Руби Диксън
Огънят в кръвта му (10)

Глава 10

Клаудия

Да се опиташ да убедиш един свръхзащитаващ мъж дракон, че няма да избягаш, не беше лесна задача. Освен това, нищо свързано с комуникацията с Каел не беше лесно. Всеки път, когато направех крачка настрани, сякаш не ми вярваше, че няма да избягам. Не можех да го виня — защото наистина бях пробвала да избягам, но раздразнението вече надигаше грозната си глава в мен. Той не разбираше, че ще остана с него, независимо дали ми харесва или не.

Не можех да спра да мисля за войниците от Форт Далас. Те стреляха по мен, когато Каел не ме пусна. Дали не бяха получили заповеди от кмета да ме убият, ако не успеят да ме върнат? Или действаха на своя глава? Не знаех, и докато нямах отговори, за мен не беше безопасно да се връщам вкъщи.

Точно сега Каел бе единственият избор, която имах, дори това да означаваше да нямам много време за усамотение. Или, ами панталони. Щях да бъда щастлива и с двете.

Прекарах времето си в проучване на новата сграда или най-малко на този етаж. Бях доста сигурна, че Каел нямаше да допусне да се приближа до стълбище отново. Всичко беше наред. Загубих тази привилегия. Това приличаше на офиссграда и освен това беше в доста добро състояние, така че крадецът в мен се надяваше да открие нещо полезно, дори и да не бяха панталони.

Наистина, наистина не исках да съм гола повече. Или обувки. Обувките щяха да бъдат добре. Замислих се печално за дългата, скъсана дреха, която остана в последната сграда. Щеше да стане на саронг. О, добре. Щях да работя с това, което имах, а точно сега имах една голяма празна сграда. Така че си избрах една купчина с боклуци и отворих една врата, оглеждайки се с интерес. Каел обаче не ме остави да отида никъде сама; на всяка врата, която отварях, се появяваше сянката на голямата му глава, която закриваше светлината. Беше малко досадно, но щях да действам така, тъй като нямаше да ме остави скоро.

И наистина не исках да ходи някъде другаде. Ако хората имаха оръжия, предполагах, че ще остана с драконите. Или поне с този дракон.

Най-накрая намерих баня. Успех! В по-голямата си част беше цяла — нямаше дупки в стените, без пукнатини в пода. Едно от отделенията за душа беше паднало и имаше голяма дупка в тавана, но беше добре. Обърнах се към Каел.

— Нуждая се от малко време тук сама, става ли?

Той потри косата ми.

Да. Добре. Преминахме през серия от пантомими, включващи много малко думи и много жестове. В крайна сметка мисля, че той разбра, че се нуждая от няколко минути за себе си и че няма да ходя никъде. Когато внимателно затворих вратата на банята, той не избухна от гняв от другата страна. Беше тихо. Успокоена, огледах банята и отделих няколко минути да използвам удобствата. Когато бях готова, се насочих към голямото огледало зад мивката. Беше напукано и мръсно, но можех да видя отражението си… и почти ми се прииска да не бях. Човече, изглеждах отвратително.

Лицето, което ме гледаше, беше човешко, но едва. Изглеждах раздърпана и малка, и за момент си помислих, че гледам Ейми. Толкова отдавна не се бях виждала, че едва можех да се разпозная. Вече не бях тийнейджърката с ярки очи, която си спомнях. Жената, която ме гледаше, беше с изплашен поглед и слаба, леко агресивна и много победена.

Не беше Ейми и от това ме заболя сърцето. Сестра ми. Надявах се да е добре.

Очите на момичето в огледалото се вдигнаха и се ударих по бузата, преди сълзите ми да потекат. Това просто остави друга мръсна следа по кожата. Бях покрита с огромни натъртвания и тънък слой мръсотия. Имах драскотини навсякъде, косата ми беше оплетена с листа и прах от гипсокартон. Докоснах една от синините и трепнах. Беше голям срам, че нямах вода да се измия или да пия. Тоалетните бяха празни и не знаех дали мивките работят. Толкова много водопроводни инсталации във Форт Далас изчезнаха без подходящата поддръжка.

