Серия
Огънят на драконите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Blood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 38 гласа)

Глава 4

Клаудия

Мислех, че не може да стане по-лошо от това да те изоставят по средата на гъмжащата от дракони Земя на събирачите. Наистина, наистина трябваше да спра да предизвиквам Вселената. Защото знаете кое бе десет пъти по-лошо, нали? Да бъдеш завързан за стълб и изоставен в гъмжащата от дракони Земя на събирачите.

За стотен път през последния час завъртах глезена си, опитвайки да се измъкна. Нямаше полза обаче. Не можех да прокарам метала покрай костите на петата си, а постоянното бутане и ожулване, за да го накарам да се махне, накара кожата ми да се подуе и да ми излязат пришки.

Пришките, обаче, не бяха най-големият ми проблем. Ако не успеех да се освободя, бях мъртва.

Червените знамена плющяха от вятъра на трийсетина метра, подигравайки ми се. Толкова близо и все пак толкова далеч. Не че имаше значение колко са близо — нямаше да ходя никъде. Бях окована като куче, чакащо да бъде изядено. Отчаянието и паниката направиха възел в гърлото ми и той ме задави. Сега не беше време да се побъркам.

Трябваше да помисля.

Трябваше да се освободя. По някакъв начин.

Тези идиоти искаха да опитомя дракон за тях. Няма начин.

Това беше най-лудото нещо, което някога бях чувала. Толкова е правдоподобно, както да ти кажат, че трябва да свалиш луната и да я сложиш на улицата. Имам предвид, най-малкото луната поне нямаше да иска да те изяде. Бях сигурна, че драконите редовно ядат хора. За тях бяхме просто малки движещи се чанти с месо, като крава или овца. Не ни бяха приятели. Не бяха домашни животни. Никой не ги „опитомяваше“.

И знаех със сигурност, че аз не съм експерт в областта. Никога не съм била близо до дракон, ето защо бях жива, човешка непрепечена филийка. Последният дракон, който видях, летеше над града, най-малко на триста метра височина. Дори оттам изглеждаше огромен, смъртоносен и напълно ужасяващ за гледане. Ако беше по-близо до земята, крилата му щяха да затъмнят слънцето. Треперех само при мисълта за това.

Точно тогава се появи сянка.

Цялата се разтреперих от тревога. Почувствах косъмчетата на врата ми да настръхват. О, Боже. Моля те, нека бъде птица. Птица. Или облак. Голям, тъмен, мрачен облак. Стиснах очите си и зачаках. Нищо не се случи, затова внимателно отворих очи и огледах небето. В далечината проблесна нещо златисто, което се приближаваше, затова се плъзнах надолу, опитвайки да се скрия колкото мога до основата на кола.

Когато го направих, сянката отново се закръжи. Гледах с пресъхнала уста, докато се приближаваше.

Облак, пеех си. Облак. Облак. Облак.

След момент се плъзна, по-близо и по-голямо… и се движеше по-бързо, отколкото можеше да го направи един облак. Не можех да си поема дъх. Обзета от паника, хипервентилирах от страх. Моля! Моля! Хванах белезниците, колкото можех по-тихо, внимавайки да не иззвънтят, и ги дръпнах силно. Може би ще се счупят. Моля! Нуждаех се от късмет. Веригата не поддаде, затова се опитах отново…

Рев изпълни небето. Тръбящ. Ядосан. Предизвикателен. Толкова силен, че сградата се разклати, стъкло се посипа от счупените прозорци. В далечната част на стаята, стар офис стол падна навън през зеещия отвор. Всичко се тресеше, включително и аз.

Не беше облак. Беше дракон. Шибан дракон.

Преглътнах писък на паника и пуснах веригата, за да сложа ръце на устата си. Или това, или щях да изпищя и да издам местоположението си. Бях наполовина скрита в тази стая от боклуците и може би разбитите стени, разпръснати наоколо, щяха да скрият присъствието на малкия, уязвим човек, свит тук. Стените и прозорците бяха счупени спомени на това, за което трябваше да се използват, но аз бях малка, а небостъргачът бе огромен. Може би няма да ме види, ако не издавам звук.

