Серия
Огънят на драконите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Blood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Глава 25

Клаудия

Стоях в тъмна клетка, в същия затвор, където ме държаха седмица за задигането на няколко неща от Земята на събирачите и бях в капан. Беше глупаво решение, още повече от факта, че бях единствената в затвора. Седнах, чакайки, но никой не дойде. Раздразнението ми растеше и крачех в килията. Някъде в далечината Ейми плачеше, сякаш сърцето й беше разбито. Звукът ме ужаси и продължавах да крача, чакайки някой да ме изведе.

Но никой не идваше. Никой. През цялото време плачът на Ейми се спираше, докато накрая не чувах нищо друго, освен мъката й.

Блъснах се в металната врата и я ударих.

— Пуснете ме! — Изкрещях. — Това е грешка!

— Няма грешка — отвърна ми някой.

— Но сестра ми! Тя плаче! — Ударих вратата отново.

— Не се тревожи за нея повече — отговори ми пазачът отдалеч. — Наша е. Даде ни я.

— Не! Искам я!

— Трябваше да помислиш за това, преди да чукаш дракона — гласът беше твърд, жесток. Познат. Капитанът на милицията? Опитах се да погледна отвъд вратата на затворническата килия, но малкият прозорец беше замъглен. Не можех да видя нищо друго, освен неясните очертания на човек.

— Не можете да ме държите тук. Сестра ми се нуждае от мен!

— Не се нуждае от теб. Ти реши с кого искаш да бъдеш и не беше с човек — гласът беше пълен с презрение.

— Той не е като другите!

— Не ли? Не е ли точно като другите?

Не можех да го отрека, защото беше така. Но защото беше моят дракон не означаваше, че не бе убиец.

— Нямах избор.

— Винаги има избор, предател — каза ми. — Можеше да избереш да помогнеш на твоите хора, но вместо това избяга с дракон.

— Не — отговорих, прокарвайки ръце по стените на затвора. — Не обичам дракона — излъгах. — С хората съм. Нека видя сестра си.

— Лъжеш.

— Тук съм! — Изкрещях силно. — Във Форта съм и искам да видя сестра си.

— Не, не искаш — каза мъжът и гласът му се промени, задълбочи се. Идваше от всяка посока и стените на затвора го отразяваха. Паднах назад само за да разбера, че стените са станали златни. И топли. И се движеха.

Вече не бях в килия. Бях в стомаха на дракон. Моят дракон.

Той обаче щеше да ме пусне. Ударих стената с отворена длан.

— Каел! Пусни ме!

„Каза, че не ме обичаш“, изтътна драконът навсякъде около мен. „Нямаш избор. Не те е грижа за мен.“

„Това не е истина“, казах му. „Обичам те. Но обичам и сестра си. Моля те, моля те да ми помогнеш да я спася.“

„Трябва да избереш.“

— Да избера?

„Мен или Ейми. Не можеш да имаш и двама ни.“

Плачът на Ейми стана по-силен, дори през стените на драконовия стомах. Не можех да избера. Не знаех как да взема сестра си. Нито как да изляза от стомаха на дракона.

— Не мога да избера! Защо ме караш да го правя?

„Аз съм убиец, както каза. Убил съм хиляди хора и опожарих Стария Далас. Не мога да живея с хората. Трябва да избереш тях или мен.“

— Не знам дали мога.

„Тогава ще ме изгубиш.“

— Не искам това! Не мога ли да имам теб и сестра ми?

Но плачът на Ейми се отдалечаваше все повече и повече.

„Избирай“, каза ми Каел.

Стените започнаха да се стесняват, докато риданията на Ейми заглъхваха. Поклатих глава трескаво, но те продължаваха да се свиват около мен.

„Избирай!“

— Не мога да избера! Не мога!

След това бях в ръцете на Каел и бяхме високо над града. Каел ме пусна, освобождавайки ме от ноктите си. Въртях се из въздуха, падайки, падайки, падайки…

„Тогава ще изгубиш всичко…“

Падайки.

* * *

Събудих се, пъшкайки, изправяйки се в леглото. Тялото ми беше покрито с пот, нямах въздух в дробовете си. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да се успокоя. Тежката ръка почиваща върху бедрата ми се стегна, придърпвайки ме обратно.

Каел в човешката си форма. Лежеше до мен на леглото, очите му бяха затворени, опитвайки се да ме дръпне близо и да продължи да спи.

„Тук съм. Спи. В безопасност си.“

Но сънят не спираше да се върти в ума ми, проблясвайки отново и отново. Оттеглих се от прегръдката му и се изхлузих от едната страна на голямото легло. Лунна светлина преминаваше през дупки в тавана на разрушената сграда, добавяйки призрачен вид. Замислих се, че преди щях да се засмея на тези дупки, наричайки ги тавански прозорци. Сега ги гледах и се чудех кой дракон си беше проправил път през покрива. Дали не се беше опитвал да достигне до хората в капана вътре?

Ами ако Каел беше този, унищожил сградата и убил всички?

Обгърнах с ръце гърдите си. Това беше грешно. Всичко беше грешно. Да мисля, че съм била толкова доволна по-рано, защото получих вана, няколко прегръдки и някакви мебели. Колко шибано евтино се продавах заедно с лоялността си. Дори не се бях опитала да спася Ейми — по дяволите, прекарах си добре час по-рано, когато се опитвах да науча Каел как да стопли вода за скъпоценната торбичка с кафени зърна, която намерих.

