Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Варварите от ледената планета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice planet barbarians, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Варварите от ледената планета

Преводач: Ralna

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: desi7y; galileo414; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10162

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Вектал

Моята половинка, резонансът на моето кхуи, новата ми причина да съществувам, току-що замахна със странния си малък крак към гърдите ми и ме ритна. Почти бе сякаш не иска да се чифтоса.

Странните й мъртви очи се разшириха от страх и в тях нямаше никаква светлина. Исках да й кажа, че всичко ще е наред. Че сега е моя и ще се грижа за нея. Че ще намерим едно от чудовищата са-кохтск и ще извадим от дълбините му ново кхуи за нея, за да не страда повече.

Но бях объркан от начина, по който тя се нараняваше сама. Потърках гърдите си, където се приземи малкия й крак. Без кожите й тялото й изглеждаше дори още по-малко и тя бе по-мека и по-слаба. Но явно и сама го бе забравила, защото ме погледна възмутено, преди да започне да вие от болка, стискайки крака си.

Не я разбирах. Може би липсата на кхуи засяга здравия й разум.

— Няма да те нараня — казах бавно, защото тя изглеждаше ужасена. — Сега ти си моята половинка.

Тоф боуи мъммкк му!

— Нека видя крака ти — заповядах й аз. Ако тя нямаше кхуи вероятно не се лекуваше достатъчно бързо. Когато тя продължи да ме гледа изплашено, се пресегнах и сложих ръка на глезена й.

Тя изкрещя нещо и се задърпа. След това сви пръсти в юмрук и замахна, удряйки ме по лицето и притискайки устните към зъбите ми. За миг изпитах болка, която ме накара да изръмжа.

Тя на мига замлъкна, дръпна се назад и вдигна ръце пред себе си, все едно се защитаваше.

Бях шокиран от реакцията й.

Тази жена, това малко същество, което бе наполовина колкото са-кхуи, бе моята половинка. Как бе възможно да мисли, че мога да я нараня? Но сега тя се дърпаше назад, сякаш очакваше да бъде ударена. Изпълни ме гняв, защото това не бе нормална реакция.

Някой бе наранил половинката ми, в миналото.

Пресегнах се напред, обръщайки бледото й лице към себе си. Тя се бореше, но сега очите й бяха затворени и тя започна да трепери. Огледах малките й, плоски черти. Кожата й бе с един и същи цвят отстрани на тялото й. Това вероятно е нараняване.

— Кой ти причини това? — попитах я.

Тя се разтрепери, но не ми отговори. Но тя не бе няма. Издаваше звуци и се зачудих дали не си е ударила главата. Или може би хората й говореха непознат език и затова не разбирах това, което излизаше от устата й. Но въобще не приличаше на моя език.

Обаче и тя не приличаше на са-кхуи. Не биваше да очаквам да сме еднакви.

Бях очарован от нея. Мъжете от племето ми казваха, че няма удоволствие по-голямо от това да вкусиш резонирала половинка на устните си, и бяха прави. Да заровя лице между краката й бе най-истинското удоволствие, което някога съм изпитвал, и исках да го изпитам отново.

От реакциите й обаче и от начина, по който се отдръпваше от мен, бе ясно, че само аз се чувствах така. Бях объркан от реакцията й, но сигурно се държеше на липсата на кхуи. Тя не можеше да усети резонанса така, както го усещах аз.

Тя не усещаше силната нужда да предяви претенциите си. Не чувстваше рева на самотния дух. Как би могла? В нея нямаше кхуи, което да отговори на моето.

Очевидно Боговете ми я бяха изпратили, за да се науча на търпение. Усмихнах се доволно. Не беше най-трудното изпитание.

— Много добре, малка моя — казах и погалих с пръст странната й гладка кожа. — Ти и аз заедно ще се учим на търпение.

Ннте ръссбирм.

Думите се сливаха и падаха тежко от устните й. Забелязах, че острите й резци ги няма и сърцето ми застина за миг в гърдите ми, чуваше се само резонанса на кхуито ми. Въпреки че тя буташе ръцете ми, аз повдигнах устните й, оглеждайки зъбите й. Счупени ли бяха?

Но не, изглежда малките й зъби бяха точно такива… цели и не дори близо до тези, които имах аз. Странно същество.

Пуснах я и тя отново ме плесна през ръцете, присвивайки към мен странните си очи.

Пресстъни.

