Серия
Огънят на драконите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Blood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 37 гласа)

Глава 19

Клаудия

Главата ме болеше. Разтрих слепоочията си, премигвайки заради ярките светлини над мен. Твърдата пластмасова седалка, на която седях, се чувстваше малко прекалено груба за чувствителната ми кожа, но оплакванията нямаше да са ми от никаква полза. Похитителите ми — защото в този момент не можех да нарека по някакъв друг начин капитана или кмета, — не се интересуваха от комфорта ми. Не мислех, че ще ме пуснат от тук заедно с Ейми, но освен това не мислех и че ще остана безкрайно. Те искаха да знаят повече за драконите. Как ядат. Как спят. Как говорят. Без значение какво им казвах, те имаха още въпроси. Бях тук от часове. Може би дори цяла нощ.

И все още никой не беше довел сестра ми.

Бях изтощена. Не бях спала, бях уморена, миришеща и трескава. Главата ми беше свирепо бомбардирана, а тези светлини правеха нещата по-лоши.

— Искам сестра си — казах им, както го чувствах, за милионен път. — Трябва да я видя.

— Страхувам се, че това няма да е възможно, докато…

„Клаудия!“

Повикването беше толкова силно, че се изправих стресната.

— Каел? — Гласът му беше толкова ясен, сякаш седеше в стаята с мен.

— Г-це Джоунс? — Каза капитанът, гледайки ме озадачено. Отне ми момент да разбера, че все още съм в малките бараки с кмета и капитана.

Но гласът на Каел беше толкова ясен… потрих слепоочията си отново.

— Съжалявам. Мисля, че просто съм уморена.

— Бихме искали да знаем повече…

„Клаудия!“ Гласът му беше притежателен и триумфиращ, богат и сладък, и се вгледах в стените. Не го виждах… но можех да го чуя. Как беше възможно?

— К-какво?

„Идвам за теб.“

— Ъъъ. Чухте ли това? — Гласът ми трепереше. Мисля, че губех ума си. Всъщност провеждах разговор с Каел и си представях, че идва за мен. Официално бях побъркана.

Те си размениха поглед.

— Да чуем какво?

— Нищо. Мисля.

„Мислите ти са чудесни“, измърка Каел в ума ми. „Ярки и чисти. Горд съм, че си ми половинка, Клаудия. Изпълваш душата ми с радост.“

Беше странно, но всъщност звучеше така, сякаш той се приближава. Натиснах едното си ухо с длан, след това другото, проверявайки за някакви слухови отклонения или нещо такова. Нямаше нищо обаче. Гласът му беше вътре в главата ми. Въпреки това погледнах тавана, сякаш можеше по някакъв начин да разкрие голям златен дракон, носещ се над рамото ми.

— Как така мога да те чуя?

— Драконът? — Попита капитанът с тревожен глас. — Къде е той?

„Ти си моя“, каза Каел в главата ми. „Сега сме свързани, защото се обвързахме и аз те белязах.“

Мамка му. Свързани? Не исках да съм обвързана. Никой не ме беше питал за мнението ми.

„Недоволна си. Не ми харесва това. Защо си сърдита?“

„Ъм, защото не ме попита?“ По дяволите, сега отговарях в главата си.

„Попитах те. Казах името ти и ти отговори, като сложи устата си на моята и…“

„Това не е същото! Това не беше разрешение да направиш връзка в главата ми!“ Не знаех дали в този момент казвах думите в ума си или ги казвах на глас. Нещата се размиваха.

„Как бих могъл да попитам за разрешение, ако не можем да говорим? Но сега можем.“ Удовлетворение премина през ума ми. „Сега можеш да споделяш мислите си с мен цял ден и цяла нощ.“

„Да. Страхотно. В момента не искам да споделям нищо. Все още съм бясна.“

Кметът крещеше нещо срещу мен и още войници измаршируваха в стаята с оръжия в ръце. Хванах главата си, раздвоена между звука от настоятелния глас на Каел и това, което ми крещеше кмета.

— Бихте ли замълчали за секунда? Не мога да мисля!

