Серия
Огънят на драконите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Blood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 38 гласа)

Глава 30

Клаудия

В далечината се чуваха изстрели от пушка и Каел изшумоля с крилата си, обвивайки ги по-силно около автобуса, за да ме защити.

— Трябва да тръгваме — казах на Саша. — Моля те, ела с мен.

Приятелката ми се поколеба, след това кимна бавно с широко отворени очи. Остави ме да я изведа навън.

Звукът от стрелбата ставаше по-силен, докато се връщахме към Каел с хванати ръце. Усещах как нейната трепереше, но не се дръпна. Това беше добре.

— Хайде — казах, когато стигнахме до Каел. Потупах хълбока му, за да се наведе и да можем да се качим. — Трябва да те завържем.

Изстрелите бяха съвсем близо и крилата на Каел останаха вдигнати, пречейки ми да стигна до каишите, които използвах, за да се кача върху него.

— Каел — възразих, докато Саша хленчеше и клатеше главата си. — Спри да се движиш. Не мога…

„Забрави за каишите“, предупреди ме Каел. „Просто се качвай. Прекалено близо са.“

Летяха повече куршуми и чух как се забиват в нещо. Нещо очевидно неметално. Да не би да целеха моя дракон? Не можех да дишам за секунда.

„Не те нараняват, нали? Каел…“

„Не, но ти си уязвима, моя Клаудия.“ Властният гняв в главата му уцели ума ми. „Няма да ги оставя да те наранят!“

„Добре, голямо момче. Успокой се.“ Принудих се да се концентрирам върху сегашната задача. Щях да се привържа, когато вече бъдем в безопасност във въздуха. Хванах висящите каиши, когато той снижи рамото си и ме изтегли на седлото, сложено между плешките му. След това се приведох и протегнах ръка към Саша.

— Качвай се, бързо. Стрелят по нас.

Дъждът от куршуми вече беше постоянен, заедно с виковете на войниците. Драконите никога не кацаха в града и фактът, че един го беше направил, беше накарал хората да откачат. Саша се поколеба за момент след това ми подаде здравата си ръка и успях да я дръпна на гърба на дракона. Отпусна се зад мен, лицето й беше побеляло от болка, докато притискаше ранената си ръка към гърдите.

— Добре ли е? — Попитах без дъх. При кимването й се протегнах и потупах врата на Каел. „Готови сме!“

„Тогава тръгваме!“ Каел се вдигна във въздуха с рев.

— Дръж се! — Извиках на Саша, едната ми ръка държеше дръжките, докато се обръщах да погледна Саша. Беше обвила здравата си ръка около кръста ми, но подскачахме и се плъзгахме, докато Каел се издигаше, седлата ни бяха нестабилни. Всичко беше твърде хлабаво, твърде несигурно.

— Ще падна — изплака Саша, докато седлото отново се подмести.

— Добре си — извиках, но бях толкова притеснена, колкото и тя. — Просто трябва да се изнесем от зоната на стрелбата, тогава ще отидем за Ейми.

Саша простена от ужас, когато Каел зави рязко. Игнорирах бунтуващия ми се стомах и се държах здраво, но не почувствах и най-малката сигурност. Каел нямаше да ме остави да падна. Нямаше. Вярвах му. Но Саша плачеше и се прилепваше към мен, крещейки при всяко накланяне. Всеки път, щом дръпнеше дрехите ми, трябваше да се боря с желанието да махна ръцете й, за да запазя равновесие. Знаех, че беше уплашена, че беше с ранена ръка, затова не го направих. Но така нямаше да продължим дълго.

„Плъзгаме се“, казах на Каел. „Моля те, отиди някъде на безопасно място, за да можем да се вържем.“

— Къде отиваме? — Изплака Саша, докато Каел се издигаше все по-високо. Гласът й се издигна до малък писък на тревога, докато се взираше в гледката. — Толкова високо сме!

— Опитваме се да излезем от обхвата на оръжията — изкрещях обратно и започнах да кашлям, когато някаква буболечка ми влезе в устата. Хванах врата си отвратена. Боже, какво не бих дала за ментална връзка със Саша в момента! Ръцете й ме стискаха здраво и аз се борех с безсилието си. — Добре сме. Обещавам. Ще отидем малко по-високо, след това ще се върнем до затвора. Ейми все още ли е там?

