Серия
Огънят на драконите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Blood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 38 гласа)

Епилог

Клаудия

Месец по-късно

„Дай ми ново предизвикателство“, поиска Каел. „Такова, което ще тества уменията ми. Не се стараеш достатъчно.“

Завъртях очи на самодоволния му тон, но всъщност се забавлявах. Вдигнах хронометъра, нулирах го и се огледах наоколо.

— Добре. Искаш предизвикателство? Така да бъде — огледах пространството около нас. Бяхме на покрива на най-високата сграда в Стария Далас, Каел се бе качил на ръба като голяма, опасна птица. Огледах руините, след което посочих посоката. — Тези три сгради там — казах му, сочейки трите най-отдалечени счупени сгради. — Докосваш всяка една, след това летиш обърнат до четвъртата ето там — посочих друга. — Тогава минаваш под надлеза, вземаш една от колите и я хвърляш в река Троица.

Той изсумтя, облаче от пушек излезе от носа му. „Детска игра. Колко време имам?“

Каел не се интересуваше толкова много от времето, но знаеше, че трябваше да бъде бърз, преценяваше на базата на моята реакция колко време има. Така че избрах време, с което щеше да се справи, но не твърде лесно.

— Две минути.

„Тогава включи таймера, половинке, и се приготви да бъдеш впечатлена.“

— О, ще бъда — подразних го и затегнах подсиления си колан. Ако щяхме да летим на обратно, трябваше да се подготвя. Пъхнах ръка под дръжките и подготвих хронометъра. — Готов ли си за това?

„И какво ще спечеля, ако те оставя без дъх този път, половинке?“ В ума му се усещаше секси закачка, която накара кожата ми да настръхне от удоволствие. Харесваше ми, че бе взел някои от моите евфемизми.

Преструвах се, че обмислях опциите си, въпреки че винаги играехме за едно и също нещо.

— Хммм. Целувка?

„Мога ли да избера къде?“ И ми изпрати доста палави картини.

— Да — изхилих се и си сложих очилата за плуване. — Да го направим. По мой знак… — натиснах бутона на хронометъра. — Давай!

Каел се издигна във въздуха с толкова висока скорост, че имах чувството, че оставих мозъка си зад нас. Засмях се с луда наслада, докато той размахваше криле, спускайки се към най-близката сграда от маршрута ми. Докосна едната, след това следващата в бърза последователност. Прилепих се към дръжката на седлото, докато той се целеше към втората сграда и отскочи от нея толкова силно, че металната рамка се срути зад нас.

„Такава бъркотия направи“, извиках радостно.

„Не ме разсейвай!“

Отиде до сграда номер три. Щом удари краката си в нея, зави, летейки към четвъртата. Веднага се преобърнахме и сдържах писъка си, държейки се здраво. Да летиш с главата надолу бе ужасяващо — освен това и много вълнуващо. Бях добре завързана и знаех, че нямаше да падна, но всеки път ми спираше дъха. Раздрусах се, когато ударихме сграда номер четири, тогава Каел се изправи, снижавайки се, за да мине под надлеза. Плъзна се, хвана кола и по права линия се отправихме към реката.

По времето, когато кацна, аз се смеех от чистото удоволствие на летенето.

„Време?“, попита, но можех да усетя удоволствието му. Обичаше реакцията ми на лудориите си в небето.

Натиснах бутона на хронометъра и проверих.

— Минута петдесет и осем — заявих, впечатлена. — По-бърз си, когато засичаме време.

„Наслаждавам се на наградите си“, каза ми лукаво и сгъна криле, след което ги размаха, издигайки се. След „облог“ винаги се отправяхме към любимото ни място — песъчливия бряг на нашето езеро — за бърза баня и малко закачки. „Сега ме остави да помисля на кое място бих желал целувката си.“

Изкисках се, защото знаех, че нямаше нужда да мисли за това. Каел винаги харесваше устата ми на едно определено място, защото винаги водеше към повече.