По импулс се приближих и завъртях един от ръждясалите дръжки на мивката. Тръбите в стените застенаха и задрънчаха и чух как Каел изсумтя и се промени в драконовата си форма от другата страна, без съмнение готов да ме спаси. След момент, водата избълбука и се изля от кранчето. Отначало беше кафява и мътна, но после стана кристалночиста, и въздъхнах от удоволствие. Вода. Течаща, вкусна вода. Бях толкова жадна. Сложих ръце под струята, за да пия, след това се сепнах от мръсотията по ръцете си. Първо трябваше да се почистя…

Вратата на банята се отвори. Удари се в отсрещната стена, плочките се счупиха от силата на удара. Каел в човешка форма нахълта вътре, очите му бяха черни, зъбите оголени.

— Всичко е наред — казах, отстъпвайки назад. — Просто вода. Обещавам. Нищо лошо.

Той ме погледна, след това пуснатия кран. Носът му потрепна и беше почти смешно да се види как разбра, че се бе паникьосал за нищо. Наведе се към водата, подуши я отново, и се изправи.

— Клау-дя — изръмжа с дълбок глас.

— Точно тук — казах, като кръстосах ръце върху гърдите си развеселена. — Не позволявай на тази вода да ме убие.

Той реагира на усмивката ми с негова собствена и се приближи с дебнене, което накара кожата ми да настръхне по начин, който не беше причинен изцяло от страх. Голямата, ноктеста ръка ме погали по ръката.

— Клау-дя Каел.

— Да, да. Клау-дя няма да ходи никъде без Каел — казах, потрепервайки от внимателното докосване. Отстъпих и посочих водата. — Клау-дя просто иска да пие и да си вземе бърза баня, ако може — приближих се до водата и с жестове показах миене и когато не ме спря, сложих ръце под чешмата.

О, Боже, беше невероятно. Водата беше хладка и чиста, и с нея измих дланите и ръцете си, а когато мръсотията вече я нямаше, подложих ръцете си и пих, докато вече не можех повече. Имаше стойка със стари хартиени кърпички наблизо, която беше изкривена от въздействието на стихиите, но взех няколко и ги намокрих, след което избърсах мръсното си тяло.

В огледалото можех да видя как Каел ме гледа с интерес. След момент се приближи, напълни шепи с вода, след което внимателно я изля върху ръката ми.

— Да — казах, стараейки се до колкото мога да го игнорирам. Потреперих от странната смесица от страх и удоволствие. Едновременно харесвах и мразех това, че той искаше да се грижи за мен. Мразех, че бях толкова самотна, че дори драконово внимание беше вълнуващо. Трябваше обаче да остана фокусирана. Имах вода и исках да приключа по-бързо с „къпането“, преди да свърши.

— Мия се, защото съм мръсна.

Той ме гледаше, след това докосна мократа ми ръка, галейки кожата ми с пръсти.

— Клау-дя.

Замръзнах, спирайки да се почиствам. Тонът му накара косата ми да се изправи. Навсякъде настръхнах. Имаше някаква дрезгава нотка в гласа му. Погледнах го, но той просто се пресегна за хартиените кърпички, които държах в ръцете си и внимателно изми ръката ми. Търкаше ме леко и нежно, като внимателно избягваше раната ми.

Оставих го, защото какво друго можех да направя? Разбира се, той беше малко, ами, ентусиазиран, но беше мил и покровителствен. Да го избутам с ядосано „не“, когато е мил, щеше да подложи търпението му на изпитание и да направи очите му черни.

И добре, може да бе странно, но докосването му беше наистина приятно. Пръстите му бяха топли и ласките му едва ме докосваха по начин, който не беше заграбващ, а оценяващ. Изследователски. Когато стана ясно, че няма да сграбчи част от мен, която не искам да бъде сграбчвана, се успокоих и го оставих да продължи. Щом прокара мокрите кърпички по раменете ми се обърнах, за да му дам достъп до гърба си, вдигайки мръсната си коса, за да му помогна.