— Предполагам — каза Саша, преглъщайки сълзите си. — Не ми позволиха да я видя, без значение кого се опитвах да подкупя.

Изведнъж се почувствах зле, че се държах нетърпеливо със Саша. Нямахме пари, затова само предполагах, с какво се опитваше да ги подкупи Саша. Това, че се поставяше в риск за Ейми, означаваше всичко за мен. Потупах прегръщащата ме ръка благодарно.

— Ще те заведа на някое безопасно място. Ще се грижа за теб. Няма да се нуждаем от града. Просто ми вярвай.

Очите й се напълниха със сълзи, кимна.

Каел се издигна по-високо, тогава рязко промени посоката, когато неочакван екот прозвуча във въздуха.

„Пускат огън към нас твърде близо“, уведоми ме Каел. „Наведете се.“

— По дяволите — предупредих Саша. — Стрелят по нас.

— Стрелят по нас? — Саша беше в истерия. — Защо?

— Защото сме с врага — казах й. — Друг дракон атакува града!

— Има друг дракон?

„Дръж се“, предупреди ме Каел, докато цялото му тяло се наклони. „От две страни са. Стойте ниско!“ Преди да попитам как да го направим, ръмжене изригна от гърлото му. Дакх се приближи.

Чух покрай ухото си рат-тат-тат и се хвърлих срещу врата на Каел. Този беше близо!

Зад мен Саша изпищя от болка, ръката около кръста ми се отпусна. Обърнах се, за да поискам да се държи, но видях, че бавно се плъзга настрани, очите й бяха пълни с ужас.

Тогава приятелката ми започна да пада.

— Саша! — Изкрещях, безполезно протягайки се към нея. — Не! Каел! Спаси я!

Огромна форма мина под нас и докато гледах, златното тяло на Дакх се стрелна под Каел, хващайки падащата Саша. С победоносен рев и жената, уловена здраво в ноктите му, Дакх се обърна и започна да размахва криле бързо, издигайки и отдалечавайки се от града.

Преглътнах вика от ужас.

„Хвана Саша! Каел, трябва да я спасим!“

„Не“, каза, гласът му беше мрачен. „Ще вземем сестра ти. Дръж се здраво.“

„Какво? Не! Каел, Дакх е луд и взе приятелката ми. Не е в безопасност!“

„Напротив. Той иска половинка.“

Ахнах от грозотата на изказването.

„Това ли сме за теб? Просто играчки, които можеш да вземеш и да обявиш за свои?“

„Ще се караме по-късно“, каза Каел. „За сега тя е в безопасност с него, ти все още не си. Трябва да намерим сестра ти, и то бързо.“

Скръцнах със зъби от непоколебимия му тон, гледайки как Дакх отлита. Част от мен знаеше, че беше прав, че Саша нямаше да бъде ранена от другия дракон, ако той наистина иска половинка, но не беше никак успокоително. Видях наранения поглед в очите на Саша, останал от малтретирането. Сега дадох разбитата си, наранена приятелка на дракон, който не искаше нищо повече от това да я направи своя половинка. Аз просто я предадох от един арогантен мъж на друг и мисълта беше като жива рана в тялото ми.

„Чувам мислите ти, половинке. Искаш ли да се върна и да застана срещу Дакх? Знай, че дори да я взема от него, не мога да гарантирам безопасността й. Другите мъжки ще я помиришат и търсят. Не мога да се бия с всички. Но за теб, ще се върна обратно и ще го преследвам.“

Стиснах очи, опитвайки се да преглътна сълзите, които се събираха в глупавите ми очила. Да тръгна след Саша и да забравя за Ейми? Или да спася Ейми и да оставя Саша в лапите на лудия Дакх, знаейки, че сестра ми щеше да бъде в безопасност, докато друг дракон не дойдеше за нея?

Нямаше правилен избор. Борех се с риданията, задушаващи гърлото ми, защото не можех да плача сега. Трябваше да се фокусирам.

— Нека отиваме и да вземем сестра ми от тези шибани копелета — най-малкото драконът щеше да поиска Ейми и да се грижи за нея. Хората искаха да държат оръжие до главата й, за да ме принудят да правя това, което те желаят. Нямаше никакъв начин да оставя това да продължи.

