво правех, половинката ми беше ужасена. Никога нямаше да се доближи до подаръка ми от храна. Бях по-далеч от спечелването й от всякога. Черна ярост забули очите ми и дъхът ми се ускори от ярост. Тъмнинагладубийствогнявнеудовлетвореностяростмракмракмракгнявгладбезумиеяросттъмнинанасилиеубийствоунищожение.

Клау-дя, заповтарях си. Помислих за зелените очи. Облакът от червена коса.

Бавно, горящият гняв изчезна от ума ми. Трябваше да съм спокоен. Не трябваше да се предавам. Не и ако желаех да бележа половинката си. Използвайки ноктите си, откъснах един бут от улова и се доближих до партньорката си. Пуснах го пред нея като дар и зачаках.