След известно време и двамата бяхме голи на брега и потни от един рунд любене. Лежах върху Каел, краката ми изтегнати на бедрата му, гърдите и кръстосаните ми ръце си почиваха на гръдния му кош. Той започваше да става ентусиазиран поддръжник на жената отгоре, което очевидно не бе особено популярно при хората му, след като жените им трябваше да бъдат победени и доминирани. Първият път, когато го бутнах по гръб, помислих, че си бе изгубил ума. Сега това бе една от нашите предпочитани пози.

Е, заедно с мисионерската, кучешката и всяка друга, която можехме да измислим. Ние наистина, наистина харесвахме да правим секс.

— Предполагам, че скоро ще трябва да станем — казах му, плъзгайки пръст по люспите му. Ноктите му се плъзгаха по гърба ми, леко драскайки ме.

Той повдигна вежда при думите ми и се изчервих, защото от мислите ми бе ясно, че не бързам да се върна, без значение какво казвах на глас. Харесвах времето ни насаме. Мелина се завърна в града в по-голямата си част — все още й изпращахме съобщения, когато се нуждаехме от нея, — но Ейми все още живееше в апартамента с нас. Все още носеше старите ми дрехи и използваше моят шампоан, и когато ни нямаше, отиваше в нейната „паник“ стая, която направихме няколко етажа под нас в стаята на охраната. При спешен случай Ейми можеше да се заключи в стаята с метална врата и подсилени страни. Имаше огнестрелно оръжие, което да използва при опасност и няколко рога, с които да ни предупреди, ако бяхме наблизо и някак пропуснем голям кряскащ дракон на територията на Каел.

В по-голямата си част, обаче, нещата бяха спокойни. Мъжките дракони липсваха на територията ни, защото надушваха мъжки с половинката си и не желаеха да смущават гнездото ни, бе ми казал Каел. Понякога виждахме един-два червени, но Каел ги гонеше.

Иронично, след като се бяхме „установили“ в тази територия, защитавахме Форт Далас. Драконовите атаки спряха, след като това сега бе територията на Каел вместо място за борба. Дакх бе някъде в покрайнините на града, мисля, но не го бяхме търсили. Не ми харесваше да оставям Ейми сама, дори и в паник стаята, защото твърде добре си спомнях как Каел разкъса сградата заради мен.

Ако трябваше да избирам между Саша или Ейми, избирах Ейми. Знаех, че приятелката ми трябваше да бъде в безопасност някъде там и почувствах вина, че не беше във възможностите й да избира сама съдбата си. Но беше по-добре, отколкото беше преди във Форт Далас. Повтарях си го. Често.

Понякога помагаше за вината, друг път не.

В един момент, когато Ейми бъдеше в безопасност, мислех да отида да потърся Саша и Дакх. Исках да знам какво беше станало с приятелката ми — по един или друг начин. И исках да пътувам и да разгледам останалата част от страната, за да видя как изглежда. Имаше ли по-големи, по-добри градове от Форт Далас? Ами драконовото момиче от Форт Орлиънс? Имаше толкова много места, които исках да посетя, след като можехме да летим навсякъде… но първо беше безопасността на Ейми. Не знаех дали ще бъде в безопасност на гърба на Каел или другите дракони щяха да я надушат и да ни нападнат, за да я вземат.

По дяволите, едно от първите ни правила за Ейми беше да не мастурбира. Никога. Беше толкова неудобно за нея да го чуе, колкото и за мен да й го кажа, но трябваше да сме внимателни. Както акула можеше да надуши капка кръв във водата от километри разстояние, подозирах, че дракон без половинка можеше да проследи аромата на възбудата на самотна жена от голямо, голямо разстояние.

Така че стояхме на нашата територия, което означаваше, че Ейми винаги беше вкъщи. Харесваше ми да бъде тук, но в същото време ми харесваше да бъда сама с моя дракон. Затова често летяхме и го правехме на открити места като зайци. На задната седалка на кола, в старо банково фоайе, на покрив. На брега тук. Където и когато можехме да получим няколко момента усамотение.