Тялото й определено бе различно от това на са-кхуи. На повечето места тя бе мека и безкосместа, и не бях видял да има опашка. А и това странно зърно между бедрата й. Намирах го за възбуждащо, защото ме караше да мисля за вкуса й. Исках я отново на езика си. Дори сега устата ми се изпълваше с влага от спомена, а моето кхуи резонираше в гърдите ми.

Затова само седнах до нея и чаках да видя какво ще направи.

Тя събра странните си кожи, решена да прикрие с тях малкото си меко тяло. Дали й бе студено? Защитническите ми инстинкти се надигнаха и се обърнах към огъня, добавяйки още от събраното в пещерата дърво. Щеше да ми се наложи да донеса още и да напълня склада, за да има за следващия ловец, който дойде тук, но това бе задача, която щях да изпълня с радост заради моята половинка. Исках да й е топло и удобно.

Щом накладох огъня тя се премести напред, протягайки ръце към пламъците. Те изглеждаха… странно.

— Имаш пет пръста — казах и вдигнах собствената си ръка. Аз имах четири. Това бе още една разлика помежду ни. Бях очарован и леко смутен от наличието на този допълнителен пръст.

Ръката й докосна гърдите й.

Шшшооршии. — Тя отново погали гърдите си и ме погледна. — См шорши.

Сега нещо не бе наред с гърдите й ли? Дали се опитваше да ми каже, че нейното кхуи го няма? Това бе очевидно от мъртвите й очи.

— Знам — казах й. — Не се бой. Много скоро ще изпълним церемонията щом се върнем у дома при племето.

Шшшооршии — каза тя, продължавайки да гали гърдите си, след това се пресегна и погали моите. Погледна ме очаквателно.

Дали питаше за резонанса ми? Притиснах ръката й към гърдите си, за да може да усети как моето кхуи вибрира. Тя се дръпна назад изплашена и ме погледна в очите.

Ккфо беше тофъ? Иметоти?

— Резонанс — обясних й, и моето кхуи започна да вибрира от докосването й.

Тя ме изгледа с такъв шок, че започнах да се чувствам неудобно. Когато сложи ръка на гърдите ми и резонирах, тя се дръпна все едно бе докоснала нещо леденостудено.

Не мог д происнес тофъ — каза ми тя и притисна отново ръка към моите гърди, преди да притисне ръка към своите. — Шшшооршии.

— Шоршии — повторих аз.

Лицето й светна.

Дъ! — тя погали доволно гърдите си. — Шорши.

Тя не се опитваше да ми каже, че й липсва кхуи, или да посочи факта, че не резонира. Това бе името й.

Тя отново докосна гърдите ми, гледайки ме очаквателно.

Объркан аз докоснах своите.

— Вектал.

Тя размърда челюст и се опита да изрече правилно името ми. Но от устните й звучеше по-скоро като „Хуптал“. Изглежда не можеше да изрече първите три букви правилно. Но нямаше проблем. Бе някакво начало.

Хуптал — каза тя доволно и се потупа по рамото. — Шорши.

И нейното име не бе много лесно за изговаряне, но се постарах да го кажа правилно. Да, тя бе Шорши.

И тази Шорши бе мистерия за мен. Нямаше опашка, нито козина. Носеше странни кожи и се разхождаше в опасни ловни земи без никакво оръжие в себе си. Тя бе слаба и мека и нямаше кхуи, и не говореше нито дума от правилния език.

Нямаше никакъв смисъл. От къде бе дошла Шорши? Всяко живо същество имаше кхуи. Моите хора са-кхуи бяха единствените интелигентни същества в този свят. Имаше метлакс, но те бяха покрити с козина и бяха умни колкото скала. Все още не бяха се научили как да правят огън.

Шорши беше умна. Не бягаше от огъня, като метлак. Разпознаваше го. И носеше обработени кожи. Ботушите й бяха по-хубави от всичко, което бях виждал. Шорши бе дошла от хора живеещи някъде другаде.

Но къде? Не можех да я питам. Имахме бариера в комуникацията.

И тогава ме осени… тя не резонираше. Не чувстваше същото, което и аз, защото нямаше кхуи. Може би никога не е имала.

Бях покосен от толкова силно чувство за загуба, че ме накара да оголя зъби. Това… не можеше да се случва. Как така тя не резонираше към мен? Как така не сме свързани? Сякаш след толкова много време бях намерил своята друга половина… и тя бе мъртва за мен. Мисълта ме задави. Да нямаш кхуи бе равносилно на сигурна смърт. Да видя Шорши толкова жива и така обречена накара душата ми да стене.

Но не. Тя бе моята половинка. Моята друга част. Щях да направя всичко, което е нужно, за да я задържа.