— Благодаря — прошепнах, гледайки в огледалото.

Имаше голяма ерекция. Имам предвид, разбира се, че имаше. Мъжът изглежда винаги беше възбуден. Но погледът му бе съсредоточен, сякаш беше решен да бъде най-добрия мияч на рамене. Бе очарователно мило.

Странно, но вече не се страхувах от него. Каел беше внимателен и грижлив, и въпреки очевидната си възбуда, не бе направил нищо в тази посока. Дори къпането досега бе доста невинно. По някаква причина гледаше на мен като негова и бе решен да се грижи за мен. Имаше и по-лоши ситуации от тази.

Пръстите му се плъзнаха надолу по гръбнака ми и потреперих от лекото докосване, кожата ми настръхна.

Казах ли, че миенето беше невинно? Защото изглежда, че щеше да приеме обрат…

Най-странното бе, че намирах докосването му за… интригуващо. Приятно. Зърната ми бяха твърди и потреперих на място, като се чувствах малко некомфортно от реакцията на тялото си. Възбуждах се от докосването му? Господи, какво не ми бе наред? Той е дракон и наполовина мъж. И съм напълно сигурна, че беше убил повече хора, отколкото аз съм обирала. Той определено бе враг. И все пак… докосването му ме караше да се чувствам задъхана и тръпнеща. Сякаш нямах търпение да видя какво ще стане, ако свали ръката си по-ниско.

Може би беше минало прекалено дълго време, откакто някой ме бе докосвал с доброта, и затова се възбуждах. Или беше някакъв вид перверзна драконова версия на Стокхолмския синдром.

Каел обаче, не съзнаваше тревожните ми мисли. Отново подложи кърпичките под течащата вода и ги притисна към другата ми ръка. Докато го правеше, издаде този нисък, боботещ звук… и след това спря. Когато го погледнах видях, че се взира в дългата, червена линия от куршума. Не бе повече от дълбока драскотина, но докато гледах, очите му започнаха да почерняват, и знаех, че се разстройва.

— Всичко е наред, Каел, не боли, наистина — усмихнах му се с ярка усмивка. Болеше, но това да полудее щеше да „боли“ много по-лошо. — Почти нищо не е.

Очите му се избистриха до златно и погледна към мен.

— Добре съм. Наистина — когато очите му пак потъмняха, реших да рискувам. Докоснах брадичката му и го погледнах в очите. — Имам нужда да си спокоен. Обещавам, че съм добре.

— Клау-дя — гласът му беше дрезгав, разстроен.

— Знам. Клау-дя е добре, кълна се — умът ми превъртя сцената, когато той отхапа половината войник, отново и отново. Защо малката ми рана имаше такова значение, че да разкъса на две някого? Защо бях толкова важна? Защото съм момиче? Или бе нещо по-дълбоко? Не знаех какво да мисля.

Каел се наведе да почисти раната и докосването му беше съвсем нежно. Много внимаваше да не ме нарани и когато приключи, се наведе и леко прокара устните си по драскотината. След това ме погледна, сякаш се извиняваше. Очите му отново потъмняха.

— Виждаш ли? — Леко трепереше гласът ми. — Няма никакъв проблем.

Той прокара пръстите си по вече чистите ми рамене и отново притисна уста. Този път, очите му останаха златни и фокусирани върху мен.

Не можах да се спра. Простенах, докато мълнията на удоволствието премина през мен. Може би беше от интимността на момента или имаше нещо във въздуха, но изтръпнах от докосването му. В отговор чувствах вагината си гореща от нужда и гърдите си стегнати. И изведнъж почувствах мокрота между бедрата си и копнеж дълбоко в сърцевината си.

Докато гледах, ноздрите му се разшириха.

Преди да мога да реагирам, Каел ме бутна към мивките с ниско ръмжене.

Издадох лек писък, когато отзад се докоснах до мрамора и тогава се притисна между бедрата ми, твърдата дължина на пениса му се триеше срещу дамските ми части.

И се чувствах… добре. Не бях уплашена, а възбудена.