„Съжалявам, Саша. Съжалявам, че избирам сестра си пред твоето спасение. Надявам се да разбереш някой ден“, казах на изчезващото златно петно на хоризонта.

„Тръгваме“, каза ми Каел. „Дръж се.“

Притиснах се към седлото, докато той се снишаваше, тялото ми инстинктивно знаеше на коя страна да се наклони и кога да се хвана по-силно. Без Саша, която да се прилепва към мен и да крещи в ухото ми, можех да се движа с него, тъй като умовете ни бяха свързани… и тогава почувствах друг пристъп на вина. Щеше ли да бъде с Дакх, ако я бях привързала за седлото, вместо да се грижа само за собствената си безопасност? Щяхме ли да успеем да я привържем?

„Близо сме. Приготви се.“

Покривът на паркинг гаража се появи под нас и нямаше повече време за обвинения. Каел покръжа над сградата, снижавайки се, и докато го правеше, сърцето ми сякаш биеше в гърлото.

Две фигури стояха сами на покрива. Едната имаше превръзка на очите, бледоруси коси, ръцете й бяха отстрани до тялото. Носеше позната избеляла розова тениска и дълга пола. Другата беше кметът, големият му бирен корем висеше над панталоните.

Държеше оръжие до главата на Ейми, като неговата беше наклонена назад, за да ни вижда, докато ние кръжахме.

„Държи сестра ми“, казах на Каел яростно. „Това шибано копеле!“

„Да го изям ли?“

Искаше ми се.

„Не. Ще я застреля в момента, в който се приближим. Свали ме в другия край на покрива.“

„Не и ако това те поставя в опасност.“ Гласът му беше ниско ръмжене в главата ми. Освен това не кацна.

„Ако не ме свалиш точно сега, ще скоча“, предупредих го, ужасена от вида на Ейми, държана като пленница. Не можех да мисля от гледката на притиснатия до главата й пистолет. „Направи го сега, Каел.“

Той изръмжа от ярост, този път на глас.

„Няма!“

— Хубаво — прехвърлих крак през гърба му и се плъзнах надолу. Трябваше да си върна Ейми, независимо от цената.

„КЛАУДИЯ. НЕДЕЙ…“

Той наклони рамото си, за да ме хване, но беше твърде късно. Плъзнах се от гърба му и тогава падах за един ужасен момент, преди да се приземя замаяна на бетона.

Добре. Това беше… тъпо.

Лежах по гръб, преценявайки на ум раните си. Дъхът ми беше излязъл, всичко ме болеше. Бях си издраскала ръцете и коленете от претъркулването, но… бях жива. И бях на земята.

Миг по-късно усетих тежко тупване до мен, на лицето ми падна сянка. Погледнах нагоре, за да видя Каел, надвесен над мен, очите му бяха черни от ужасен гняв. Наведе се и ме побутна с голямата си глава.

„Говори с мен. Ранена ли си?“

„Само гордостта ми“, казах му, сядайки бавно и трепнах, когато всичко в мен изкрещя от болка. Това беше… по-малко лошо, отколкото се надявах. Погледнах кмета.

Чух силно щракване, когато повдигна пистолета, и не се беше отдалечил от Ейми.

— Разкарай дракона си.

Ейми изхлипа, тялото й се скова от страх. Превръзката ми пречеше да осъществя очен контакт със сестра си, но я познавах. Можех да кажа, че беше напълно ужасена. Този страх ме водеше постоянно. Аз бях тази, която се грижеше за Ейми, уверяваше се, че беше в безопасност. Фактът, че беше поставена в тази ситуация, заради мен, ме караше да се чувствам безпомощна и отвратена.

Изправих се бавно на крака, треперейки от режещата болка, която прониза тялото ми. Погледът ми не се отдели от кмета нито за миг.

— Пуснете сестра ми. Не е извършила нищо лошо.

— Не ме интересува дали е или не е. Тя е единственото средство, което имам срещу теб — дебелото му лице блестеше от тънък слой пот. — Сега, разкарай дракона — очите му бяха луди, лицето му почервеня и не харесвах начина, по който трепереше ръката му, докато държеше пистолета към Ейми.

Усмихнах се слабо.

