Руби Диксън
Огънят в кръвта му (5)

Глава 5

Клаудия

Вероятно си бях ударила главата, когато паднах. Или това, или драконът ме бе изпепелил бързо и не бях разбрала, че съм мъртва и мозъкът ми беше сътворил този секси задгробен живот. Може би, защото този човек бе като от мечтите ми. Моите мръсни, порочни мечти.

Той беше прекалено красив, за да бъде реален. Лицето му беше оформено като на статуя от музей, с високи скули и силна челюст. Нямаше брада, която да прикрива чистите линии на устата и правата извивка на носа му. Като цяло чертите му бяха големи, почти поразителни, но оставяйки ме с впечатлението за интензивна мъжественост. Косата му падаше на гъсти златни вълни под раменете. Малък бял белег пресичаше златистата му буза, кожата му беше изпъстрена със сянка в необичайни шарки, като люспи.

Той се надвеси над мен още веднъж, миризмата на дим и подправки се върна заедно с драконовия страх. В момента, в който разбрах, че той беше драконът, отново установих, че той бе напълно гол. Неговите мускулести, голи рамене се огъваха и забелязах, че са покрити с по-малки белези, а кожата му имаше почти преливащ се по цветове блясък.

Когато се срещнаха очите ни, в тях видях глад.

Той бе абсолютно гол.

И аз бях напълно гола.

И двамата бяхме напълно голи. Аз бях в капан.

Да, това определено бе зле.

Простенах и легнах отново на пода, веригата се стегна около глезена ми. Болка се стрелна през крака ми. По дяволите. Преглътнах стон от болка и се опитах да се измъкна. Всичко, за да избягам.

Умът ми препускаше. Как беше възможно сега драконът да бъде човек?

Човекът дракон се изправи и имах пълна гледка към… ами, всичко. Казах ли вече, че беше като антична статуя? Не помнех те да имат толкова голямо, ъъъ, оборудване. Във всичко останало обаче, беше като тях. Тялото му беше гладка маса от златни мускули и плочки. Раменете му бяха широки, със слаби бедра и като статуите, нямаше и един косъм или тлъстини. Той беше перфектен. На части от тялото му, шарката на кожата му, която мислех за люспи, всъщност беше извита сянка. Други части от него — като ръцете и гърба му — изглеждаха по-развити. Когато изви лакът, видях, че от кожата му се подават шипове.

Не можех да спра да гледам по-надолу, защото освен това беше с много голяма ерекция. Когато се наведе към мен, членът му почти ме докосваше. И там нямаше косми. В основата си беше дебел, почти до главичката, която имаше формата на гъба с кръг от люспи по края.

Добре, никога не бях виждала това на статуя.

Дойде до мен, ноздрите му се разшириха и ръката му ме хвана за врата и отпред, търсейки гърдите ми. Нямаше грешка — не искаше да сме просто приятелчета. Искаше секс.

Трепнах и ударих ръката му, преди да ме докосне по-надолу.

— Не!

Мъжът дракон ми изръмжа, устната му се накъдри, за да покаже зъбите му. Посегна към мен отново, сякаш предпочитанието ми да не бъда изнасилена бе някакъв вид неудобство.

— Не! — Ударих дланта му отново и след това се свих, когато невярващият му, ядосан поглед срещна моя. Беше като да ми казва тихо „Как смееш?“.

Но аз щях да бъда изядена и бях сигурна, че не исках първо бъда изнасилена. Много сигурна, по дяволите.

Изръмжа ниско в гърлото си и опита да ме докосне още веднъж. Преди да докосне кожата ми ме погледна, чакайки да видя как ще реагирам.

— Не — за трети път бутнах ръката му. Изглеждаше сякаш ме изпитва, за да види какво ще направя. — Не ме убивай — прошепнах — става ли?

Той прибра ръката си. Странният дракон-мъж ме проучи за момент с интензивния си, властен и гладен поглед отстъпи заменен от разбиране.

— Не — отговори, повтаряйки думата, сякаш е изненадан. Докато гледах, отново огледа ръцете си, разтваряйки и свивайки пръсти, сякаш бяха непознати за него. Не можех да се спра и забелязах, че завършват със злокобно изглеждащи бронзови нокти. Сви дланите си още веднъж, след което посегна към мен отново. — Не?

Имаше голямо количество болка в тази сричка, така че емоцията ме хвана за гърлото. Изглеждаше сякаш бе намерил нещо, което винаги беше искал и е било откъснато от него. Обезпокоена, поклатих глава, сърцето ми туптеше толкова силно, че едва мислех.

— Не.

Гледаше ме за един дълъг момент, на лицето му се виждаха смесица от неудовлетвореност и нужда, след което прокара ръка през къдриците си.

Не можах да се спра, отдръпнах се.

Каел

Тя се страхуваше.

От мен.

Идеята беше немислима. Тази, да намеря половинката си — толкова ярка, толкова красива, толкова перфектна — и тя да се страхува от мен. Светлината й прогонваше черната лудост в душата ми и в момента я усещах далечна. Да виждам половинката си държеше мракът настрана. Тя караше чувствата ми да се връщат.

И ме отхвърляше. Страхуваше се.

