Серия
Огънят на драконите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Blood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Глава 33

Клаудия

Часове по-късно, след още няколко белязвания и най-накрая легнали на леглото, крайниците му увили се властно около мен, лежах будна, мислейки.

— Сестра ми и Мелина са в безопасност, нали? — попитах, мързеливо проследявайки една от люспите на рамото му. — Въпреки че минаха няколко часа?

„За днес, да. Преди да дойда се огледах и нямаше никой наблизо. Не почувствах друг дракон в територията. Хората са в безопасност за сега, въпреки че трябва да ги приберем скоро.“

Половинката ми не звучеше развълнуван от това. Мисля, че му харесваше да ме има само за себе си. Но не можех да гарантирам безопасността им и това означаваше, че имахме малко време. Отпуснах се до него и се насладих на усещането от тежестта му, притисната срещу здравата ми страна. Сестра ми беше свободна. Имах любовта на прекрасен мъж. Имаше само една малка пукнатина в щастието ми.

— Саша — прошепнах сънливо.

„Хммм?“ Мислите на Каел бяха толкова удовлетворени, колкото и моите, отбелязах.

— Приятелката ми. Тази, която Дакх отвлече. Чувал ли си го? Виждал ли си го? — Пръстите ми мързеливо се спускаха по гърба му, забелязвайки, че формата на раменете му беше различна от моята. Имаха различна форма, по-плоска и по-равна. Може би заради крилете в бойната му форма? Очарователно. Абсолютно очарователно. Можех да прекарам цял живот с него и все още да откривам нови неща.

Всъщност, планирах точно това.

Но Каел седна на леглото и погледна надолу към мен, очите му бяха лениво кехлибарено от удовлетворение.

„Не съм виждал Дакх. Сега ще стои извън територията ми, когато знае, че защитавам половинка… и че има собствена такава.“

— Но Саша? Трябва да я спасим, ако все още е жива.

„Жива е. Дакх ще унищожи света, за да я пази в безопасност. Познавам това чувство.“ Нокът махна мокър косъм от челото ми.

— Но не можем просто да я оставим…

Той поклати глава, нещо, което, можех да се закълна, беше взел от мен.

„Няма да доближа територията на друг мъжки, докато защитава половинката си. Да се направи това, означава смърт. Ще се бие с мен, за да я защити, също както ще направя и аз.“

— Тогава какво можем да направим? — Попитах меко, разтревожена.

Моят дракон се наведе и се сгуши до ухото ми.

„Ще благодарим, че Дакх си е белязал половинка и има един луд дракон по-малко в небето.“

— А това, което Саша иска? То няма ли значение?

Той започна да целува врата ми отново, разсейвайки ме.

„Знаеш, че когато мъжки Драконѝ се е съсредоточил върху жена си, трудно се разубеждава.“

Вярно беше.

Все пак се надявах, където и да беше Саша, да е в безопасност и да се грижат за нея. „Бедната ми приятелка“, помислих си, „надявам се да си добре. Съжалявам за това, което се случи.“

Саша

Изстенах от болка, когато се събудих. Всяка фибра ме болеше, счупената ми ръка гореше, изпращайки огън по страната ми. Ребрата ме боляха почти колкото ръката и подозирах, че Тейт ги беше счупил последният път, когато се продадох. Колкото повече го виждах, толкова по-жесток ставаше, повече граници преминаваше.

Щеше да ме убие някой ден, но не изглежда, сякаш имах много възможности.

Не бях виждала Тейт от няколко дни. Нямаше причина да се чувствам толкова уморена, колкото бях. Умът ми беше замъглен, главата ми пулсираше и се пресегнах със здравата си ръка и усетих още една цицина на главата си. Трябваше да съм се ударила някъде.

Щеше да изглежда страхотно с посиненото ми око.

Не че имаше значение как изглеждам. Тейт не се интересуваше от лицето ми наполовина колкото да маркира кожата ми. Разбира се, това беше още една травма, която трябваше да обяснявам на Клаудия, която…

Клаудия.

Умът ми се изпълни със спомени. Криенето в училищния автобус от друга драконова атака. Приземяването на дракона. Клаудия, носеща очила за плуване и изкарвайки ме от безопасността на автобуса, докато драконът отвън чакаше.

Падането от дракона.

О, Боже, помнех, че падам. Страх накара устата ми да се изпълни със слюнка и се почувствах така, сякаш всеки момент ще повърна. Успокоих дишането си, игнорирайки студената пот, която покри кожата ми. Спокойно. Спокойно. В безопасност си. Не си паднала или щеше да си спомняш приземяването.

Странно. Наистина не се бях приземила. Изхленчих отново. Мъртва ли бях? Това смъртта ли беше? Предполагаше ли се смъртта да боли толкова много?

Нисък, недоволен звук, почти като мъркане, изпълни пространството около мен.

Замръзнах, не смеех да отворя очи.

Това… звучеше като мъркане, ако имаше котка с размера на… ааа… самолет. Страхът накара костите ми да омекнат и макар че исках да съм тиха, дъхът ми започна да излиза като кратки, кънтящи пъшкания, шумни дори за мен.

О, Боже. О, Боже. Падах. Това беше последното нещо, което помнех. Кой ме беше хванал?

Какво ме беше хванало?

Леко отворих очи, призовавайки смелостта си.

Нещо се взираше в мен. Нещо с люспи, с рога и с размера на Фолксваген. Нещо с очи, които сменяха цвета си между черно и златно. Нещо, което мъркаше с яростна интензивност и стоящо на сантиметри от лицето ми.

Дракон.

Изкрещях.