— Какво те кара да мислиш, че мога да накарам дракона да прави каквото и да е?

— Яздеше го — изръмжа, слюнка хвърчеше от устата му. — Накара да атакуват града, нали?

— Това искаше, нали? — Казах, позволявайки да се усети подигравка в гласа ми, скривайки факта че се страхувах ужасно за Ейми. — Искахте да контролирам един-два дракона, нали? Не беше ли това великият план? Защо ме захвърлихте в Земите на събирачите? Е, изненада, изненада, оживях. И си намерих приятел.

Дебелото му лице се разтресе от гняв.

— Исках да опитомиш дракон и да го накараш да спре да ни атакува! Не да се обръщаш срещу собствения си вид!

— Не, теб изобщо не те интересуваше какво ще стане с мен — поправих го. — Предполагаше, че ще умра, но това нямаше значение, защото аз съм просто един крадец, нали? И как очакваш да съм лоялна към града, след като ме отхвърли? След като превърна сестра ми в затворник? Шегуваш ли се с мен? — Можех да чуя растящата истерия в тона си. — Защо трябва да съм лоялна?

Кметът погледна към Каел и подозирах, че моят дракон се беше развълнувал зад мен, вероятно заради собствените ми растящи емоции. В отговор кметът притисна оръжието по-силно към слепоочието на Ейми.

Тя преглътна един вик.

Останах напълно неподвижна, неспособна да погледна настрани.

„Назад“, изкомандвах Каел тихо. „Моля те.“

— Напусни и ще пусна сестра ти — каза кметът.

— Глупости. Ако си тръгна ще продължите да я държите като коз срещу мен, за да се опитате да ме принудите да не използвам драконите, за да атакувам града. Но, ето ти новина, това е единственият дракон, който мога да контролирам — посочих към Каел, който беше надвиснал над мен. — И дори този контрол е несигурен, ако не си забелязал.

— Не ме интересува дори да правиш свирка на дракона, просто го искам далеч от тук — кметът поклати глава и докато го правеше, наоколо хвърчеше слюнка. — Не мога да ти върна момичето. Просто се обърни и си тръгни точно сега и няма да я нараня.

Скръстих ръце на гърдите си.

— Тогава изглежда, че сме в задънена улица. Няма да си тръгна без сестра си, драконът няма да си тръгне без мен.

„Да го изям ли?“ Гласът на Каел се промъкна в ума ми, заедно с картина, показваща как той го разполовява.

„Не! Гадост! Определено няма да ме целуваш с тази уста, ако го изядеш.“

— Ако не си тръгнеш доброволно, ще те накарам да го направиш — озъби се кметът. — Ще ви накарам и двамата да си тръгнете.

Стиснах безпомощно юмруци и пристъпих напред.

— Да не си посмял да нараниш сестра ми…

Той обърна оръжието. Имаше момент на объркване, докато гледах в цевта. Силен пукот. Нещо ме удари отстрани и ме повали.

Първата ми мисъл беше, че Каел бе станал прекалено голям и случайно ме беше бутнал долу. Но докато се забивах в бетона, плъзгайки се назад, чух викът на Ейми сякаш през тунел, и силен рев в ума ми и на глас.

„НЕ!“

„КЛАУДИЯ!“

Острата болка ме режеше отстрани, чувствах гърдите си тежки. Ох. Ох… Ръцете ми бавно се придвижиха отстрани, където сякаш беше мокро и пълно с олово. Болезнено, болезнено олово. Кметът ме простреля, за да принуди Каел да си тръгне. Това… беше тъп план. Толкова тъп, колкото и скачането ми от гърба на дракона. Исках да се смея на очевидната абсурдност на ситуацията, но всичко ме болеше прекалено много, дори и да дишам. Всичко, което можех да направя, беше да лежа там и да ме боли.

Още викове. Повече пукоти. Гледах като през мъгла как кметът стреляше към главата на Каел отново и отново. Драконът го игнорира, големите му челюсти се наведоха над горната половина на кмета и я откъсна като кървава проява на сила.

Яростта изпълваше мислите на моя дракон, бъркотия от лудост и хаос, и ми напомни какъв е бил преди да се срещнем от беглия поглед в ума му. Той беше толкова щастлив от това да бъде освободен от яростта, затъмняваща мозъка му. Правеше ме тъжна това, че щях да го оставя да потъне в нея отново, и исках да му помогна.