„Идвам в човешкия кошер, за да те взема.“

О, по дяволите. Очите ми се разшириха.

— Идваш тук?

— Той идва тук? — Изрева паникьосано капитанът. — Включете алармата. Пригответе бункерите! Давай, давай, давай!

Наду се клаксон — драконовата сирена.

— Как може тя да говори с него? — Попита кметът. — Да не е подслушвала по някакъв начин?

— В главата ми е — казах им, притискайки ръцете си към скалпа ми, сякаш така бих спряла мозъка ми да откачи. Тръбенето на сирената се смесваше с тежките мисли на Каел и всичко това ме притискаше. — Не мога да мисля с целия този шум…

— Какво казва? — Изиска капитанът. Придвижи се пред мен и застана на сантиметри от лицето ми, очите му бяха напрегнати. — Трябва да ни кажеш съвсем точно какво ти казва.

Сирената свиреше, дълго и шумно, и можех да чуя стъпките на крака отгоре, докато милицията се приготвяше. Каел щеше да се набута право в армията и аз щях да съм виновна за това. Не знаех какво да направя. Трябваше да го спра, преди да се приближи прекалено близо, защото не исках да умре.

Никога не съм го искала.

„Разстроена си.“ Мислите на Каел се врязаха като нож през хаоса, избутвайки останалия свят. „Чух сирената. Да я накарам ли да спре?“

— Достатъчно близо си, за да чуеш сирената? — Задавих се.

— Точно над нас е — изрева капитанът. — Действайте!

„Клаудия. Моята Клаудия. Не се тревожи. Близо съм.“

— Колко близо?

„Много близо. Идвам за теб.“

— Защо? Трябва да ме оставиш тук.

„Не мога. Ти си половинката ми.“

— Половинка? — Въздъхнах, ужасена от мисълта. Не само че бях свързана с луд дракон, но той мислеше, че съм му половинка? — Не искам да съм твоя половинка.

Нещо студено и твърдо се притисна към слепоочието ми. Замръзнах, когато пистолета изщрака, звукът проехтя в оглушителната тишина на стаята.

— Ако той мисли, че си му половинка — ми каза капитанът, — ще трябва да те използваме като свръзка. Съжалявам.

„Държи пистолет към мен“, казах на Каел. „Отстъпи. Моля те! Не искам да умра.“

„Какво е пистолет?“

„Няма време за обяснения. Може ли просто да си тръгнеш?“

„Те те отнеха от мен.“

Премълчах факта, че сама избягах.

„Каел, просто си тръгни, моля те. Трябва да намеря сестра си и няма да тръгна да летя с теб.“ Оръжието се заби в слепоочието ми и потреперих. В спора ми с Каел, забравих, че някой държеше пистолет до главата ми.

Каел обаче усети страха ми. Мислите му станаха диви, тъмни. Можех да почувствам да стават все по-тъмни и това беше ужасяващо.

„Защо се страхуваш? Защо половинката ми се страхува?“

„Ще ме убие! Не идвай!“

Над нас драконът изрева толкова силно, че цялата сграда се разтресе. Светлините трептяха и облак прах падна от покрива.

— Не харесва начина, по който се държите с мен — прошепнах, опитвайки се да се отдалеча от оръжието.

Устните на капитана се свиха в тънка линия, докато ме гледаше в очите.

— Кажи му, че ако иска половинката си жива и невредима, трябва да остави града. Поставя всички в риск.

Нямах време, а все още трябваше да спася сестра си.

— Просто ми дайте Ейми и ще го отпратя — блъфирах, дори когато друг рев разтресе сградата.

— Не звучи сякаш това работи — каза капитанът и поклати глава бавно, притискайки оръжието по-силно към слепоочието ми. — Съжалявам, но безопасността на целия форт зависи от това. Трябва да го накараш да си тръгне. Сега.

Разбрах, че няма да имам спасител. Всъщност имах, но той бе лош дракон и не бях напълно сигурна, че това беше добре. Или щях да бъда застреляна от пазачите и никога нямаше да видя Ейми отново, или щях да бъда отвлечена и нямаше да видя Ейми отново. Бях прецакана и по двата начина.