Мина миг.

Два.

Три.

Вятърът духна и плъзнах ръка по косата си, опитвайки се да я задържа. Без движения. Нищо, което да привлече вниманието на дракона…

Ревът се повтори, този път по-шумен и близък и много, много ядосан. Проблясъкът на злато се върна в небето — не спокойното бледо злато на изгрева, а дълбок, опушен кехлибар. Струваше ми се по-опасен нюанс на златото.

Изведнъж, един от червените флагове се развя, повдигнат от вятъра.

Замръзнах. Не можех да мръдна.

О, Боже. О, Боже. Стиснах с пръсти устните си, за да не издам някакъв шум. Не крещи, Клаудия! Не крещи! Некрещинекрещинекрещинекрещи! Златната форма в небето кръжеше около сградата, можех да чуя далечното пляскане на криле.

Отново затворих очи. Ако са отворени, щях да видя дракона да се приближава, привлечен от червените знамена. Не исках да гледам, докато ме изяждаше. Исках просто да стане бързо. Моля, моля да умра бързо и без много болка. Помислих за сестра си. Ейми, толкова съжалявам, че не мога да те спася. Задържах дъха си и когато го направих, абсурдността на ситуацията мина през главата ми, отново и отново. Искаха да опитомя това нещо. Беше с размера на самолет и искаха да го опитомя. Опитомя. Какво, по дяволите? Луди ли бяха? Аз бях малка, дори по човешките стандарти, и недохранена. Какво трябваше да направя? Да го помоля мило да спре да опожарява градове? Да го ударя по носа с вестник, когато се държи лошо? Истеричен смях забълбука в гърлото ми.

Замислих се, че задигането на стари батерии ме беше вкарало в това. Да му се не види, ако знаех, че ще завърша като драконова стръв, щях да открадна нещо наистина добро.

Вятърът се промени и целият ми смях умря. Имаше нова миризма, слаба, на овъглено, твърде позната, смесена с… нещо друго. Нещо сладко, почти пикантно, и определено нечовешко. Миризмата стана по-силна и с ужас разбрах откъде идва. Сянка падна върху счупената, отворена стая и притиснах очи.

Това бе начинът, по който щях да умра.

Чупещо костите тупване разлюля света.

Отворих очи и изкрещях.

Драконът пристигна.

Сви се на перваза на сградата, обграден от счупените стени. Ужасяваща красота — маса кехлибарени крила, ярки люспи, масивна уста. Съществото беше огромно, с размерите на един от счупените автобуси, пръснати по улиците. Огромните крила плеснаха два пъти, след това се сгънаха, докато се приземяваше на пода с котешкоподобните си крака. Опашката се плъзгаше напред-назад, удряйки възбудено камъни и тухли. Тънък белег минаваше през дългата му муцуна, очите с размер на чиния бяха красиви, трептящ пръстен от злато с черна зеница. Изглеждаха ужасно човешки. Главата на дракона беше триъгълна и голяма като кола, яка от рога се спускаше до пълната с остри зъби, големи колкото ръката ми, уста, и ноздри, които се опитваха да уловят миризмата ми.

Можеше да ме подуши по някакъв начин. Разбрах това от начина, по който голямата му глава се въртеше и душеше стаята.

О, по дяволите. Мамка му. Щях да умра и нямаше да е бързо или безболезнено. Там имаше жив, огнедишащ, ядящ хора дракон, най-много на петнадесет метра от мен, а аз бях прикована за някаква греда като лошо, лошо куче. Поривът да изкрещя ме завладя, затова стиснах силно устата си, която беше изпълнена с топла, горчива слюнка.

Ноздрите на съществото отново се разшириха и дългата, гъвкава опашка зад него изплющя и доунищожи останалото от счупения прозорец. Наведено на четирите си крака, с прибрани крила, то повдигна глава и пристъпи напред, към моето скривалище.

Опитах се да побягна.

Инстинктът и адреналинът се разбиха в мен, изправих се и тръгнах да бягам към стълбите. В главата ми не остана ясна мисъл, само страх.