„Казах ти да не го ядеш. Така че сега няма да те целуна“, казах му сънливо. „Освен ако не намерим вода за уста с драконов размер.“

„Клаудия. Моята половинка.“ Умственият глас на Каел беше пълен с мъка. Докато гледах през мъглата на размътения ми поглед, моят дракон дойде до мен, голямата му глава се наведе точно над мен. Почувствах горещият му дъх срещу врата си. „Ще се изправиш сега, моя Клаудия. Заповядвам ти.“

Вероятно изправянето беше добра идея. Кимнах и се опитах да седна, но крайниците ми не работеха.

„О, това може да отнеме минута.“

— Клаудия? — Ридаенето на Ейми се натрапи в неясните ми мисли и почувствах как студени пръсти хванаха моите. Беше странно, че сестра ми замръзваше в това време. Или може би аз бях тази, която замръзваше. Беше трудно да се каже. — О, Боже мой, Клаудия!

— Добре съм — прошепнах й, след което го повторих умствено и на Каел. „Ще се оправя. Трябва да махнеш Ейми от тук, преди някой друг да се появи…“

„Ставай“, заповяда, придружено от бутане на носа му. „Качвай се на гърба ми. Тръгваме.“

Дори мисълта за следващото поемане на въздух изглеждаше като огромна задача. Помислих си, че нямам много време. Можех да го видя в лицето на Ейми, докато притискаше ръката ми към бузата си, плачейки, превръзката й за очи беше около врата й. Най-малкото поне сега беше в безопасност с Каел. Бедният ми дракон. Нямаше да разбере.

„Моята половинка“, помоли Каел, бутайки ме отново. „Вдигни се. Трябва да тръгваме. Ти и сестра ти ще бъдете в безопасност. Трябва да я отведем от тук, но не мога да го направя, ако не се изправиш.“

Бях наранена от отчаянието и страха в мислите му. Бедният ми Каел. Всичко, което искаше да прави, беше да ме обича, а аз направих това толкова трудно за него.

„Не… не мисля, че ще ходя някъде“, казах му, слаба усмивка накъдри устните ми. „Съжалявам. Обичам те. Искам да знаеш това.“

„НЕ. Клаудия. Стани. Сега. Моля те.“

За моя изненада драконът се премести и в следващия момент на негово място застана Каел в човешка форма, кожата му беше златен кехлибар на слънцето. Изрита бъркотията от каиши и седла и пристъпи към мен, клякайки. Чух ахването на Ейми от изненада и исках да се засмея, представяйки си шока на сестра ми да види голия, добре изваян Каел до мен.

Но бях твърде уморена за това.

— Хей — прошепнах меко, гледайки го замечтано. Как някога съм си мислила, че е страшен? Обичах строгото му, не-толкова-човешко лице. — Обещай ми, че ще се грижиш за Ейми вместо мен.

— Не — изръмжа отново, звучеше подивял. — Клаудия, не — издърпа ме в ръцете си, ноктестите му ръце галеха челото ми трескаво. — Клаудия, не. Не.

— Съжалявам, Каел — исках и аз да го докосна, но бях твърде сънлива. — Благодаря ти, че спаси сестра ми. Сега я махни от тук.

— Не — упорстваше той. — Не. НЕ — ръцете му се движеха по тялото ми, притискайки раната ми. След това ми изпрати мисъл, силна и ясна. „Ти си ми половинка. Не можеш да умреш. Без теб, нямам нищо. Клаудия, моля те.“

Ох, мразех силната болка в тона му. Как съм могла да негодувам срещу моя дракон за това, което беше? Доминиращ и свиреп, но с най-доброто проклето сърце. Отне ми всичката сила, но се пресегнах и погалих челюстта му, след което затворих очи. Ако това бяха последните ми мигове, щях да им се насладя.

Ръце притиснаха раната ми, изпращайки болка в корема ми и наруши покоя ми.

— Нуждаем се от доктор! — Изкрещя Ейми към Каел през хълцанията си. — Върви и намери. Разбираш ли? Доктор.

— Той не е добре с английския — прошепнах. — Бъди мила.

И тогава припаднах.