Правехме много секс… и имаше няколко непланирани последствия. Погледнах красивото лице на Каел, чудейки се дали сега беше правилният момент да повдигна темата за това, за което исках да говорим. Прокарах пръст по гърдите му.

— И така. Какъв беше като дете?

Каел се замисли за момент, след което сви рамене. „Не помня.“

Преглътнах неудовлетвореността си. Един от страничните ефекти на пренасянето на Каел тук беше лудостта. За съжаление, тя беше заличила много от спомените за родната му земя и останалото бяха фрагменти. Спомените му липсваха, оставяйки големи празнини в знанията му, което означаваше, че нямаше много информация, с която да работим.

— Помниш ли нещо изобщо? Какво става, когато женска Драконѝ забременее? Как става?

Погледна ме развеселено и завъртя преплетените ни тела на пясъка, докато застанах под него.

„Да ти покажа ли как мъжки Драконѝ белязва женската си?“ Той вдигна бедра и членът му — все още дълбоко в мен от белязването ми преди минути, — се заби в мен.

Ударих рамото му. Не исках секс сега — добре, бях ужасен лъжец, защото исках. Но и исках да говорим за нас.

— Трябва да знам повече за вида ти, Каел. Знаеш ли дали женските имат бебета в бойната си форма или не?

Той сви рамене и направи въртеливо движение с бедрата си. „Не помня.“

— Е, помисли — отговорих.

Той спря, усещайки настроението ми, и почувствах да преглежда бъркотията си от спомени. Краищата на лудостта докоснаха ума ми, но момент по-късно той ги избута, очите му от черни станаха кехлибарени.

„Имам спомени за баща си.“

Това беше начало.

— О?

Той потърка бузата си и белия белег, който беше там. „Помня, че не му се подчиних и получих това. Беше… на друго място.“ Очите му за миг станаха неясни и нефокусирани. „Това е всичко, което си спомням, освен че го заслужих.“

Страхотно.

— Това не помага много, бейби. Помниш ли… помниш ли дали бащите Драконѝ са по-емоционални? — Захапах устната си. Каел беше спокоен около мен, но какво щеше да стане, ако това се промени?

Той изсумтя и се наведе, за да ухапе врата ми.

„Не повече от обикновено. Не бях Драконѝ-младеж, който слушаше.“ Повдигна глава и стрелна красивите си кехлибарени очи към мен. „Защо е толкова важно?“

Ужас мина през мен. Сега или никога. Облизах сухите си устни и сложих ръце на бузите му, обвивайки ръце около бузите ми.

— Защото съм бременна.

Каел се поколеба. Премигна със златните си очи и гледах, докато не станаха черни, след това златни отново.

И се усмихна. Почувствах гордост и радост да изпълва ума му и ръцете му се плъзнаха по стомаха ми, галейки го.

„Мое дете?“

„Казах ти“, гърлото ми беше твърде стегнато от сълзи, за да говоря.

Той се ухили и беше ясно, че беше щастлив. Аз също бях. Ужасена, разбира се, но и щастлива. Нещата щяха да се оправят, разбрах. Това не беше краят на щастието ни, а началото.

„Искам да кажа, трябва да знам дали ще снеса яйце, или ще е човек, или… заедно сме в това.“

„Заедно сме.“

Усмихнах се на красивия си, пламенен дракон и почувствах изблик на щастие.

— Доволен?

Начинът, по който ме погледна, беше невероятен.

„Огънят в кръвта ти предпазва детето ми и трябва да питаш?“

Ухилих се и го придърпах надолу към мен.

— Хайде, бейби. Знаеш, че сега винаги ще трябва да питам.

Гърдите му вибрираха от смях, докато заплиташе дланите си в косата ми и ме придърпваше близо.

„Знам. Ах, моя Клаудия. Моята половинка. Моето всичко.“

И когато се сгуши във врата ми отново, се изпълних с любов и надежда за бъдещето. Нямах идея какво щеше да ни донесе… но докогато имах Каел?

Щеше да бъде невероятно.

Край