Отне две секунди на белезниците да се впият в крака ми и още половин, преди инерцията да ме повали на земята и да падна на пода с шумно, рязко тупване. Изкарах си въздуха и се обърнах по гръб, зашеметена.

Чух едва доловим звук, като издишване.

Видя ме. Тялото ми се вцепени от страх, умът ми подивя. Трябваше да стана. Да си намеря оръжие. Да се защитя. Вместо това лежах замръзнала на пода, чакайки. Чакайки проклетия дракон да ме изпече жива, чакайки да ме отхапе наполовина с ужасяващо мощните си челюсти. Бях виждала много хора да умират от дракони през последните години, затова знаех, че това нещо нямаше да се поколебае да ми откъсне крайниците като хищника, който всъщност беше.

Чаках края. Чаках огромните, остри зъби да се стегнат около плътта ми и да ме разкъса на парчета. Това е. Затворих очи.

И чаках.

И чаках.

Чух трополене. Сградата се тресеше с всяка стъпка, а аз останах напълно неподвижна. Можех да го почувствам близо до мен. Туп. Туп.

Туп.

О, по дяволите.

Миризмата на овъглено и подправки стана по-силна. Почувствах промяната на въздуха, показваща, че нещо голямо е застанало до — или над — мен.

Това беше. Стиснах юмруци, все още неподвижна, молейки се да бъде бързо.

Горещ дъх повя над мен. Кожата ми настръхна, спрях да дишам, спрях да мисля. Драконът бе над мен. Можех да почувствам муцуната му да се движи над главата ми, дъхът му разрошваше косата ми.

И глупаво, забравих дрехата си. Онази, която капитанът разпра, и която беше на няколко крачки от мен. Пуснах я, когато опитах да избягам, и сега драконът ме виждаше гола. Което беше тъпо, разбира се. Той щеше да ме изяде по един и същ начин, гола или облечена.

Муцуната се придвижи по лицето и врата ми и обърнах глава настрани. Ръцете ми бяха толкова здраво свити, че можех да почувствам как ноктите се впиват в дланите ми, но не смеех да мръдна. Трябваше да го нападна, да го принудя да свърши с това, но сега, когато краят бе толкова близо, бях ужасена. Не можех да направя нищо.

Дъхът на дракона опари голия ми корем, след което почувствах да се снижава все по-надолу.

Между бедрата ми.

Нещо в мен прещрака. Очите ми се отвориха. Ударих огромната златна глава, опитвайки се да го избутам от мястото, където се свързваха бедрата ми.

— Не!

Не би трябвало да ме послуша. Това нещо имаше размерите на кола. Но главата се вдигна и огромните златни очи ме погледнаха. Кожата ми отново настръхна и докато гледах, зениците на дракона се разшириха. Промениха се от дълбоко, тъмно черно до… златно. Още злато, по-дълбоко, по-бляскаво от златните ириси.

По дяволите. Прецаках се кралски. Сложих ръце на очите си, свих се на топка, притискайки крака към себе си. Чаках захапването на челюстите. Можех да чуя дрезгавото си дишане — единственият звук в стаята. Хипервентилирах. Не че имаше значение. Щях да бъда мъртва всеки момент.

… Всеки момент.

Беше тихо. Твърде тихо. Нищо не се случваше. Все още не бях мъртва. По дяволите. Трябваше… да отворя очите си и да погледна. Разтворих пръсти и погледнах между тях.

Не виждах дракон.

Това, което стоеше пред мен, ми изкара акъла.

С гръб към мен стоеше мъж. Косата му беше светлокестенява и се спускаше диво около раменете му, кожата му беше златистобронзова. Беше гол също като мен и не можех да не забележа, че имаше много стегнат, твърд, без линия на тена задник. Беше изпънал едната си ръка пред себе си и мърдаше пръстите си, сякаш никога преди не ги беше виждал.

Издадох звук на изненада. Не знаех какво очаквах да видя, но не беше това.

Той се обърна, за да ме погледне. Изражението на лицето му беше учудено, устните леко разтворени. Отново погледна дланите си преди още веднъж да снижи поглед към мен. Имаше нещо странно във външния му вид и открих, че очите му бяха със същия дълбоко златист цвят… точно като драконските.

Драконът… бе човек?