Заменях свободата на сестра си за няколко оргазма и кафени зърна.

Ейми беше в капан. Беше пленена и ужасена. Бедната Саша беше сама — лошо нещо за сама жена във Форт Далас. Никоя от тях не беше в безопасност. Затворих очи и в ума си, все още можех да чуя отчаяният плач на Ейми.

Господи, какво правех тук? Създавах къща с дракон? Те бяха врагове. Те бяха тези, които бяха причината за проблемите ни. И не можех да си отида вкъщи, защото Каел беше решил, че ме притежава.

За момент се възмутих на всички. На Каел, че ме постави в това положение. На Саша, че не беше достатъчно силна да се грижи сама за себе си. На Ейми, защото ако не се тревожех за нея, можех да бъда щастлива с дракона.

Кога щях да получа това, което исках?

Голямо, изгарящо горещо тяло се притисна към моето, стряскайки ме. Топлината на Каел моментално се разпространи по кожата ми. Не беше заслепяващо, неприятно горещо като преди, беше странно приятно. Успокояващо, помислих, защото ме беше захапал, затова можеше да ме поиска всеки път, щом пожелаеше. От това се почувствах противно.

Той се опита да ме придърпа.

Избутах го.

— Не ме докосвай.

Можех да почувствам изненадата в мислите му.

„Клаудия? Какво има?“

Сърцето ме болеше, но трябваше да мисля за Ейми.

„Ти си ми половинка“ ми каза, а властността се завърна, почти черна от напрежението. „Ще те докосвам.“

— Не искам да бъда драконова половинка — опитах се да го избутам, но ръцете му само се затегнаха срещу мен. — Никога не си ме питал какво искам.

„Наслаждаваше се, когато сложих устата си върху теб, Клаудия.“ Очите му бяха тъмни и блестящо черни от емоция. „Викаше за мен, когато те докосвах по-рано. Притискаше лицето ми между бедрата си и искаше да те ближа. Измислил ли съм си го?“

Добре, може би бях направила това няколко пъти по време на втория рунд. Или третия. Както и да е. Бутнах гърдите му.

— Гадняр си, че го казваш. Пусни ме.

Но той само ме занесе на леглото, игнорирайки борбата ми.

„Каза, че не искаш да си ми половинка? Ще ти покажа, че е точно обратното.“

Страх — и желание — преминаха през мен едновременно. Пръстите ми се свиха в юмрук и ударих раменете му, докато той ме носеше към леглото.

— Искам да ме оставиш!

Миг по-късно тупнах на леглото по гръб. Каел надвисна над мен, очите му блестяха в тъмнината на малката стая, която направихме на спалня.

„Да ти докажа ли колко много желаеш устата ми на плътта си? Езикът ми, плъзгащ се по малката изпъкналост, което ти харесва толкова много? Опитвайки те цялата?“

— Не! — Но малка част от мен крещеше „да“, беше възбудена от тази проява на сила. Дълбоко отвътре обичах това, че не можех да го отблъсна. Това, че не бях отговорна. Понякога бях така уморена да съм най-силната, носеща всички отговорности. Да бъда с него беше почти освобождаващо — освен факта, че беше за сметка на Ейми и Саша.

Големи длани дръпнаха силно стиснатите ми колене, разтваряйки краката ми широко и показвайки вагината ми. Едновременно мразех и обичах това, че веднага се овлажних, когато той погледна надолу към мен. И когато ноздрите му се разшириха и ме погледна със знаещ поглед, се почувствах засрамена от това колко съм прозрачна. Бях голяма лицемерка. Знаех това. Но не можех да погледна настрани, когато той облиза устни и се наведе над влагалището ми, сякаш се гласеше да пирува. Задърпах се от ръцете му, когато той с внимателни пръсти разтваряше гънките ми и се навеждаше. Изгарящият, грапав език мина по клитора ми и изръмжа ниско от удоволствие.

„Вкусът ти ми казва, че се наслаждаваш на докосването ми, половинке. Ще накарам краката ти да се разтреперят от толкова много удоволствие, че няма да бъде възможно да ме отблъснеш. Ще ме молиш за повече.“ Облиза ме отново.

Изтръпване мина през мен от наслада, примесена с голяма вина. Ридание се появи в гърлото ми и притиснах длан към очите си, когато започнах да плача. Мразех го, но беше прав. Обичах усещането на устата му срещу мен, опасната му сила… и знанието, че можеше да бъде толкова внимателен с мен, цялото му внимание фокусирано върху доставянето на наслада.

Това направи нещата по-лоши, защото не знаех какво да направя. За всичко. Прецакана бях, ако го обичах, пречупена, ако не го обичах. Продължих да ридая безутешно.

Каел прокара кокалчетата си по бузата ми толкова леко.

„Плачеш ли?“, попита и можех да почувствам смущението му, гнева и безпомощността. „Това «не» ли е?“

„Да, «не» е“, потвърдих, не вярвах на гласа си. Не ме беше грижа какво казва тялото ми. Умът ми казваше не.

„Аз… накарах те да плачеш.“ Разкаяние се появи в мислите му, толкова силно, че се просмука и в моите. „Моята Клаудия. Прости ми.“

За моя изненада ме издърпа от леглото и ме заключи в ръцете си, държейки ме в стегната, странно успокояваща прегръдка. Не знам как знаеше, че имах нужда от прегръдка, но помогна. Зарових лицето си в гърдите му и оставих сълзите ми да текат.