О, Боже, наистина не бях наред с главата, нали? Напълно болна, след като се наслаждавах на начина, по който се чувствах, когато той ръмжеше ниско и търкаше члена си срещу жадуващата ми женственост. Луда, че се наведох напред и потърках зърната си срещу гърдите му. Да направя това ме накара да се почувствам невероятно, и изпрати лек шок през тялото ми карайки ме да поема рязко дъх. Той държеше краката ми широко отворени, дланите му стискаха бедрата ми и нямаше нищо по-лесно от това да се плъзне в мен и да ме чука с масивния си член.

Лицето му се снижи към моето и хвана челюстта ми, карайки ме да го погледна. Очите му бяха черни от нужда.

— Клау-дя — изсъска и потри голямата си дължина по хлъзгавите ми гънки. Беше въпрос, на който той искаше отговор.

Оставяше го на мен. Ако кажех името му щеше да го приеме като съгласие и щеше да ме изчука точно тук, точно сега. И… тогава какво? Да ме изостави както войниците го направиха? Да ме разкъса наполовина, докато гневът му не се засити и да остави парчетата да паднат на земята?

Не можех да помиря двете му половини. Едната беше милата, нежна половина, която беше почти човешка… и лудият дракон с черни очи. Нямах представа коя щеше да се появи, ако правехме секс. Нито коя щях да получа след това. Дали щях да загубя привлекателността си, веднъж щом желанието му бъде удовлетворено?

В мой интерес беше да не позволя това да се случи, без значение колко много го исках самата аз.

Така че поклатих глава.

— Не.

Каел издаде почти човешко изсумтяване и се дръпна от мен, оставяйки ме слаба срещу мивката. Трябваше да съм облекчена. Трябваше. Вместо това чувствах просто… празнота.

Каел

Беше напредък. Трябваше да си напомням това.

Тъмнината ме разяждаше по краищата, но се принудих да я игнорирам. Мислех за Клау-дя и зелените й очи, облака от червена коса. Караше ме да се губя в порива за белязване. Да се върна в странната пещера, в която се криеше, да я бутна срещу камъка и да я бележа като моя. Да я опитам. Да предявя правото си над нея. Да я ухапя и да й дам огън за кръвта й, който щеше я маркира като моя.

Аз бях търпелив Драконѝ. Обикновено. Но около Клау-дя губех контрол. Тя караше емоциите ми да подивяват. Не беше изненадващо. Откакто бях издърпан в това проклето място, не чувствах нещо различно от диви емоции, повечето от които яростни. С Клау-дя наоколо, сетивата ми са подложени на друг вид атака.

Нуждаех се от нея. Копнеех за нея.

А тя все още се страхуваше от мен. Не толкова, колкото преди, но страхът все още го имаше.

Напредък. Каза ми „не“, но можех да подуша възбудата й. Можех да видя как очите й се разширяват, когато я докосвах. Може би невинаги щеше да ми казва не.

Нямах намерение да й се нахвърлям. Просто щях да я изучавам, докато се грижа за нея. Позволи ми да я докосна и това беше спомен, който щях да пазя грижливо. Да се грижа за половинката си беше удоволствие и не исках нищо повече от това да продължа да го правя в продължение на часове. Но в момента, в който усетих възбудената й миризма, загубих контрол. Само вкусът на женствения й аромат беше достатъчен да избута здравия ми разум настрани и да ме доведе до ръба отново. Единствено знанието, че щях да я загубя завинаги, ако я принудя да се обвърже, ме задържа от това да се притисна дълбоко между бедрата й.

Възбудата й обаче ме изненада. Женските от моя вид не се възбуждат, освен ако не са били победени в битка. Но Клау-дя? Тя отговори на нежни докосвания и привързаност.

Можех да бъда нежен с нея.

И да съм търпелив.

Дотогава трябваше да я оставя сама. Махнах се от стаята и заех най-високата точка, така че можех да наблюдавам едновременно небето и мястото, където беше половинката ми. Щеше да ми даде нужната дистанция, така че да не подушвам възбудата й отново и да загубя контрол. Точно сега се нуждаех от целия си контрол.