Болка мина през мен, силна и истинска. Исках я с всяка фибра на съществото си. Нуждаех се от нея. Викаше ме от мрака, привърза ме със сладкия си аромат и мил глас. Исках да плъзна тялото си по нейното и да се свържем. Да я докосвам и чувствам мекотата на кожата й срещу моята. Да й доставя удоволствие, по всеки начин, който мога. Да я храня, да се грижа за нея.

Да я бележа.

Беше минало дълго време, откакто бях виждал женска в тази форма за последен път. Мислех. Лудостта ме караше да си спомням трудно, всичките ми мисли бяха пълни с кръв и огън и много малко други неща. Тя не беше от драконовия вид. Всички женски, които дойдоха през процепа, бяха победени от лудостта, също като мен. Но за мен не бе от значение, че тя не беше от драконовия вид. Тя бе моя. Това беше всичко, което имаше значение. Тялото ми пламна с нов вид нужда — тази за чифтосване. Белязване.

Тя беше жена. Прекрасна. Плодовита. Моя.

Също бе ужасена и това представляваше проблем. Дори сега, тя се отдалечаваше от мен. Очите й бяха пълни с ужас, силуетът й трепереше. Погледнах я и колкото повече гледах в нейна посока, толкова по-ужасена ставаше. За да експериментирам, се приближих, а тя отстъпи назад, отчаяна да избегне докосването ми.

Лудостта отново се появи, като огън, горящ в ума ми.

Мраченгладубийствогнявнеудовлетвореностяростмракмракмракяростгладбезумиеяросттъмнина.

Поех си дълбоко въздух, защото толкова бързо се озовах на ръба отново. Една стъпка назад и можех да се върна отново в лудостта. Но докато си поемах въздух, поех и аромата й. Чист, сладък, женствен… примесен с горчивината на ужаса.

Мразех тази миризма по нея. Исках да мирише на желание. На щастие. Не осъзнаваше ли, че никога няма да нараня половинката си? Нито дори в най-тъмните часове на лудостта?

Но дори когато изпълзя по-далеч от мен, гладът заплашваше да се върне. Ако тя не бъдеше моя, умопомрачението щеше да се върне. Само половинка можеше да прогони тъмнината от главата ми.

Трябваше да направя нещо.

Не можех да се спра. Пресегнах се към нея, нуждаейки се да докосна кадифената й кожа, толкова различна от моята. Тя бе толкова гладка, толкова мека. Трепна и се обърна, прекрасния й топъл аромат се сгъсти от страх. Безумието отново се върна в мен, този път примесено с отвращение. Нямаше — не можех — да я докосна, докато се страхуваше толкова от мен. Затворих очи, желаейки яростта да изчезне. Само за малко.

Придърпай я. Вкуси я. Зарови се в нея. Напълни я със семето си. Бележи я като твоя половинка. Направи го. Вземи я. Изпълни вените й с огъня си.

Не. Не още.

Първо трябваше да намеря начин да успокоя страха, който я задушаваше.

Станах на крака и отстъпих. Да вървя в другата си форма беше различно, но добро. Беше минало много време, откакто използвах двукраката си форма, и чувствах как разтягам несвикнали с движението мускули. Но трябваше да се отдалеча от нея. Ако останех близо, нямаше да съм способен да се сдържа и да не я докосна… и тогава щеше да я е страх от мен завинаги. Само от мисълта да потъна в нея…

Тъмнинагладубийствогнявнеудовлетвореност.

Не.

Помислих за мекотата й. Миризмата й. Затворих очи и си представих бледото, заоблено лице, ярките зелени очи. Харесвах яркостта им. Щях да мисля за тях, когато лудостта се промъкнеше. Поех дълбок, успокояващ дъх. Как можех да я направя щастлива?

А, да.

Щях да я нахраня. Това щеше я обвърже към мен. Щеше й покаже, че можех да се грижа за нея. Че съм силен и свиреп. Че мога да я защитя от другите, които щяха да поискат да я бележат. Под крилото ми повече нямаше да се страхува и щеше да отстъпи пред моите искания. Щеше да оголи тялото си пред желанието ми, зелените й очи щяха да блестят от страст, когато тласна в нея…

Тъмнинаглад…

Не.

Половинката ми бе на първо място. С мисълта за нея в ума си, погледнах назад. Сега седеше, обвила ръце защитнически около себе си. Лицето й беше скрито от светлата й, съблазнителна червена коса. Фокусирах се върху този цвят, чувствайки нужда да преминава през тялото ми…

Но тогава видях, че трепери. Все още ужасена. Изръмжах ниско в гърлото си заради гледката. Половинката ми не трябваше да се страхува.

Щях да поправя това. Щях да й покажа, че не трябваше да се ужасява от мен.

Отидох бавно до ръба на разпадащата се кула и скочих. Инстинктите ми ме заляха и формата ми се промени на драконови криле и люспи. В момента, в който го направих, необуздаността и яростта завладяха ума ми.

Мраченгладубийствогнявнеудовлетвореностяростмракмракмракяростгладбезумиеяросттъмнина.

Малки късчета светлина останаха в ума ми — зелени очи — и се придържах към тях в трескавото състояние на съзнанието си. Огънах крила и се гмурнах, в търсене на нещо, с което да нахраня половинката си.