„Той… той казва, че ще ме убие, ако не се махнеш, Каел.“ Изглежда и мислите ми трепереха като тялото ми. „Моля те, не наранявай никого.“

Мислите, които се върнаха от Каел, бяха толкова тъмни и яростни, че изтръпнах, когато се врязаха в съзнанието ми.

„Ти си ми половинка! Държи те далеч от мен. Ако те нарани, ще откъсна крайниците му и ще оставя гарваните да унищожат костите му!“

Е, това беше… креативно. Преглътнах трудно и погледнах капитана в очите.

— Не е щастлив, че ме плашиш.

— А аз не съм щастлив, че лети над града — каза капитанът с напрегнат глас.

Да, но ако той си тръгнеше, не бях сигурна какво щеше да стане с мен. Опитах се да измисля какво щеше да стане, ако Каел си тръгнеше, и открих с болезнено осъзнаване, че бях в капан. При всяка драконова атака кметът и капитанът щяха да ме използват като заложник. Никога нямаше да се освободя от това.

Единственият ми път бе с Каел, с горещите си целувки и ужасяващи захапвания. Опитах се да съставя картината. Успокой се, Клаудия. Ако това беше единственият път, тогава щях да го ускоря. Така че реших да направя нещата доста мрачни. Ако искаха да ме заплашват, щях да отвърна със същото.

— Няма да ме остави тук. Казва, че ако ме нараните, ще стане грозно.

— Не планирам да те наранявам — каза капитанът. — Ти и аз ще се споразумеем. Ако той напусне града сам, ще те дам на него. Кажи му това.

— Каза, че трябва да ми върнете сестрата.

— Мислиш, че с него е в безопасност? — Като че в потвърждение Каел отново изрева и капитанът наклони глава, сякаш казваше „Видя ли?“.

Мразех, че бе прав. Не знаех как да отговоря.

— Освен това не мисля, че е в безопасност и с теб.

— Той не атакува, сър — каза един от мъжете по радиото. — Настанил се е на покрива на една сграда и чака нещо. Вашите заповеди?

Капитанът погледна радиото на кръста си, след това мен.

— Сестра ми — предупредих го. — Сега.

Капитанът размени поглед с кмета. След това натисна бутон на радиото.

— Ще дадем затворника на дракона. В готовност.

— Не и без сестра ми…

— Не можем да чакаме сестра ти да бъде доведена от бараките. Разкарай този дракон от тук сега. Животът на един не значи повече от този на много.

— Ако ме пратите с него нищо не ме спира от това да му кажа да се върне и да изравни това място със земята. Слуша ме. Ако му кажа, че те искам мъртъв, ще те убие.

— Ето защо се нуждая от сестра ти като заложник. Ще отидеш с него и той ще вземе това, което иска. Сестра ти ще остане с нас като стимул за него да ни остави на мира — погледът му беше почти съжалителен. Почти.

Това копеле. Всеки получава това, което иска, освен Ейми и аз?

— Мислиш, че няма да се върна за нея? С армия дракони?

Погледът на капитана от съжалителен стана гневен.

— Ще убиеш всички тук?

Не казах нищо. Нямаше да унищожа Форт Далас, не, но не исках да заплашвам.

— Още по-голяма причина да държим сестра ти.

Поколебах се, след това отворих ума си за Каел отново.

„Обещаха да ме доведат при теб, ако обещаеш да напуснеш града сам.“

„Няма да ги нараня, ако не са те наранили. Просто си искам половинката. Добре ли си?“

„Добре съм“, казах му. Засега. Но чувствах сърцето си разбито. О, Ейми.

— Просто иска мен. Докато съм в безопасност, той ще напусне.

Капитанът кимна.

— Много съжалявам, г-це Джоунс. Знам, че не харесваш това, но имаме много малък избор. Съветът ми е да видиш дали можеш да го опитомиш и да го накараш да напусне напълно областта.

Да бе. Нямаше да си тръгна, не и с Ейми и Саша тук. И подозирах, че Каел нямаше да тръгне някъде без мен.

— Нека му кажа, че отиваме при него.